Ники Френч
Безкраен четвъртък (3)

3

Фрида взе метрото до Финсбъри Парк. Имаше нужда да проветри главата си. Тръгна по обиколната пътека, после свърна по старата просека, която се виеше като таен зелен тунел през Хорнзи до подножието на Хайгейт Хил. Едно време железопътна линия, сега тя бе изоставена на милостта на дърветата, собствениците на кучета и лисиците. Жълтите есенни листа бяха навсякъде — пружинираха влажни под обувките й, вятърът ги подмяташе около лицето й. Носеше се усойна миризма на гниене, на гъби, макар че Фрида не видя нито една. Чувстваше, че е време за промяна, за завършек и ново начало. Звънът на телефона прекъсна речта, която оформяше в главата си. Погледна екрана. Беше бившият й студент Джак Дарган. Отговори.

— Ох, извинявай — каза Джак. — Винаги когато вдигнеш телефона си, изпадам в шок.

— Открих, че да не отговарям, е още по-сложно, отколкото да отговоря.

— Трябва да се оправя някак си с тази работа.

— За нещо конкретно ли говориш?

— Може ли да се видим?

— Какво се е случило?

— Има нещо, което трябва да ти кажа.

Фрида се разтревожи. Обикновено Джак звънеше, когато се забърка в някаква каша, плюс това го налягаха и епизодични съмнения в качествата му на психотерапевт.

— Какво става? — попита тя.

— Нищо, нищо. Дори не се опитвай да отгатнеш.

Фрида му предложи да дойде у нея по-късно, но той настоя за неутрална територия и даде името на кръчма „Лорд Нелсън“, съвсем близо до дома й. Определиха си среща там след два часа.

Половин час по-късно тя седеше в познатата мансарда на къща в Хайгейт и гледаше сбръчканото добро и умно лице на собствената си терапевтка Телма Скот. Фрида пое дълбоко дъх и започна речта, която бе репетирала по време на разходката.

— Винаги съм имала две трудности с терапията и те са в диаметрално противоположни области. Едната е началото, защото човек не го иска или не мисли, че е необходимо, а втората е завършването, защото се пристрастяваш към терапията или просто не знаеш как да я приключиш. Много е трудно да кажеш: „Край, това е“.

— А точно това е, което искаш да кажеш днес, нали? — попита Телма с усмивка, но все пак сериозно. — Край?

— Да.

— Какво те кара да мислиш така?

— Двете заедно бяхме на пътешествие — каза Фрида. — И мисля, че вече стигнахме края му. Или поне до някакъв край. Благодарна съм ти. Наистина.

— Както добре знаеш, Фрида, пациентите трябва да приключват с терапията постепенно. Може да отнеме седмици или месеци.

— Не обичам сбогуванията. Обикновено си тръгвам, без дори изобщо да кажа довиждане.

Лицето на Телма отново се сви в гримаса.

— Ако бях твой терапевт, щях да поискам да обсъдим това. О, задръж…

Фрида неволно се усмихна.

— Мислиш, че греша? — попита тя.

Телма бавно поклати глава.

— Първия път, когато дойде при мен… кога беше? Преди петнайсет месеца?… Не бях сигурна кой точно терапевтичен метод ще е подходящ за теб. Никога преди не се бях сблъсквала с такъв случай. Когато ми позвъни и каза, че искаш да се срещнем, знаех, че си била нападната и много близо до смъртта. Очевидно беше, че си минала през сериозна психическа травма и имаш нужда от помощ. Освен това точно преди да започнем, ти беше въвлечена в ужасен инцидент, в който бе убит човек, а твой близък приятел бе сериозно ранен. Разказа ми как си извървяла целия път до вас, двайсет мили, цялата в кръв.

— Не беше моята.

— Помня, че и тогава наблегна на този факт, и че наистина се зачудих дали това, от което имаш нужда, не е да останеш известно време в болница.

— Минах през ада — прекъсна я Фрида — и не знаех как да се справя.

Последва дълго мълчание.

— Мисля, че метафората, която използва, в общи линии е вярна. Не тази за ада, макар че тя би могла да е вярна за последната година. Имах предвид онази за пътуването. Стигнала си до гара и може би сега е подходящият момент да слезеш. — Замълча за миг. — Е, поне за известно време.

— Защото е само гара по пътя?

— Говорихме много в тази стая и мисля, че постигнахме развитие. — Тя направи пауза. — Не мисля, че успя да се отърсиш от цялата болка, причинена от случката, която те накара да ме потърсиш. Смятам, че се е пропила дълбоко в теб, направила си я част от себе си, поучила си се от нея. Но може би това, което не си успяла да разбереш, е, че тя включва всички неща, за които не пожела да говориш с мен — миналото, родителите, откъде идваш.

— Когато пациентите дойдат, обикновено говорят за детството си, за своите родители, също и за любовниците си. Аз не го направих.

— Да. — Телма се вгледа в нея. — Но говори много за Дийн Рийв.

— Вярно е. За всички останали Дийн е мъртъв. Полицията мисли, че е мъртъв. Бившата му приятелка мисли, че е мъртъв. Тялото му — това, което хората приеха, че е неговото тяло, а не на бедния му брат Алън — беше кремирано и пепелта бе разпръсната. Едно време беше любимият злодей на медиите, но дори и това отшумя. Постепенно беше забравен, но не и от мен. За мен той е жив. Като призрак е, но не е мъртъв. Гледа ме, наблюдава ме по някакъв начин. Имам чувството, че е някъде навън и чака нещо. — Фрида видя изражението на Телма и поклати глава. — Не е плод на въображението ми, нито е някаква фройдистка проекция. Дийн Рийв е убиец и е на свобода някъде навън.

— Не знам дали е някъде навън в света, но определено е вътре в главата ти. Мисълта за него те преследва натрапчиво.

— Той наистина ме преследва натрапчиво. И е жив.

— Жив за теб.

— Не. Наистина е жив. Терапията може да ми помогне да се преборя с чувствата, със страховете си във връзка с Дийн, но не може да ми помогне в това.

— Значи ми казваш, че не си говорила за родителите си и за любовниците си, защото Дийн Рийв ти е пречел?

— Всъщност мислих и за миналото. Имам предвид далечното минало. Преди няколко дни дойде да ме види жена, съученичка от училище. Не ми беше приятелка, не съм я виждала от времето, когото бяхме по на шестнайсет години, но тя ме потърси, за да поговоря с дъщеря й. Момичето дойде вчера и от този момент имам някакво особено усещане. Не мога да го определя точно.

— Опитай.

— Сякаш моето собствено минало се е върнало да ме навести.

— Може да е за добро.

Но Телма беше сигурна, че видя върху лицето на Фрида тъга, каквато не бе виждала преди.

— Не виждам как може да е за добро.

 

 

Когато Фрида пристигна в „Лорд Нелсън“, Джак вече бе там. В първия момент не я видя и тя успя да го огледа спокойно. Помисли си, че е станал по-зрял. Срещна го за първи път като млад студент, нервен, склонен към спорове, стеснителен и несигурен. Сега изглеждаше господар на себе си, макар и господарят да бе облечен като циганин с шарено сако над виолетова риза, панталони на черно-бяло райе и многоцветен шал на врата. Гъстата му, обикновено рошава коса сега бе някак подредена. Фрида примигна и тръгна напред, в този момент той се обърна и я забеляза, изчерви се и веднага заприлича на стария Джак. Предложи й питие, но Фрида поиска единствено чаша вода. Той промърмори недоволно и накрая сложи резенче лимон в нея.

— Така ще е по-малко скучна.

Взе за себе си халба бира и я поведе към маса в един ъгъл.

— Как върви работата? — попита Фрида.

Джак заклати глава енергично, като актьор в пиеса, който трябва да жестикулира така, че и хората на последния ред да го видят.

— Сега не мога да говоря за това. Исках да те видя лично, защото има нещо, което трябва да ти кажа.

— Хайде, казвай.

Джак погледна Фрида право в очите.

— Виждам се с един човек.

— Добре — отвърна бавно Фрида. — Очевидно очакваш да кажа, че се радвам за теб, но защо е цялата тази загадъчност?

— Мисля, че трябва да ти кажа, понеже е човек, когото познаваш.

— Човек, когото познавам?

— Да.

Фрида беше леко зашеметена, сякаш мозъкът й не функционираше както трябва. Прехвърли наум някакъв импровизиран азбучник. Коя би могла да е? Във всеки случай, която и да е, защо беше необходима цялата тази драма да я кани и да й говори по този начин?

— Добре — каза тя накрая. — Ще ми кажеш ли, или трябва да отгатна?

— Мисля, че има нужда от малко обяснение, Фрида, просто защото…

— За Бога, Джак, коя е?

— Фрида.

Обърна се и видя племенницата си Клои, свежа и жизнерадостна.

— Клои, какво…? — после осъзна истината и млъкна.

— Здрасти, чаровнико — обърна се Клои към Джак, той стана, двамата се целунаха и тя доволно измърка. — Е, как вървят нещата?

— Тъкмо щях да й кажа.

— Би ли ми взел нещо за пиене? — каза Клои. — Бяло вино. — Обърна се към Фрида — Всичко е наред. Нося си личната карта.

Двете се загледаха след Джак, който неумело си пробиваше път през тълпата, за да стигне до бара.

— Клои.

— Знам, че ти се вижда странно.

Фрида понечи да отговори, но Клои я прекъсна.

— Първо, ти си ми леля и ме познаваш от пелени, после на практика ми стана нещо като втора майка, откакто моята собствена се оказа напълно безполезна…

— Клои…

— А ти през цялото време се грижеше за мен и ми помагаше. Всъщност ти единствена ме преведе през изпитите след прогимназията. Ще ми се да го направиш и за гимназиалните, но това е друга тема. Живях в къщата ти и минахме заедно през всякакви преживявания. И знам, че Джак ти е като син…

— Студент всъщност.

— Но хората не се държат така с теб, Фрида. Всеки става част от семейството ти.

— Не мисля, че това е правилно.

— Това, което искам да кажа, е, че вероятно връзката ни ти се струва почти като кръвосмешение, може би дори още по-странна, защото, ама истината е, че ти си човекът, който ни събра…

— Събрала съм ви?

— Исках да кажа, че двамата се запознахме чрез теб и че никога няма да успея да ти се отблагодаря за това, защото той е толкова сладък. Ама ти знаеш.

Фрида не успяваше да измисли какво да отговори, а когато най-сетне се накани да отвори уста, Джак се появи с бялото вино на Клои и седна.

— Наред ли е всичко — попита той притеснено.

— Наред е. Разбрахме се. — Клои вдигна чашата си. — За нас.

Тя отпи глътка от виното, Джак отпи от бирата си, като внимателно наблюдаваше Фрида, която не вдигна чантата си. Клои се намръщи.

— Какво има?

— Нищо — отвърна Фрида. — Просто съм изненадана, това е всичко. Опитвам се да го проумея.

— Знам, че ти е трудно — каза Клои. — Вероятно още мислиш за мен все едно съм на, да речем, дванайсет години или нещо такова. Но аз съм на осемнайсет. Всичко е точно. Не нарушаваме закона.

— Но имате доста голяма разлика в годините.

— Добре де, шест години. Толкова ли е важно?

— Всъщност девет, ако трябва да сме прецизни.

— Каквито очевидно сме — каза Клои. — Съжалявам. Мислех, че ще се зарадваш.

— Радвам се за вас — насили се Фрида. — Работата е там, че обичам и двама ви и не искам да се впуснете в нещо, което би могло да нарани един от двама ви. Дори изричайки тези думи, знам, че звуча като досадна жена на средна възраст. — Фрида пое дълбоко дъх. — Не това исках. Хубавото е, че не сте почувствали необходимост да го запазите в тайна от мен.

— Браво. — Клои погледна Джак с триумфално изражение на лицето. — Казах ти, че няма да има проблем. — След това отново се обърна към Фрида. — Не искаш ли да чуеш как стана всичко?

— Всяко нещо с времето си отвърна Фрида, която изобщо нямаше желание да слуша.

— Подозирам — продължи Клои весело, — че Джак ме хареса още когато се срещнахме за първи път. Като в онези ученически фантазии.

— Което изобщо не е вярно — намеси се Джак.

— Ти дойде на парти у нас, бях на шестнайсет.

Фрида помнеше това парти — тогава за първи път видя Тед Ленъкс, чиято майка бе убита малко преди това, и в когото Клои бе сляпо влюбена.

— Това беше друго — каза Джак. — Бяхме просто приятели.

— Това е твоята версия.

— В действителност всичко стана съвсем наскоро — прошепна изнервено Джак към Фрида. — Исках веднага да ти кажа. Притеснявах се какво би могла да си помислиш.

— Не бъди глупав, Джак — прекъсна го Клои. — Какво искаш да кажеш?

Изведнъж Фрида се ужаси, че всеки момент ще се окаже свидетел на първата им кавга.

— Оливия знае ли? — попита тя.

— Майка ми няма да разбере.

— Трябва да й кажеш.

— Знам какво ще направи — ще се напие и ще започне да ми опява да се концентрирам върху изпитите си.

— Които, между другото…

— И след това ще каже, че не знам какво правя. И ще поиска да узнае всички подробности и после ще ми разкаже за ранния си сексуален живот. Отврат.

— Така или иначе ще трябва да й кажеш — отвърна Фрида. Не искам да знам за теб неща, които майка ти не знае.

— Все някога ще й кажа — нацупи се Клои.

Фрида стана.

— Наистина трябва да тръгвам.

Клои също стана.

— Не си ядосана, нали? Само ми кажи, че не си ядосана.

— Не съм ядосана и трябва да вървя.

— Скоро ще дойда да се видим — каза Клои. — Искам да поговорим за изпитите ми. Не казвай на мама, но не съм сигурна, че тази страна от живота ми върви много добре. И има толкова много други неща, за които имам да ти разправям.

— Да, да — отвърна Фрида, като отстъпваше назад, след което излезе от кръчмата с чувството, че бяга.