Ники Френч
Безкраен четвъртък (14)

14

Когато Беки отвори вратата, изразът, който се появи на лицето й, беше почти комичен.

— Минала си целия този път, за да видиш как съм? — попита тя.

— Оттук съм, помниш ли? — отговори Фрида.

— Ама аз мислех, че ненавиждаш мястото.

— Дойдох само на посещение. Показвам на приятел къде съм израснала. И след като така и така съм тук, реших да видя как си. Истината е, че очаквах да видя майка ти. Мислех, че ти ще си навън с приятели.

— Искаш да кажеш, че би трябвало да съм навън с приятели.

— Просто исках да кажа „здрасти“.

Беки се замисли за миг.

— Да ти направя ли чай, или кафе?

Фрида се усмихна и поклати глава.

— Само за пет минути съм и после си тръгвам.

Беки поведе Фрида през покрит с плочки коридор в кухня в селски стил — с медни тенджери, висящи на релса над готварска печка марка Aga.

— Да идем в градината — предложи тя. — Навън се говори по-лесно.

Зад старата джорджианска къща имаше обширна оградена градина, а зад нея се издигаше гора, която създаваше чувството, че закриля къщата. Лехите бяха прекопани, храстите — подрязани, всичко бе изчистено и голо в очакване на зимата. Беки направи неясен жест с ръка.

— Ако мама беше тук, щеше да ти каже какви са всички тези храсти и дървета. Намира тези неща за много интересни.

Фрида я погледна. Момичето все още беше бледо, с тъмни кръгове под очите, но в нея вече имаше някаква искрица живот.

— Как се чувстваш?

За първи път Беки я погледна право в очите.

— Странно, но съм малко по-добре.

— Готвех се да кажа, че изглеждаш по-добре. Макар да намирам за дразнещо, когато хората го казват на мен.

— Че защо ще ти го казват? — попита Беки.

— Всички минаваме през трудни моменти.

— И защо те дразни?

— Много те бива с въпросите.

— А теб те бива в избягването на отговорите.

— Права си — каза Фрида. — Мисля, че е дразнещо хората да претендират, че знаят по-добре от теб как се чувстваш. А понякога, когато хората ти казват, че изглеждаш добре, то е само защото не са се вгледали достатъчно внимателно.

— Добре тогава, не съм наред, но съм по-добре, отколкото бях.

— Дори самият факт, че можеш да го кажеш, е окуражаващ.

— Има и още нещо. Всъщност две неща. Макар да се чувствам съвсем малко по-добре, смятам да говоря за това с някого.

— Много добре.

Сега Беки млъкна и пъхна ръце в джобовете на джинсите си. Внезапно се прегърби сякаш се защитаваше от нещо. Когато проговори, почти шепнеше. Фрида трябваше да се наведе към нея, за да разбере какво казва.

— От известно време мисля да ида в полицията. Какво мислиш?

— Каза ли на майка си?

— Да.

— Какво мисли тя?

Беки направи гримаса.

— Идеята май не й харесва. Но искам да знам ти какво мислиш.

Сега беше ред на Фрида да се поколебае.

— Не обичам да давам съвети.

— Мислех, че с това си изкарваш хляба.

— Не. Опитвам се да помогна на хората да си изяснят какво искат. Виж, Беки, няма да те лъжа. Ако идеш в полицията, нещата няма да са лесни. Вече е късно за физически доказателства. Не съм сигурна какво ще могат да направят. Но самият факт, че мислиш за това, е положителен знак. Показва, че поемаш контрола в свои ръце.

Внезапно Беки потръпна сякаш облак бе закрил слънцето. При вида на момичето самата Фрида почти усети студа.

— Да поема контрола? — повтори Беки. — Там е проблемът. Мисълта за този човек продължава да ме преследва. Не искам дори да изрека думите. Не можеш да си представиш какво е.

Фрида се взря в Беки и се замисли дали би й помогнала, ако каже — „Да, мога да си представя какво е“? Не, реши тя. Няма да е правилно. Но поне ставаше ясно, че за момичето задължително трябва да се намери човек, пред когото да говори за случилото се.

— Гордея се с теб — каза тя. — Помни, че имаш номера ми. Можеш да звъниш по всяко време, ако имаш проблем. Искам да знам как вървят нещата с теб.

Двете влязоха обратно в къщата и Фрида чу затварянето на входната врата, подрънкването на оставени торби и ключове. В кухнята влезе Мади, облечена в бежовото си палто. Изражението на лицето й се смени с изненада, после изненадата премина в гняв.

— Какво правиш тук? — раздразнено попита тя.

— Бях наблизо — отговори Фрида. — Отбих се да видя как е Беки.

— На какво си играеш?

— Мамо… — започна Беки.

— Остави това на мен. — Тя насочи пръст към Фрида. — Не знам какво си казала на дъщеря ми и не искам да знам. Но аз дойдох при теб за помощ, а това, което ти направи, беше да й напълниш главата с налудничави идеи и, честно казано, да подкладеш истерията й, вместо да я излекуваш.

— Не съм тук, за да казвам на Беки каквото и да е — отвърна Фрида.

— Така ли? — повиши тон Мади. — Отби се просто така? Идвам при теб и моля за помощ, и ти ми казваш, че не си се връщала тук от двайсет години. И изведнъж те виждам в моята кухня. Какво съвпадение.

— Съжалявам, ако виждаш нещата по този начин — отвърна Фрида. — Тъкмо си тръгвах.

— Няма да те задържам.

Фрида кимна за довиждане на Беки, излезе от кухнята и се запъти към входната врата. Зад нея Мади продължаваше да говори и Фрида имаше чувството, че някакво силно течение я изхвърля от къщата. Когато стъпи отново на тротоара, чу вратата да се затръшва с трясък зад гърба й.

Беше се уговорила със Санди да се срещнат в голямата стара черква, на площада зад главната улица. Той беше намерил малък местен пътеводител в магазинчето за вестници и списания.

— Има много стар кръщелен купел — беше обявил. — Тринайсети век. И много известна филигранна дървена преграда между нефа и църковния хор. Каквото и да означава това.

Тя вървеше към черквата и повтаряше сцената с Мади в главата си. Сравняваше Мади такава, каквато я видя в Лондон — умоляваща, емоционална — с ядосаната жена, която току-що беше оставила. Беше толкова потънала в мислите си, че в първия момент, когато я заговориха, не реагира. След това чу гласа отново да изрича името й. Огледа се. До нея стоеше жена. Някъде към четиридесетте, с бледо, поръсено с лунички лице и поразяващо червена коса, прихваната в небрежен кок. Носеше дълга кафява пола с тук-там разпран подгъв, здрави туристически обувки и голям шал, увит около нея като одеяло.

— Ти не си ли Фрида? — отново повтори жената. — Фрида Клайн?

Фрида кимна, не знаеше какво да каже.

— Господи, Фрида! Не мога да повярвам, че си тук. Толкова ли съм се променила? Аз съм Ева. Ева Хъбърд.

Фрида погледна жената — бръчките около очите и устата изчезнаха, фигурата стана по-стройна, червената коса по-къса и щръкнала и тогава разпозна старата си приятелка от училище. Ева пристъпи, прегърна Фрида и я притисна.

— Не мога да повярвам. От години мислех, че си изчезнала от лицето на земята. И изведнъж чета за теб разни неща във вестниците, наистина невероятни неща.

Фрида се замисли за тези неща — насилствена смърт, обвинения в професионална некомпетентност, отвличания.

— Не трябва да обръщаш внимание на това, което четеш по вестниците.

— Дори само една десета да е вярно, пак е невероятно. Какво правиш тук? Да не си се върнала?

Фрида усети, че й е странно трудно да отговори. Какво наистина правеше тук?

— Дойдох да видя майка си.

— Мислех, че отдавна сте загубили връзка.

— Така е.

— И без това си тук, защо не дойдеш у нас? Имаме толкова неща да си кажем. Ще направя вечеря.

— Би било чудесно — отговори Фрида, — но ме хващаш буквално в мига, когато тръгвам обратно към Лондон. Някой друг път.

— Разбира се. Имам визитка. — Зарови в чантата си и извади картичка, която подаде на Фрида.

Фрида я погледна, на нея пишеше: „Ева Хъбърд. Петдесет нюанса глазура. Глинени съдове и класове по грънчарство“.

— Ти си керамичка — каза Фрида.

— Заради греховете си. Но следващия път, когато дойдеш, трябва непременно да ме посетиш. Обещаваш ли?

— Да. Обещавам.

— Люис — изрече Ева.

— Моля?

— Спомням си теб и Люис.

— Трябва да тръгвам.

Когато се срещна със Санди, той стоеше пред една от черковните врати и гледаше барелеф на овца в свода на арката.

— Харесва ми — каза той. — Ако трябва да съм честен, не съм сигурен защо дървената преграда между нефа и църковния хор е толкова известна. Но тази овца ми харесва. Прочетох за нея в пътеводителя. Не става дума само за агнеца божий. Става дума и за вълната от овцете, която е спечелила парите за черквата. Но стига за това. Как мина?

— Можем да говорим в колата. Свърших тук. Но имам нужда от помощта ти.