Ники Френч
Безкраен четвъртък (27)

27

Фрида се събуди от миризма, която не успя да разпознае. Нещо гореше, но по приятен начин. Погледна часовника си. Седем без четвърт. Облече дрехите си и излезе в двора. В кухнята на Ева светеше. Тя отвори вратата и в нея се взряха две изненадани лица. На кухненската маса седеше Джоузеф, а пред него имаше чиния с пържени яйца и бекон, наденички и друга чиния с препечени филийки, а до тях голяма чаша за кафе и друга със сок от портокали. Ева стоеше с тиган в ръка и му сипваше пържени картофи.

— Фрида — каза Джоузеф с укор. — Оставих те да спиш и после идвам да те събудя с кафе.

— Тъкмо ми разказваше всичко за теб — засмя се Ева. — В замяна на храната.

— Надявам се да са добре похарчени пари — отвърна Фрида.

— Не мога да повярвам какъв драматичен живот водиш. Чух за първата ви среща.

— Да, не беше нормалният начин за запознанство.

— Какво да ти направя? Яйца? Бекон? Наденички?

— Не си падам по закуските. Мислех, че не ядеш месо.

— Аз не ям, но Джоузеф яде.

— Това е главното ядене за целия ден — вметна Джоузеф.

Фрида огледа кухненската маса.

— Изглежда ми като цялото ядене за днес и цялото за утре.

Споразумяха се за кафе и печена филийка.

— Малко ми е неудобно. Аз си спя дълбоко, а ти караш посред нощ, после Ева те посреща и ти прави закуска.

— Приятно ми беше — каза Ева. — Джоузеф ми разказа много неща за теб, за семейството си. И каза, че ще погледне къщата. Надявах се да свърши някаква работа за мен.

— Това е добра идея — отговори предпазливо Фрида. Не й харесваше начинът, по който двата й свята се свързваха.

— Той ми каза, че е оправил банята ти.

— Да. Той… — Тя спря за момент. Имаше много начини, по които можеше да продължи изречението. Направи го, без да ме пита. Смени старата ми вана. И повреди тръбопровода, така че останах без баня седмици наред. Ева и Джоузеф я гледаха очаквателно. — Свърши много добра работа. Джоузеф е човек, на когото можеш да разчиташ. Поне аз установих, че мога да разчитам на него.

— Вероятно ще ме прокълнеш, задето ще ти го открадна.

— Той е свободен играч.

— Не — намеси се Джоузеф. — Никакво крадене.

 

 

По пътя към Торнбъри Джоузеф разказа на Фрида какво е видял при бързия оглед на къщата на Ева. Пукнатините във външните стени, влагата, липсващите керемиди, люпещата се боя по рамките на прозорците, оголените електрически жици.

— Навсякъде, където погледнеш — каза той, — виждаш лоши неща. Ако имаш милион лири, лесно можеш да ги похарчиш.

— Джоузеф, не мисля, че Ева има един милион лири.

— Ние говорим. Правим план.

— Поискай да ти плаща в аванс.

Изражението на Джоузеф стана непреклонно.

— Фрида, ти бъди детективът, а аз бъда строителят.

— Аз не съм детектив.

— А какво си?

— Не знам. В миналото ми има тъмно петно. Трябва да открия какво е станало.

 

 

Торнбъри беше близо до крайбрежието, но не съвсем на морето. Джоузеф караше покрай паркинги за каравани и улици с тухлени общински жилища, покрай индустриален комплекс. Приличаше на град, състоящ се предимно от предградия и без център. Два пъти спираха, за да питат, и ги насочиха към нов жилищен комплекс, който очевидно беше построен в полето в края на града. Фрида почука на номер четиридесет и осем и вратата се отвори от пълна жена. Изглеждаше на около шейсет години, тъмната й коса беше хваната в кок на тила, а дрехите й бяха с един номер по-малки, сякаш напълняването е било внезапно и неочаквано. Долови неясен спомен — в жената имаше нещо смътно познато, макар да не можеше да каже точно какво. Лицето й беше разтревожено сякаш появяването на Фрида я е притеснило.

— Надявах се да видя Стюърт Фокнър.

— За какво?

— Адресът ми беше даден от стар колега на мистър Фокнър.

— Кой колега?

— Том Хелмсли.

— Познавам Том — каза жената, все още предпазливо. — За какво става дума?

— Срещнах съпруга ви преди много години. Трябва да го попитам нещо. Вкъщи ли си е?

— Отиде до супермаркета.

— Ще ида там. Как изглежда?

— Както обикновено. Но нали сте го виждали?

— За кратко, преди много години. Ще опитам да го намеря.

Жената на Фокнър неохотно я упъти към търговския комплекс на Торнбъри. Когато стигнаха там, Джоузеф остави Фрида и се запъти към магазина за автомобилни части.

В супермаркета беше спокойно. Оказа се лесно да разпознае Фокнър. Имаше няколко мъже на средна възраст, но всички бяха със съпругите си, следваха ги на няколко крачки с печални физиономии, почти засрамени, че са тук по средата на деня. Имаше обаче един самотен мъж, висок, представителен, с къса сива коса, сиви панталони и тънко, зелено яке. Стоеше на касата с пълната си количка. Фрида отиде при него и се представи. След няколко подозрителни въпроса, Фокнър я покани да седнат в кафенето на супермаркета. Беше почти пълно — жени с дена, жени с други жени, възрастни двойки.

— Имат хубаво обедно меню — каза Фокнър. — През лятото може да се седи отвън.

И двамата погледнаха през огромната витрина към паркинга, заобиколен от магазини за домашни любимци, велосипеди, направи си сам, мебели…

— Не е точно Средиземноморието — призна Фокнър, — но си заслужава парите.

Фрида взе черно кафе за себе си и капучино с канелен датски сладкиш за Фокнър. Той отчупи парче от него и го потопи в кафето си.

— Впечатлена съм — каза Фрида.

— От какво?

— Да видя, че пазарувате.

— Видяхте Лорна?

— Вашата съпруга? Тя ми каза къде сте.

— Не я ли познахте?

— Не. Срещали ли сме се преди?

— Преподаваше биология във вашето училище.

— В бракстънската гимназия?

— Да. С моминското си име, мис Хопли.

— Мис Хопли. Разбира се. — Тогава беше слаба. Слаба и сопната.

— Сега не е добре.

— Съжалявам да го чуя.

Винаги е била неспокойна, още откакто се запознахме. Но последните няколко години се влоши. Депресия. Поставиха й диагноза. Пенсионира се рано. Сега не обича да излиза от къщи.

— Лекува ли се?

— Вие доктор ли сте?

— Да.

— Пие хапчета. От тях напълнява. Не знам дали й помагат.

— Вероятно ви е трудно.

— Аз също съм пенсионер. Имам достатъчно време да се грижа за нея. Но не сме тук, за да говорим за жена ми, нали, Фрида Клайн?

— Казахте го сякаш ме познавате.

— Помня ви, ако това имате предвид.

Фрида имаше нужда от малко време, за да събере мислите си. Ама че изненада.

— Беше преди повече от двайсет години. Очаквах, че сте забравили всичко.

— Случаите ни не са просто номера. Те са реални имена, реални лица. Помня всички.

— Преди няколко дни прочетох папката с моя случай.

Фокнър смръщи вежди.

— Кой ви я даде?

— Проблем ли е?

— Неочаквано е.

— Направиха ми услуга. Помните, че съобщих за нападение от сексуален характер. Бях разпитана от двама млади полицаи. Детектив Том Хелмсли и детектив Кевин Лок. Вие нямахте директно участие. Стана ми ясно обаче, че в някакъв момент сте проявили интерес. Чели сте показанията, подчертавали сте пасажи, правили сте бележки в полето, след което сте спрели разследването. Вярно ли е това?

— Вярно е. — Фокнър топна друго парче сладкиш и го изяде. — Предполагам, че ще ме попитате защо.

— И до там ще стигна. Но първо ми стана любопитно защо изобщо сте се заинтересували от случая.

— Това ми беше работата.

— Но това са били само предварителни разпити. Изглежда странно изведнъж да пожелаете да прочетете досието.

Фокнър почеса лявата си буза сякаш внезапно го беше засърбяла.

— Правех услуга — каза той. — Познавах… е, познавах родителите ви.

— Моля?

— Бях помолен… от тях… да погледна.

— Няма как да са ви помолили. — Гласът й стана остър. — Баща ми умря, преди да се случи това.

— Разбира се. От нея тогава.

— От майка ми?

— Да.

— Познавали сте майка ми?

— Ами, познавах и двамата — преди онзи нещастен инцидент.

— Преди татко да се самоубие.

— Да.

— Какво беше познанството ви?

— Бракстън е малък свят. Мисля, че срещнах майка ви на някакво събитие, организирано от общината. Познавахме се.

— А мен познавахте ли?

— Вас?

— Да. Бяхте ли ме виждали?

— Аз… мисля, че съм ви срещал. Да. — Говореше бавно и внимателно, сякаш налучкваше пътя си по нестабилна планинска козирка.

— Не ви помня.

— Не мисля, че сме се срещали. Но после се случи това и беше съвсем естествено майка ви да се свърже с мен, за да й помогна.

— Каква щастливка съм била — каза Фрида. — Да имам приятел в полицията. Вие се намесихте и разпоредихте всичко да спре.

— Мислех, че това е най-доброто. За всички.

— Какво ви даде основание да мислите така?

— Ще трябва отново да погледна папката, но от това, което си спомням, нямаше никакви доказателства.

— Освен моето оплакване.

— Освен вашето оплакване. Но дори и там не бяхте дали някакво описание.

— Беше тъмно.

— Изчакахте няколко дни, преди да ни съобщите.

— Бях ужасена.

— Виждам, че сте се възстановили.

Фрида си наложи да преодолее силния вътрешен импулс да вдигне чашата си с кафе и да я лисне в лицето на пенсионирания детектив.

— Добре съм — каза тя тихо накрая. — Но не съм сигурна, дали точно вие сте човекът, който има право да направи тази преценка.

— Мислех, че сте напуснали града.

— Да. Напуснах го. Но се върнах. За малко поне.

— И ровите в миналото?

— Не е минало, там е проблемът. Имам и друга работа. Майка ми е зле. Но вероятно знаете.

— Загубихме връзка. Никой от нас не се подмладява.

Фрида поклати глава.

— Не е това. Тя има мозъчен тумор. Умира.

Фокнър понечи да каже нещо, но в устата му все още имаше парче сладкиш, той се задави и започна да кашля. Пристъпът беше ужасен. Когато се възстанови, лицето му пламтеше огненочервено.

— Съжалявам. Не знаех — промърмори той. — Наистина ли умира?

— Наистина.

— Предайте й… Предайте й най-добрите ми пожелания.

Фрида погледна Фокнър право в лицето. Беше ли го виждала в ония далечни години? Със сигурност щеше да си спомни. Опита се да отстрани белезите на възрастта, прошарената сивота в косата му, бръчките около очите и устата. Изпита импулсивно желание да се махне, за да се успокои и да обмисли всичко.

— Знаете — започна тя, — че майка ми не ми повярва. Имаше навика да не ми вярва, но в този случай направи наистина огромна грешка.

— Майка ви — той спря рязко, после започна отново. — Сигурен съм, че майка ви винаги е искала най-доброто за вас.

— Това е само ваша теория — каза Фрида. Играеше си с лъжичката за кафе, въртейки я между пръстите си, но сега я постави на масата. — Мистър Фокнър, благодаря ви, че отделихте време. — Тя стана. — Между другото, ходите ли все още в Бракстън? Да се видите със стари приятели, такива неща?

— От време на време.

— Чух, че сте се пенсионирали по-рано. Имате ли нещо против да ми кажете защо?

— Чувствителна тема е. Но съм сигурен, че ако разпитате, хората ще ви разкажат.

Когато видя Фрида да излиза, Джоузеф затръшна капака на двигателя и избърса ръцете си с някакъв парцал.

— Сега — каза той — трябва да видим майка ти.

— Добра идея.