Ники Френч
Безкраен четвъртък (36)

36

В онези минути, когато търсеше Макс, докато режеше въжето и се бореше да го съживи, имаше чувството, че времето ту препуска, ту се забавя, че е някаква луда нощ, в която проблясват светлини, долитат и отлитат звуци, високи и тихи.

Когато пристигна полицията, нормалността сякаш се възстанови, само дето всичко стана малко по-сиво и започна да се движи някак малко по-бавно. Бяха трима, двама мъже и една жена. След като се представиха на Фрида и записаха името, адреса и връзката й с Макс, те без бързане се качиха горе един след друг и влязоха в стаята му. Взеха срязаното въже и го сложиха в найлонов плик. После огледаха стаята, отваряха чекмеджета и вдигаха книги.

— Не е оставил прощална бележка — каза Фрида.

— Не може да сте сигурна.

— Сигурна съм.

Видя, че си размениха погледи.

— Да сте пипали или местили нещо? — попитаха те.

— Не.

Фрида седна на леглото. Трудно й беше да се съсредоточи върху нещо, като не знаеше дали е жив, или мъртъв, но трябваше да подреди мислите си. Почувства тежест до себе си. Полицайката бе седнала до нея. Светлокестенявата й коса бе завързана отзад, а луничавото й лице я гледаше напрегнато. Беше млада и нервна. Едва ли бе свикнала с такива случаи.

— Добре ли сте? — попита тя. — Да ви донеса ли нещо?

— Добре съм — отговори Фрида. — Но благодаря.

— Почти приключихме — каза жената. — Просто трябва да се уверим, че сте добре и че помещенията са обезопасени.

— Защото е сцена на престъпление? — попита Фрида.

— Престъпление? — обърка се полицайката. Сержант Нивън. Това беше името, сети се Фрида. — Той просто се е опитал да се самоубие и, както изглежда, май е успял. Бедното момче.

Фрида знаеше, че вероятно е безсмислено, че всичко това се е случвало и преди. Но трябваше да опита.

— Трябва да го разглеждате като убийство или опит за убийство, ако Макс оцелее.

— Моля? — учуди се Нивън. — Какво искате да кажете?

— Трябва да направите няколко неща.

Нивън внезапно стана предпазлива.

— Какви например?

— Това обесване беше инсценирано…

— Това не ни е известно.

— Значи Макс трябва да е бил дрогиран. Трябва да направите кръвни тестове. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Не съм сигурна.

— Алармира ви член на обществото, което означава, че трябва да разследвате. Трябва да го запишете в полицейския си бележник. За да не го забравите.

Лицето на Нивън почервеня. Фрида не знаеше дали от гняв, или от смущение. Но видя, че записва „кръв“ и „тест“. Почеркът й беше закръглен, като на малко дете.

— Също така продължи тя, — трябва да говорите с Юън Шоу.

— Той свидетел ли е?

— Той го е направил. Продължавайте, запишете името.

Нивън сякаш се парализира, затова Фрида взе бележника от ръката й и записа името на Юън, адреса и телефона му и после й го връчи обратно.

— Ето — изрече доволно.

— Той приятел ли ви е?

— Познавам го.

— Защо би направил такова нещо?

Фрида се поколеба. Фаталното доказателство — играчката на Беки — изобщо не можеше да помогне тук. Само щеше да натопи Макс.

— Това, което категорично не може да е — започна тя, — е да е самоубийство или опит за самоубийство. Много хора видяха Макс преди четиридесет минути на партито в гимназията на Бракстън. Сервираше и беше в добро настроение. Сега го намираме в безсъзнание, без да е имал с какво да дойде дотук. Когато пристигнахме, чух кола да тръгва бързо от задната страна.

— Видяхте ли я?

— Не, но можете да питате Юън Шоу къде е бил през последния половин час и кой го е видял.

— Не съм сигурна, че можем да го направим.

— Знам каква е процедурата. Уведомила съм ви за престъпление. Уведомила съм ви за заподозрян. Или поне свидетел. Вие трябва да реагирате. Колкото по-бързо го направите, толкова по-вероятно е да изникне нещо.

— Ще говоря с моя наблюдаващ офицер — каза Нивън, ставайки от леглото.

— Направете го тази вечер, не утре — настоя Фрида. — И докато го разпитвате, попитайте го за смъртта на Ребека Кепъл.

Нивън за момент се озадачи.

— Момичето, което се самоуби?

— Тя не се самоуби. Ако смятате за необходимо, мога да дойда с вас на срещата с Юън Шоу.

Полицайката погледна в бележника си.

— Доктор Клайн — каза тя, — нещата не стават точно така.

После отиде при другите двама полицаи. Фрида видя, че се съвещават и двамата млади мъже поглеждат към нея. Когато се изправи, за да си тръгне, единият се приближи. Изглеждаше почти възмутен.

— Говорих с колегите си — каза той. — Винаги разследваме произшествия като това. И ще проведем разпити.

— Включително с Юън Шоу.

— Ще говорим с него. Съобщете ни, ако имате някаква информация, свързана със случая.

Той написа номер на лист от бележника си, скъса го и й го подаде.

— Това директна линия ли е? — попита тя.

— Ще ви свържат с подходящия човек.

Фрида се завъртя и излезе от стаята, после от входната врата и пристъпи навън под леещия се дъжд. Телефонът й иззвъня и тя го извади стреснато. Люис. Чак когато видя името му на екрана, осъзна колко уплашена е била, колко изплашена е била за младия човек, който толкова приличаше на момчето, което бе обичала едно време, младият човек, който сега бе докоснал сърцето й със своята недодяланост и своите тревоги.

— Люис. Казвай.

— Жив е. От другия край на връзката се дочу приглушен звук и тя разбра, че той плаче. — Жив е, Фрида.

— Толкова се радвам.

— Не разбирам…

— Всичко това може да почака. Връщай се при него сега.

— Да. Да. Но, Фрида…

— Отивай при сина си. Той има нужда от теб.

Тя затвори и няколко секунди остана неподвижна, за да позволи на новината да проникне в ума й. Макс е жив. Беше открила своя изнасилвач, убиеца на Беки. Работата й бе свършена, макар нищо да не изглеждаше наистина приключено. Тръгна през плетеницата от улички с имена на цветя и излезе на пътя, който водеше надолу към центъра на Бракстън, с грейнали в тъмнината светлини. Майка й беше там, умираше. Училището й беше там, с коридорите и класните стаи и древните си, позорни спомени. Там беше нейното минало, не бъдещето й. Обърна гръб на града и тръгна, натискайки бутончетата на телефона си, докато вървеше.

— Рубен — каза тя.

Забрави палтото си в училището и сега беше мокра и замръзнала.

— Фрида? — Гласът му бе надебелял от съня.

— Пил ли си нещо?

— Моля?

— Тази вечер.

— Бях на театър. Преди това пийнах чаша вино.

— Можеш ли да дойдеш да ме вземеш?

— Не може ли да си хванеш такси?

— В Бракстън съм.

— Задръж. Чакай.

Представи си как той сяда в леглото и пали лампата.

— Обаждаш се от Бракстън?

— Да.

Тишина.

— Добре.

— Благодаря ти, Рубен.

— Ти си луда. Знаеш го, нали?

— Може би.

— Но си добре?

— Да. Наистина съм добре.