Ники Френч
Безкраен четвъртък (42)

42

— Сигурна ли си, че не искаш диамантените й обици?

— Напълно.

— Или тази златна верижка?

— Не я искам.

— Тази гривна от лунен камък?

— Не искам нищо.

— Може ли да ги дам на Труди, тогава?

— Разбира се. Питай Клои какво иска, също и Айвън.

— Не виждам защо Айвън би трябвало да получи нещо. Не си направи труда да дойде дори за погребението.

— Нямаше погребение.

— Да, идеята й да остави тялото си за медицински изследвания беше последният шамар в лицето ни.

— Има и по-лоши шамари.

— Изненадан съм, че някой изобщо го иска. Какво ще кажеш за тази картина?

— Не.

— Длъжен съм да те информирам, че вероятно струва доста пари.

— Не я искам.

— Да не дойдеш после да се оплакваш.

Фрида и Дейвид стояха в спалнята на майка си и сортираха вещите й. Навън контейнерът за боклук, който Фрида бе уредила, беше вече наполовина пълен, а на алеята към улицата чакаше ванът, взет под наем от Дейвид. Вече бяха прегледали дрехите. Той беше отделил няколко рокли, едно хубаво палто, две-три якета, които смяташе, че младата му жена може да хареса. Фрида не взе нищо.

На входната врата се позвъни и Дейвид се смръщи така както стоеше с ръце, пълни с бижута.

— Кой може да е?

— Аз ще ида.

Тя слезе долу и отвори вратата. Там стоеше Люис. Стори й се, че е загубил доста килограми за тези няколко дни, косата му беше късо подстригана. Очите му бяха зачервени, възпалени.

— Как е Макс? — попита го тя.

Но той само се препъна недодялано в прага и спря пред нея.

— Беше Юън? — попита той накрая.

— Да. И уби Беки.

Не искаше да говори за всичко, което се бе случило с нея в онези далечни години.

— Ти го спаси. — Започна да плаче, без да вдига ръце, за да избърше сълзите, просто ги остави да текат по загрубялото си лице.

— Радвам се, че ще се оправи.

— Никога не бих могъл да ти се отблагодаря.

Фрида сложи ръце на слабите му, потръпващи рамене, и го погледна право в очите.

— Дължах ти го — каза тя тихо.

 

 

След като Люис си тръгна, Дейвид и Фрида влязоха във всекидневната. Скоро ванът беше пълен с мебели и картини, които Дейвид искаше да вземе. Фрида бе отказала дори рамкираната снимка на баща си, примижал от яркото слънце. Лицето му бе съхранено в паметта й и това бе всичко, от което имаше нужда. Не искаше миксера, сребърните прибори, стъклените чаши и супниците, чаените сервизи, чиниите, поставките за подправки, килимите, калъфите за мебели, възглавниците, бутилките вино и друг алкохол, бурканите с мармалад, туршия и конфитюр, нито романите или книгите за градинарство, политика, медицина, нито хавлиените кърпи, чадърите, дигиталното радио, саксиите с цветя… Искаше да си тръгне оттук с празни ръце и свободна.

На входната врата отново се позвъни.

— Сега пък кой е? — възмути се Дейвид. — Друго бивше гадже? Няма ли да мирясаш? — Това бяха единствените му думи във връзка с вълненията, обхванали Бракстън след смъртта на Юън.

— Няма мира за мен — отговори Фрида, излизайки от стаята, за да отвори вратата.

— Доктор Клайн?

— Майка ми, Джулиет Клайн, вече не живее тук. — Или където и да е, добави мислено тя.

Мъжът смръщи озадачено вежди, гледайки обемистия плик в ръцете си.

— Доставката е за д-р Фрида Клайн.

— Това съм аз.

Подписа се за пратката и влезе с нея в празната, кънтяща кухня. На предната страна на плика с главни букви беше написано нейното име и адресът на майка й. Някакъв спомен я преряза под лъжичката. Пъхайки пръст под капачето, тя извади нещо дълго. Изплетено от червена вълна. Другата част от нейния червен шал, чиято първа половина беше намерена върху тялото на Юън при паметника на вещицата. Държеше го много внимателно между пръстите си, сякаш може да долови следа от човека, който го открадна от нея, но след това усети, че в него е увито нещо. Разгърна шала и взе поздравителната картичка. Отпред имаше снимка на цъфнали нарциси. Отвори я и видя посланието, написано със същите главни букви: ТОЙ СЕ РАЗПЛАКА, КОГАТО ИЗРЕКОХ ИМЕТО ТИ, ТОЙ НАИСТИНА СЕ РАЗПЛАКА.

В главата й изникна спомен за кошмар, от който се събуждаш. Внезапно си представи през какво е минал Юън, когато е разбрал, че всичко се е объркало, когато е разбрал, че е негов ред да бъде тероризиран, измъчван и убит. Къде ли го е направил Дийн? На някое отдалечено място, в някоя барака, някакво скришно място, в гората, където писъците няма да бъдат чути. Така става с враговете на Фрида Клайн. Случват им се лоши неща. Фрида се вгледа в собствената си реакция, изследвайки се, сякаш е пациент на самата себе си. Това ли искаше? Направи ли й удоволствие мисълта за Юън в момента, когато осъзнава, че няма какво да направи или каже, за да спре мъчението? След всичко, което беше направил на онези момичета?

Не, отговори си тя. Не. Само направи един лош свят още по-лош. Дийн беше изпратил това съобщение, защото искаше да й каже, че все още я наблюдава, че все още е в живота й, като любовник, като натрапчив преследвач, като сянка, като призрак, върнал се да я дебне. Спомни си собствените си думи към Юън: Няма да спра. Няма да се откажа. Няма да отмина. Нито пък Дийн. Никога нямаше да я остави на мира. Направил беше това заради нея: беше заклал Юън на земята на вещицата като жертвоприношение в знак на почит.

Постави червения шал на масата. Никога повече нямаше да го докосне. Пъхна картичката в джоба си. После звънна на Карлсън.

— Дийн е тук — каза тя, макар че той така или иначе никога не си беше тръгвал.

 

 

Карлсън остави телефона. Замисли се за Фрида и се опита да си я представи, но макар да я беше виждал в Бракстън, откри, че не може да си я представи другаде, освен в Лондон. Видя я как върви по улицата и вятърът духа в лицето й; видя я седнала до огън в камина, с лице обърнато към него. Никога широко усмихната. Заслушана. Заинтересувана. Мисълта за нея го изпълни с емоция, която се опита да определи — не беше нито щастие, нито тъга, а нещо силно и дълбоко. Искаше тя да се върне, защото можеше да говори с нея така, както с никой друг, и макар често да беше неясен и рязък, той чувстваше, че тя разбира смисъла зад непохватните му думи.

Не й повярва, когато преди две години му каза, че Дийн с все още жив и я защитава, и тероризира едновременно. Сега й вярваше, не защото имаше доказателство, а защото тя му беше казала, че е така. За добро или зло, тя се оказа човек на истината. Той въздъхна и се върна към работата си.

Клои звънна на Саша.

— Исках само да ти кажа, че Фрида преглежда нещата на баба заедно с баща ми. Но мисля, че скоро ще се върне.

— Да. Звънна ми. Но ти благодаря, че се обаждаш, Клои.

— Знаех, че ти липсва.

 

 

На няколко мили оттам, на Примроуз Хил, Рубен и Джоузеф готвеха или по-скоро Джоузеф готвеше, а Рубен се преструваше, че му помага, докато пушеше, пиеше бира и прелистваше вестник.

— Кардамон… искаш ли да махнеш зрънцата?

— Разбира се — отвърна разсеяно Рубен.

— А аз беля картофите и после, докато те се варят, правя галушки.

Джоузеф беше много щастлив. Вече бе приключил с пшеничената супа. Сега, сложил кухненската престилка, той кълцаше кромид, чукаше чесън, пържеше кайма, вареше ориз и бланшираше зелеви листа. Омеси тестото за пирожките, разточи го и го наряза на кръгчета, които напълни с маково семе, стафиди и сушени сини сливи, после ги зави на малки, леко продълговати топчици. Направи сурова салата от цвекло и целина. Наля си глътка водка, след което се зае с пикантния меден кекс, който майка му обичаше да пече за него, и това му напомни за дома, за музиката и планините от миналото му.

— Тя ще хареса това.

— Да — съгласи се Рубен, протягайки празната си чаша. — И ще иска още малко водка.

 

 

Къщата беше празна, контейнерът и ванът бяха пълни. Смрачаваше се и Дейвид, нетърпелив да потегли, си сложи кожените ръкавици и облече шитото по поръчка палто, а Фрида си помисли, че в него прилича на скъпоплатен наемен убиец.

— Да те закарам? — попита я той без особен ентусиазъм.

— Ще повървя.

— Къде?

Фрида само повдигна рамо.

— Добре, твоя работа.

Не се прегърнаха, не размениха целувки. Той се качи в натоварения ван и потегли.

Фрида облече палтото си, след което затвори входната врата на къщата, където беше прекарала първите шестнайсет години от живота си, където бе намерила мъртвия си баща, където бе изнасилена, където не й бяха повярвали. Превъртя два пъти ключа, пъхна връзката обратно вътре през процепа за писмата и чу как пада на пода. Стигна до дворната врата и се обърна. Къщата изглеждаше мъртва. Всички прозорци бяха тъмни, като слепи очи.

 

 

Когато като тийнейджър замина от Бракстън, тя бягаше от града. Сега вървеше със спокойна крачка. Следобедът беше мрачен и студен, оловносивото небе потъмняваше в зимния здрач. Тръгна по малката уличка покрай старата къща на Трейси Ащън, покрай къщата в стил Тодор, принадлежала едно време на семейство Кларк, покрай малката къщичка на мисис Лионард, където за момент й се стори, че старицата ще се появи в градината и ще започне да вика котките с пискливото си писи, писи, писи. Мина покрай древния параклис и автобусната спирка и накрая излезе на главната улица.

В близост до студиото за татуировки бяха паркирали три полицейски коли. Мина покрай тях, без да забавя крачка. Наблизо имаше групичка хора и когато я видяха, започнаха да се побутнат и да я зяпат открито. Видя, че си шепнат, но не чу думите им. Мъж, вървящ в обратна посока, се взря любопитно в нея. Новините се разпространяваха бързо, плетяха мрежа от факти, клюки и лъжи. Чу ли? Знаеше ли? Гледай. Виж я. Познават ли я? Стой настрана. Лошо око. Няма дим без огън.

От другата страна на улицата видя жена, в която разпозна Лиз Барън, журналистка от „Дейли Скеч“, писала за нея преди. Говореше с някакъв човек, стиснала бележник в ръка, кимаше със съчувствие. Малко по-назад се виждате телевизионен екип. Медиите бяха нахлули в Бракстън.

Фрида не промени крачката си. Мина покрай пекарната, чиито рафтове сега бяха почти празни, покрай магазина за евтин алкохол и дивидита, покрай магазинчето за вестници и списания. На завоя стоеше група тийнейджъри. За момент видя Час, Джеръми, Люис, Юън, Ванеса, Ева, Сара, Мади. Видя себе си. Всички бяха толкова млади, едва навлизащи в живота, и все още несигурни накъде ще поемат, опитваха различни самоличности. След това лицата избледняха и отново станаха непознати, които се ръчкат един друг на тротоара и я зяпат любопитно.

— Тя е — чу да казва един, докато минаваше покрай тях. — Това е жената.

Това е вещицата.

Видя в далечината приближаваща се фигура, облечена в ярка, дълга пола, с пламтяща червена коса. Ева. Която й беше съученичка, най-добра приятелка в един друг свят. Но тя вървеше от другата страна на улицата и говореше оживено по мобилния си телефон, като едновременно бъркаше в огромната си чанта, търсейки нещо. Не видя Фрида. Фрида не спря. Естествено, не можеше да спре. Нали си отиваше.

На билото на хълма пред нея се простираше мястото, където едно време бяха изгорили вещицата, а днес беше местопрестъпление, оградено с полицейска лента. От другата страна на долината беше къщата на Люис, където Макс за малко не умря. Вляво беше домът на Ева, пълен с керамика, билки, аромат на бисквити, в очакване на нов партньор за стопанката си. Вдясно бе къщата, където живееше Мади, а Беки бе умряла, а също и къщата, където Юън и Ванеса бяха отгледали дъщерите си и никога не бяха изричали на глас помежду си това, което са вършели заедно. Зад гърба й беше домът на детството й, на разбитото й минало и на горчивите спомени, там се бе изградила като жената, която сама избра да бъде. Но сега пътят й беше напред, магазините един по един изчезнаха, после къщите оредяха, и единствено бистрата, тясна река бележеше изхода от Бракстън.

С излизането от града и падането на нощта крачките й се ускориха. Скоро се озова на билото на хълма и чак тогава спря и се обърна да погледне назад. Бракстън лежеше пред нея. Светлините на уличните лампи и къщите проблясваха в тъмнината под небрежно пръснатите звезди. Шпилът на черквата се извисяваше нагоре остър и заплашителен. Малки кълбета пушек се издигаха към нощното небе. Никога повече нямаше да се върне и докато стоеше там, почувства почти физически как властта на града отслабва, сякаш някаква тежест пада от раменете й.

Накрая се обърна, градът остана зад гърба й. Може би Дийн вървеше след нея, скрит някъде, но винаги там, превърнал се в нейна сянка. Ала в момента не мислеше за Дийн. Нито за Санди, или за мъртвата си майка. Не мислеше за убитите момичета, за Юън, за Ванеса или за когото и да е от онези, които бяха преобърнали живота й наопаки. Мислеше за мястото, където отива, и за хората, които я чакаха там. Беше обичана, сама и свободна.