Ники Френч
Безкраен четвъртък (12)

12

На другата сутрин беше облачно и студено, канавките бяха все още пълни с вода от снощния дъжд. Фрида и Санди се запътиха към полицейския участък по главната улица, но откриха, че той вече не е там. Солидната тухлена сграда беше превърната в адвокатска кантора, кафене и магазин, в който се продаваха цветя и местни шоколади. Всички бяха затворени. Фрида трябваше да пита трима души, преди да се намери човек, който да им каже къде е новият полицейски участък.

— Минете през паркинга до банката, после завийте наляво и пресечете улицата. Голяма нова сграда. — Вероятно е затворен — каза мъжът. — Неделя е.

Затворен беше. Табелката казваше, че е отворен в понеделник, сряда и петък между тринайсет и петнайсет часа.

— Не мога да повярвам — каза Фрида.

— До известна степен е успокоително — отбеляза Санди.

— А какво става, ако има престъпление?

Двамата заобиколиха зад ъгъла и видяха униформен полицай, който миеше с гъба прозорците на полицейска кола. Беше доста пълен и дишаше тежко от усилието.

— Трябва да говоря с полицай — каза Фрида.

— Спешно ли е? — попита той.

— Какво значи това?

— Нещо сериозно ли се е случило?

— Става дума за престъпление, което се е случило преди много години — каза Фрида. — Но е важно.

Полицаят подсмръкна.

— Ще трябва да идете до Мортън. Там ще ви помогнат. Ще се наложи да покарате малко…

— Знам къде е Мортън — прекъсна го Фрида. — Там отворено ли ще е?

— Там е отворено през цялото време. Двайсет и четири часа.

— Мислех, че полицейските участъци са отворени денонощно — каза Фрида. — Като черкви те.

— Имаме късмет, че изобщо сме тук — отговори полицаят. — Говори се, че и това ще продават, щели да го правят супермаркет.

Санди хвърли шеговит поглед към Фрида.

— Е, вече сме тук — каза тя. — Как ти понася?

— Разкажи ми сега за Мортън — помоли я Санди, когато се върнаха в колата и тръгнаха да излизат от Бракстън по отбивката.

— По-голям е от Бракстън. Има пазар в неделя. Има и черква, която е доста известна. Има кметство. На пазарния площад са били изгорени на клада две жени като вещици. Станало е преди много време.

— Звучиш като пътеводител — каза Санди. — Каква роля е играл в твоя живот?

— Няколко пъти съм ходила там на партита. На едното се оказах до момиче, което едва познавах, казваше се Джейн Никълс, докато тя повръщаше в банята. Това достатъчно автобиографично ли е?

— Все е някакво начало.

Минаваха покрай ниви, които се редуваха с гори. От време на време по предното стъкло капваха по няколко дъждовни капки. Кулата на черквата в Мортън се забелязваше от километри, но преди да навлязат в стария център, минаха покрай нови жилищни комплекси, един хипермаркет, магазини за домашни любимци, мебели, осветителни тела и замразена храна. Санди спря пред полицейското управление.

— Това вече прилича на истинско полицейско управление — каза той. — Тук ли да те чакам?

— Иди да разгледаш черквата. Ще ти даде представа какво е било това място, преди да започне да се хлъзга по нанадолнището някъде преди около четиристотин години.

— Говориш като гневен тийнейджър.

— Проблясъци от миналото — отвърна Фрида. — Ще ти звънна, като приключа.

Когато се изкачи по стълбите и стъклените врати се отвориха автоматично пред нея, за да влезе, внезапно я обзе усещането — макар и само за миг, — че историята се повтаря. Как се беше чувствала тогава, преди толкова много години? Странно, но почти не можеше да си спомни.

Спря в близост до регистратурата. Имаше табелка, която умоляваше гражданите да чакат реда си зад жълтата линия, за да не притесняват човека пред себе си. Жената пред нея изобщо не се притесняваше и гръмогласно обясняваше на цивилната полицайка зад бюрото, че алеята за коли пред дома й е абсолютно наводнена и че водата е само на сантиметър от входа, и всеки миг ще нахлуе вътре, и ще съсипе всичко. Полицайката се опита — доста по-спокойно, да обясни на жената, че наводненията не са работа на полицията и че трябва да опита в пожарната, но не е сигурно дали и те ще могат да направят нещо. Отговорност за имота си носи само тя и ако няма сериозна заплаха за нечий живот, по закон дори и пожарната не е длъжна да се отзове. Наложи се полицайката да повтори това няколко пъти, преди жената да си тръгне, мърмореща под нос.

— Това е позор — подхвърли тя към Фрида, докато минаваше покрай нея.

И така, пет минути по-късно — след търпеливи обяснения от страна на Фрида и консултация, проведена шепнешком с колега — Фрида и полицайка със сержантски нашивки седнаха в стая за разпити без прозорци. Стаята сякаш се използваше за килер на чистачите. От страната, където седна Фрида, имаше кофа и парцал за миене, до вратата стоеше изправена прахосмукачка, на стената бяха облегнати две метли, а на масата до непипнатата чаша чай на Фрида имаше четка и лопатка, в която лежаха много мъртви мухи. Полицайката, слаба жена с къса тъмна коса, ги вдигна и ги остави на пода без коментар.

— Съжалявам, трябва да е било изключително стресиращо изживяване.

— Въпросът не е какво чувствам — каза Фрида. — Въпросът е какво трябва да се направи.

— Ще се консултирам с колеги — отговори полицайката. — Сега това не може да стане, защото в неделя не работим с пълен капацитет. Но както разбирам, след събитието през февруари 1989 година е било проведено разследване.

— Единайсети февруари. И беше криминално престъпление, а не събитие.

— Не исках да омаловажа случилото се. Но от това, което казвате, разбирам, че разследването не е имало напредък и е било прекъснато. Също от това, което казвате във връзка с евентуалното ново престъпление, разбирам, че жертвата няма желание да съобщи в полицията.

— Тревожа се, че това, което се случи на мен, ще се случи и на нея. Ще се обяви за жертва, а после никой няма да й повярва. Но друг важен проблем е, че този мъж е все още на свобода и все още представлява опасност.

— И това се базира единствено на ваше предположение?

— Очевидно е същият мъж.

Полицайката вдигна пластмасовата чаша с чай, после се сети, че тя е на Фрида и бързо я върна обратно. Част от чая се разплиска.

— Очевидно е, че не съм запозната със случая, като изключим това, което току-що ми съобщихте. Всичко, което мога да кажа, е, че ако въпросната млада жена дойде в участъка, ще се заемем сериозно със случая.

— Поне за момента това не е възможно — каза Фрида.

— Много жалко тогава — отвърна полицайката. — Както казах, ще говоря с колегите си, но предполагам какво ще е заключението им.

— А именно да не се прави нищо.

— Не искам да мислите, че не ви съчувствам, но не ми е ясно какво трябва да се разследва.

— Това означава да се върнете към първия случай — каза Фрида. — Би било добро начало.

— Както казах, ще обсъдя този въпрос, този труден въпрос с началника си. Но той ще дойде утре сутринта. След като говоря с него, ще ви се обадя и ще ви съобщя какво е казал.

— Дали няма да е по-добре аз да говоря с него?

— Не мисля, че е необходимо. За момента. Моля, оставете данните си на регистратурата, за да можем да ви информираме. Освен това можем да ви предоставим информация за места, където можете да получите помощ. Понякога в случаи като този може да се окаже много полезно да има с кого да поговорите за случилото се.

— Така ли?

— Да. Понякога е много полезно да го изречете на глас и да получите съвет как да се справите с чувствата си.

— Благодаря. Ще обмисля предложението.

Санди чакаше в колата пред участъка. Фрида седна до него.

— Е?

— Погледни ме. Погледни ме и ми кажи какво виждаш.

— Изкушавам се да кажа лицето на жената, която обичам. Но имам чувството, че май ще е грешният отговор, поне в този момент.

— Аз съм идиот — каза Фрида. — Идиот. И не знам какво да правя.

— Така — изрече Санди след кратка пауза. — Какво ще кажеш да идем да видим майка ти?