Ники Френч
Безкраен четвъртък (22)

22

Шаан Рейвън бе скъсала с приятеля си след четиригодишна връзка. Беше се изнесла от апартамента, който деляха, беше загубила работата си, беше направила опит за самоубийство. Но когато седна срещу Фрида в кабинета й, тя се усмихваше.

— Наистина се чувствам много по-добре, отдавна не съм се чувствала така. Наистина. И се лекувам сама. Това трябва да правим всички в крайна сметка, нали?

— Как се лекуваш сама? — попита Фрида.

— Тичам всеки ден по един час и сама се юркам през цялото време. След това се чувствам много яко. Просто не можете да си представите. Освен това за първи път в живота си започнах да мисля за храненето си и го сведох до абсолютния минимум.

— Минимум? — каза Фрида. — Какво означава това? — Плодове.

— Плодове?

— Не искам да оставям никакъв отпечатък. Не искам да убивам нищо, за да го ям, и нямам предвид само животните. Не искам да ям нищо, ако това означава да убия растението. Знаете ли, всички ние ядем твърде много.

Фрида погледна младата жена пред себе си и неуравновесената й усмивка.

— Да поговорим ли за вашия отпечатък? — каза тя.

 

 

Карлсън и Ивет седяха в неговия кабинет, когато Фрида пристигна. Бяха прекарали няколко отвратителни часа с комисаря в обсъждане на списъка за евентуалните съкращения. Единственият човек, когото Крофърд настоя да се запази на пълно заплащане без ограничения, беше Хал Брадшо, психологът профайлър, когото Карлсън презираше, а Ивет ненавиждаше. В този момент Ивет беше изхвръкнала бясна от стаята, където се блъсна в изтормозен полицай с поднос чай в ръцете — когато се удари в земята, подносът създаде много повече бъркотия и шум, отколкото Ивет си представяше, че е възможно. Беше все така ядосана и смутена, но в допълнение имаше и мокро петно на панталона си.

— Ивет — протегна ръка Фрида. — Как си?

— Била съм и по-добре.

— Толкова ли е зле.

— Още по-зле.

— Може би моментът не е подходящ — обърна се Фрида към Карлсън.

— Какво има? — попита я той.

Ивет погледна въпросително към Карлсън, после към Фрида, след това обратно към Карлсън.

— Ами тогава ще ви оставя сами.

Карлсън държеше картичката внимателно между палеца и показалеца си.

— Значи мислиш, че е Дийн Рийв, който ти пише от името на мисис Ортън?

— Да.

— Изглежда ми малко сложно.

— Иска да ми каже, че все още е тук.

— И то в Бракстън.

— Да.

Карлсън стана и погледна през прозореца.

— Кажи ми, ако искаш да си тръгна — каза меко Фрида.

— Не искам.

— Знам, че това е последното нещо, от което се нуждаеш. Но чувствах, че трябва да кажа на някого. Не — поправи се тя, — трябваше да го кажа на теб.

— Добре. Нека отново минем през всичко, което ми каза. Първо и преди всичко, че Дийн Рийв — който отвлече Джоана Тийл, след това Матю Фарадей, и който уби младата студентка Кати Ригтън, и който всички вярваме, че се самоуби преди повече от три години — е жив.

— Да.

— И че той е убил Бет Кърси, за да те спаси.

Фрида кимна.

— И ми разправяш, че ти е казал всичко това, като ти е изпратил малко момиченце с нарциси и послание.

— „Не беше твой ред“.

— Добре. И че Дийн Рийв е отговорен и за изгарянето на къщата на Хал Брадшо, също заради теб.

— Точно така би го видял той. Или би желал да бъде видяно.

— А този път ти изпраща лилии.

— Тяхна картинка. Да.

— И сега той е в Бракстън.

— Бил е там веднъж. Изпрати ми рисунка на надгробния камък на татко.

— Сега ти е изпратил тази картичка.

— Да.

Карлсън потъна в мълчание, което Фрида не сметна за необходимо да наруши. Вгледа се в напрегнатото му лице, после премести поглед върху фотографията в рамка на малките Майки и Бела, която той винаги държеше на бюрото си.

— Добре — каза Карлсън накрая.

— Какво означава това?

— Ще говоря с комисар Крофърд за повторно откриване на случая.

— Наистина ли?

— Но няма да е по твоя начин. За Крофърд и всички останали Дийн Рийв е мъртъв. Плюс това… — той се поколеба.

— Плюс това ме мисли за луда.

— Той не може да оцени добрите ти качества.

— Вярваш ли ми?

Карлсън я погледна изпитателно и за един смущаващ миг тя имаше чувството, че той вижда не лицето й, а вътре в нея.

— Заслужава си да се разследва — в крайна сметка заключи той.

По-късно през деня, на здрачаване, стана студено и въздухът замириса на дъжд, но Фрида нямаше никакво намерение да взема метрото или да се качва на автобус. Имаше усещането, че след провинциалните пътища, голите, кални полета, тишината, тъмнината на вечерите, най-сетне е изплувала на повърхността и отново може да диша. Щеше да се наложи да походи миля-две, но нямаше нищо против. Имаше нужда от шума, от трафика, от дима на автомобилите. Беше успокояващо да върви сред тълпи от хора, без никакъв шанс някой от тях да знае нещо за семейството й, за нея или за историята й. Когато стигна Тотнъм Корт Роуд, тя спря за момент, за да вземе решение, като преценяваше възможните маршрути и забележителности. След това се гмурна в улиците покрай университета, мина край Инс ъв Корт, после сви към стария пазар за месо, вървеше, без изобщо да ги поглежда, но усещаше тяхното присъствие, подушваше ги, чуваше ги.

Когато наближи Ситито, сградите започнаха да се променят. Станаха по-големи, по-високи, имаше повече метал и стъкло, но сега й се сториха приветливи, почти човешки. Фрида така и не разбра защо хората се прехласват по провинцията. За нея това бяха полета, през които не можеш да вървиш, и зелени пространства, където всичко живо е изтребено със спрей или отрова. В градовете се върви. В тях се оцелява.

Фрида спря и се огледа. Над нея се извисяваше огромна сграда от сива стомана и тъмно стъкло, в сянката, на която нищо не можеше да оцелее. Извади лист хартия от джоба си. Това беше адресът. Имаше величествен вход с логото на банка над него. Тя влезе. Зад рецепция, подобна на хотелска, стояха две жени. Бяха потънали в разговор и когато Фрида приближи, я изгледаха сякаш прекъсва нещо изключително важно.

— Търся бар „Облаците“ — каза Фрида колебливо.

— Зад ъгъла е — каза една от жените. — Вземете асансьора.

— На кой етаж?

— Има само един. Асансьорът ще ви откара направо горе.

Страничният вход беше изненадващо малък, сякаш предназначен само за хора, които вече го знаят. Вътре един мъж в портиерска униформа я насочи към асансьора. Докато се изкачваше, всичко изглеждаше като някаква безвкусна шега, но когато вратите се отвориха, тя видя голям прозорец и светлини в тъмнината на нощта. Беше в малко фоайе, което водеше към бара. Един мъж пристъпи напред и я помоли да му даде палтото си.

— Благодаря, няма нужда — отвърна Фрида.

Последва кратък спор. Влизането с палта не било позволено. Както изглежда, проблемът бил със зяпачите, които идвали да видят гледката, но не си купували питие. Фрида понечи да попита какво правят със зяпачи без палта, но се отказа и му връчи своето. Веднага щом стъпи в бара, чу името си. Мъж на средна възраст седеше до прозореца, който обхващаше цялата стена от край до край. Тя се приближи и седна на масата. Той се усмихна широко.

— Фрида. Не мога да повярвам. Изобщо не си се променила. — Вдигна успокоително ръце. — Всичко е наред. Няма нужда да си учтива. Не очаквам да ми отвърнеш със същото.

Най-вероятно тя не би казала нещо подобно. Беше шокирана. Не толкова, защото Джеръми Сътън се беше променил или просто беше остарял — не, имаше чувството, че някой е изтръгнал стария Джеръми, изхвърлил го е и го е заменил с напълно различен човек. Петнайсетгодишният, когото тя познаваше, беше тънък като щека, с дълга тъмнокестенява коса, която постоянно отмяташе от лицето си. Лице, което беше запомнила с вечно ироничното му изражение. Надсмиваше се над себе си точно както се надсмиваше над всичко останало. Учеше във Фърнли Колидж, скъпо частно училище, което заемаше обширен комплекс джорджиански сгради с изглед към морето. Джеръми се подиграваше с униформите му, с претенциите му и със своите богати, привилегировани съученици.

Фрида си припомни и друго негово изражение или по-скоро цял набор от изражения. Отказа да повярва, страданието и гнева, когато му каза, че иска да скъсат. Беше я бомбардирал с въпроси лице в лице, по телефона и дори в поредица от писма. Защо? Какво направих? Има ли някой друг? Защо не ми каза, не нещо не е наред? Не можеш ли дами дадеш още един шанс?

Не откриваше и следа от онзи младеж в мъжа, който седеше пред нея. Беше брониран в тъмносивия си костюм на почти незабележимо райе. Беше почти плешив, което правеше лицето му прекалено голямо. Очакваше да срещне човек, който прилича на бащата на Джеръми, но мъжът срещу нея приличаше повече на дядо си.

— Мина доста време — каза Фрида.

— Харесва ли ти това място?

Фрида хвърли поглед към кожените столове, бара с редиците му от различни марки малцово уиски, наредени на фона на ефектно осветление, към групичките мъже и жени в костюми.

— Харесва ми гледката.

— Същата стара Фрида. Мислиш, че си твърде добра за тези хора.

— Говориш все едно сме в кухня за бедни.

— Просто всички си вършим работата. Едва ли искаш да ти изнасям лекция за това, че британската икономика зависи от хора като нас.

— Прав си — отговори Фрида, — не искам да ми изнасяш лекции.

— Можех да те поканя в офиса си. Но той щеше да ти се стори още по-абсурден.

— Какво да ти взема? — попита го Фрида. — Защото аз съм тази, която те покани тук.

— Не ставай смешна. Сега си на моя територия. Да взема ли бутилка вино?

— В момента пия лекарства — каза Фрида, което беше вярно и й даваше удобен повод да откаже. Просто нямаше сили да обсъжда какво ще пие. — Вода ще е напълно достатъчно.

Джеръми отиде до бара и се върна с вода за Фрида и чаша вино за себе си.

— Взех ти газирана — обяви той. — В чест на срещата. Двайсет и три години. Изчислих ги по пътя насам.

И двамата отпиха от чашите си.

— Ще попиташ ли как съм? — попита я той.

— Как си?

— Ами как, появяваш се изневиделица и сега седиш насреща ми и ме гледаш неодобрително. Знам, че вероятно би трябвало да е носталгична среща, но ми се струва, че по-скоро е нещо като кратко връщане в миналото, и не ми харесва. Та значи как съм? Женен съм за очарователна жена на име Катрина от тринайсет години и имаме две дъщери — едната на девет, другата на седем години.

— Поздравления.

— Може дори да я познаваш. Учеше в гимназията на Бракстън.

— Наистина ли? — изненада се Фрида.

— Катрина Йънг. Дълга тъмна коса. Във випуска след теб. Излизах с нея, когато бях последна година в колежа, и се събрахме отново след университета.

— Не си я спомням.

— Тя ще ходи на онази училищна среща. Обещах й да ида с нея. Ти ще дойдеш ли?

— Вероятно.

— Знам какво си мислиш. Мислиш, че вече съм на средна възраст.

— Все още сме твърде млади, за да сме на средна възраст.

— Четох за теб — каза Джеръми. — Затова е измислен Гугъл. Имала си драматични моменти.

— Нещата се преувеличават.

— И си доста противоречива личност. Сигурно си дошла заради криминален случай? Това да не е част от разследване?

— Ходих в Бракстън.

— Назад към корените?

Фрида остави чашата си и погледна през прозореца. Съзнаваше, че гледката би трябвало да я заинтересува повече, но всъщност имаше единствено усещането, че гледа Лондон по телевизията. После върна вниманието си върху Джеръми.

— Всичко, което каза дотук, беше саркастично или заядливо, но не разбирам защо.

— Отивам да си взема нещо друго.

— Още не си изпил първото.

Джеръми изпразни чашата си, отиде на бара и се върна с пълна.

— След като уговорихме срещата, си обещах, че има нещо, което няма да кажа, а сега съм на път да го направя. Ти беше първата ми любов и никога след това не съм чувствал същото към друга.

— Бяхме на петнайсет.

— Да не казваш, че петнайсетгодишните не изпитват истински чувства?

— Преливат от чувства. Но те са, за да добиват познания, да опитват.

— Значи аз съм бил едно от нещата, които си опитвала.

— Самият ти ми каза, че имаш жена и две дъщери. Това е нещо, с което можеш да се гордееш.

— Нищо не знаеш за живота ми. Не мисля, че е минал и ден, без да се сетя за теб. Вероятно дори не разбираш какво означава това. Обзалагам се, че никога не си потърсила името ми в Гугъл.

— Разбира се, че го направих. Нали така те открих.

— Искам да кажа през годините.

— Оставих Бракстън и всичко, свързано с него, зад гърба си.

— Това е просто друг вид вманиачаване.

— Вероятно си прав. Но се върнах. Майка ми е болна.

— Съжалявам. Много я харесвах.

— Да. — Тя си спомни как след скъсването Джеръми беше звънял не само на нея, но и на майка й. — Но бих искала да поговорим за нещо друго.

— За какво?

— Помниш ли концерта на групата „Безкраен четвъртък“?

— Оня в голямата зала?

— Да.

По лицето на Джеръми се разля усмивка.

— Ама страхотни времена бяха. Защо питаш? Помниш ли танците в пътеките между редовете?

— Не бях там, но ти си бил. Тогава се случи нещо, в което бях замесена.

— Това не го помня. По онова време вече бяхме скъсали, не си забравила, нали?

— Не бяхме заедно, но ти си го спомняш. Полицията разпитваше хората. Човек не забравя, че е разпитван в полиция.

— Помня, че ми зададоха няколко въпроса. Но нищо не излезе. За какво става дума?

— Искам да поговорим за онази вечер. Какво прави тогава, с кого беше?

Джеръми отпи от виното си, този път по-бавно.

— Представях си тази вечер по-различно. Мислех, че може да поръчаме шампанско и че ти ще видиш у мен това, което видя, когато бяхме на петнайсет.

— Помня някои от нещата, които видяхме един в друг, когато бяхме на четиринайсет — каза Фрида. — Но нещата се променят. Сега те моля за помощ. Ако не можеш да ми помогнеш, просто кажи.

Джеръми изпи последната глътка вино. Извади банкнота от двайсет лири и я нави леко така, че да влезе в чашата.

— Трябва да помисля — каза той.

— За какво има да мислиш?

— Имам нужда от малко време. Ще трябва да дойдеш у нас. Ще ти се обадя.

Изражението му се беше променило. Фрида внезапно осъзна как изглежда той, когато е в офиса си. Ясно беше, че срещата е приключила.