Ники Френч
Безкраен четвъртък (26)

26

Фрида тръгна по крайбрежния път. Студеният силен вятър приятно охлаждаше лицето й, жулеше кожата, прочистваше ума й и издухваше чувството за безпокойство, което изпиташе, докато седеше в къщата на Час. Замисли се върху това, което бе казал за Джеръми и Люис — че не е видял нито един от двамата на концерта, но естествено, това не означавате, че не са били там. А само че вече не можете да е сигурна, че са били. Джеръми, старото гадже, което бе разкарала, и Люис, който й беше гадже в онзи момент. Със сигурност, със сигурност щеше да познае, ако някой от тях двамата се беше вмъкнал в къщата и после в стаята й, за да я изнасили. Колкото и тъмно да беше, щеше да успее да ги разпознае по мириса на кожата, усещането на тялото, дъха, начина, по който прошепна онези думи. Потрепери и ускори крачка. Вятърът се примеси с дъжд, стана хаплив и солен и насълзи очите й. Здрачаваше се и морето потъмня. Над вълните бавно летяха птици. Насили се да си спомни отново всичко, с подробности. Усещането, че в стаята има човек, ръката му върху устата й, пръстите, които натискат, дърпат, настойчиви, упорити, чудовищни. Тялото му върху нейното, заличаването на личността й. Болката. Стига!

Обърна гръб на морето и тръгна към главния път. С положителност би ги разпознала и все пак дори докато си го казваше, не беше напълно уверена, че мъжът в стаята не е бил Джеръми. Или Люис. Или друг. На колко ли години е бил? Как човек да разпознае възрастта на изнасилвача си, когато в стаята е тъмно и той не говори? Беше просто мъж. Колко висок, колко тежък? Нямаше; представа. Винаги бе мислила, че е огромен и много тежък, защото я беше подчинил, но сега разбираше, че не е било необходимо нито да е висок, нито да е едър.

Вече вървеше по пътя. Нямаше тротоар, само тревна ивица. Минаващите коли я пръскаха с вода от локвите. Замисли се за Люис. Защо момчето, с което излизаше и правеше секс, би я изнасилило? Знаеше отговора още преди да си беше задала въпроса. Беше въпрос на власт. На доминиране. Тъкмо се бяха скарали жестоко, беше го засегнала, унизила. Но Люис никога не е бил агресивен, беше само объркан. Виж, Джеръми беше друга работа и имаше причина да й е ядосан. Беше го зарязала.

Подозренията й бяха като мръсно петно, което непрестанно се уголемява и неусетно завладява мислите й. Щом веднъж започнеш да мислиш за хората по този начин, губиш доверие във всички. Час: може да лъже. Юън: може да се преструва. Грег Холсли: помисли за усмивката му, за момичетата, които го боготворяха, и как той се възползваше от това. Какво друго беше правил?

Един автобус — същият, който смяташе да хване малко по-надолу по пътя — мина покрай нея и разплиска мръсна водна дъга. Телефонът в джоба й иззвъня и тя го измъкна.

— Да? — сопна се тя.

— Здрасти и на теб.

— Карлсън.

— Същият.

— Студено ми е, мокра съм и вървя по път в пълна тъмница, изпуснах автобуса и имах отвратителен ден.

— Къде точно си?

— Защо?

— Мога да дойда да те взема.

— Не ставай смешен. На два часа път от Лондон съм.

— В Бракстън съм.

— Какво?

— Излязох от работа по-рано и си помислих защо пък да не посетя провинцията. Така че казвай къде си.

 

 

— Мисля, че за първи път се храним заедно — каза Карлсън.

Седяха в малко бистро на главната улица. Фрида си поръча риба със зелена салата, а Карлсън взе киш. Отказа виното, щеше да кара обратно до Лондон след вечерята, за да е готов за ранно ставане на другата сутрин.

— За първи път? Наистина?

— Изпили сме доста уиски и огромни количества кафе заедно. Веднъж ме черпи с кифличка с мед и май печени филийки. Но не си спомням истинско ядене.

— Странно място да поставим началото — главната улица на Бракстън.

— Как са нещата?

— Боже, Карлсън, толкова е хубаво да те видя, макар изобщо да не изглеждаш на място тук. В представите ми принадлежиш на Лондон. Не знам как са нещата. Всъщност дори не знам какво правя тук. Започнах да мисля, че всеки крие някаква съмнителна тайна.

— Което, естествено, е вярно.

— Естествено — тя се усмихна.

— Но все пак още си уверена, че постъпваш правилно?

— Знам само, че трябва да направя нещо.

— Имаш ли някакъв напредък?

— Малко като взиране в езеро е, опитвам се да видя какво лежи под моето отражение. Мисля, че всичко, което направих досега, е само разбъркване на стари спомени, които размътиха водата още повече.

— Имам нещо за теб.

— Какво?

— Не е много. Имената, които ми даде, на онези двамата мъже, дето полицията е разпитвала.

— Денис Фриймън и Майкъл Кери.

— Точно така. Права беше — и двамата са имали предишни разправии с полицията. За Фриймън знаеш. Излежал е присъдата си, после е осъден за сексуално насилие по друг случай и е умрял в затвора. Кери е бил само жалък ексхибиционист в парка, плашел децата.

— И?

Карлсън поклати глава.

— Кери всъщност никога не е бил заподозрян. Бил е в хостел по това време, има много свидетели, които са го видели много пиян и болен онази вечер. Можеш да го извадиш от сметката.

— Разбирам. Благодаря все пак.

— Има и нещо друго.

— Какво?

— Говорих с Крофорд за Дийн Рийв.

— А!

— Не мина добре.

— Не иска да отвори повторно случая.

Карлсън не отговори.

— Значи това е краят.

— Не бих казал така.

— Какво имаш предвид?

— Ако си права, значи той е на свобода. И прави каквото там прави.

— Е — каза тя, — благодаря ти, че мина целия този път, за да ме видиш.

— Както ти казах, имах няколко свободни часа.

— Все пак ти благодаря.

— За мен беше удоволствие.

— А сега ми кажи ти как си.

— Добре съм.

— Трябва ми нещо повече от това.

— Това е всичко, което мога да кажа, Фрида. Добре съм. Нищо повече от това. Децата са все още в Мадрид. Майки е пораснал с три инча, а Бела вече не фъфли. Говорят испански и имат приятели, които никога не съм виждал. Започнаха да се държат възпитано с мен.

— Това не е ли добре?

— Не, ужасно е. Толкова съм изнервен, когато дойде време да се виждам с тях, та ми се струва, че и самият аз започвам да се държа неестествено. Планирам предварително всичко, за да не би да се отегчат. И представи си, провеждаме разговори. Дори предварително обмислям нещата, които ще им кажа.

— Няма как да не е трудно. Когато се върнат, всичко ще бъде нормално.

— Може би.

— Затова ли си просто „добре“?

— Отчасти. Струва ми се, че всичко ми изглежда малко сиво. Работя много, виждам децата, когато мога, от дъжд на вятър се срещам с приятели.

— Понякога ни се струва, че животът ни прилича на път, проснал се равен и еднообразен пред нас.

— Да, така е.

— И човек просто се влачи напред.

— Да. Не ми казвай, че трябва да си намеря хоби.

— Нямах намерение. Нямаше да кажа нищо. Единствено, че е трудно и съжалявам. Вероятно имаш нужда от промяна.

— Струва ми се невъзможно.

— Човек винаги има повече свобода, отколкото си мисли.

— Това е твърде дълбоко за мен.

— Добре ли спиш?

— Точно с теб няма да говоря за спане.

— Заслужих си го.

 

 

След като Карлсън си тръгна, Фрида пи кафе, после отиде да вземе палтото и шала си от закачалката в преддверието. Палтото беше там, но липсваше шалът, който имаше повече от петнайсет години и беше в перфектния нюанс на червеното. Държеше на него много повече, отколкото би трябвало. Мразеше да губи неща, а този шал беше почти част от нея, обгръщаше ярко шията й при всички нощни разходки из Лондон през тези години. Даде телефонния си номер на един от сервитьорите и го помоли да се свърже с нея, ако шалът се намери.

Върна се до къщата на Ева под препръскващия леден дъждец. Алеята през градината беше разкаляна, а студеното й бунгало миришеше леко на влага. Пусна щорите (не искаше Ева да я зяпа от кухнята с надеждата, че ще прескочи да си поговорят) и включи електрическия радиатор, после наля вода в чайника. Докато чакаше да кипне, провери пощата си. Имаше един имейл от Клои, който казваше само: „Фрида, всичко се обърка! Помощ!“. Имаше и един от Том Хелмсли:

Издирих Стюърт Фокнър. Пенсионирал се е по-рано и сега живее близо до Клактън. Адресът му е 48, Чесълхъртс Роуд, Торнбъри. Надявам се това да помогне, Том.

П.П. Останах с впечатлението, че пенсионирането не е било напълно доброволно.

Фрида потърси Торнбъри на телефона си и видя, че е на петнайсет мили от Клактън по второстепенен път. Нямаше гара. Смръщи се, докато обмисляше възможностите, и в този момент, сякаш усетил, че тя мисли за него, телефонът й звънна.

— Джоузеф?

— Аз съм. Здрасти, Фрида.

— Здрасти. Как си?

— Добре. Всичко добре.

Фрида изчака малко, но той не добави нищо.

— Рубен наред ли е?

— Всичко добре — повтори той.

— Добре. — Отново изчака малко. — Има ли някаква причина да ми звъниш, Джоузеф, или се обаждаш просто да кажеш „здравей“?

— Само здравей.

— Ами, тогава…

— А ти как си? Аз се чудя. Аз мисля за теб.

— Това е хубаво. — И наистина беше. Представи си Джоузеф, широката му ръка, хванала телефона, тъжните кафяви очи. — Всъщност и аз мислех за теб.

— Ти мислила?

— Да.

— Фрида. Аз ти помагам.

— Разбира се, че ми помагаш.

— Искам да кажа, в този момент. Кажи какво да направя.

— Зает ли си?

— Сега?

— Утре. Боя се, че пак имам нужда от кола. Лесно мога да взема такси, всъщност това би било далече по-разумно, но…

— Никакво такси, Фрида. Аз идвам.

— Сигурен ли си?

— Идвам рано. В седем?

— В никакъв случай. Това значи да тръгнеш в пет.

— Добре е. Наред е.

Не успя да го разубеди. Приключиха разговора и след това тя прекара около час в рисуване на неща, които се превръщаха в лица, които накрая, без да съзнава, се превръщаха в лицето на Дийн Рийв. Скъса листата от скицника си, смачка ги на малки топки и ги хвърли в кошчето за боклук.