Ники Френч
Безкраен четвъртък (6)

6

— Тя не ми вярва.

— Тя не знае дали да ти вярва.

— Наистина ли мислиш, че това решава всичко? Беки се приведе напред, стиснала стола с ръце. Лицето й се изкриви от гняв и покруса. В ъгълчето на устата й беше избил херпес, косата й висеше немита и сплъстена.

— Защото всъщност нищо не оправя. Изобщо нищо. Тя ми е майка. Трябва да е на моя страна. А ме гледа все едно смърдя или нещо подобно. Карам я да се срамува. Говори ми с оня висок, внимателен тон и не ме гледа в очите. Ще ми се никога да не те бях виждала. Ще ми се никога да не ти бях казвала.

— Наистина ли?

— Справях се добре, а ти ме накара да изкарам всичко наяве и сега то е там и вече не мога да го скрия.

— Майка ти…

— Майка ми смята, че съм си го измислила — изхлипа Беки. — Че е някаква фантазия. Що за човек би имал подобна фантазия?

— Хората постоянно си измислят разни неща. Всякакви хора и по всякакви причини.

— И ти ли не ми вярваш? След като ме накара да съсипя живота си?

— Аз наистина ти вярвам — отговори Фрида спокойно.

— Защо? Не ме познаваш. Може би майка ми е права, а ти грешиш. Може би си твърде доверчива и лековерна.

— Не смятам, че много хора ще се съгласят с това.

— Тогава защо?

Фрида замълча замислена.

— Защото усещам, че си искрена.

— Значи, не мислиш, че се опитвам да привлека внимание към себе си?

— Знам, че ми казваш истината. Трябва да е било ужасно, Беки.

Беки обви с ръце слабото си тяло и спря в центъра на стаята, като че ли се опитваше да се защити или да се скрие.

— Да — бе всичко, което успя да изрече. — Да, ужасно беше. И е.

— Искаш ли да седнеш?

Беки седна, но на ръба на стола, сякаш готова да скочи отново.

— Тя твърди, че не трябва да говоря за това с други хора, че то ще избледнее.

— Какво точно й каза?

— Не много. Не можах. Куражът ми стигна само да намеря думите. Прилоша ми — буквално ми прилоша, — преди да сляза и да й кажа. Просто избълвах думите.

— Значи не й сподели никакви подробности?

— Никакви.

— Не й разказа за обстоятелствата?

— Казах й, че е било вкъщи, в моята стая.

— Спомняш ли си?

— Не знам. Не искам да си спомням.

— Значи се опитваш да го избуташ някъде на тъмно и да го погребеш там?

— Да. Оттогава все това правя. Докато не се появи ти.

— Ти си била изнасилена. — Фрида направи пауза, внимателно наблюдавайки Беки. — Случило ти се е нещо ужасно и сега се чувстваш омърсена и засрамена все едно вината е твоя.

— Може би беше моя — гласът на Беки се беше превърнал в шепот.

— Защо?

— Сякаш си го просех.

— Просила в какъв смисъл?

Беки се взираше в стиснатите си ръце. Лицето й беше посивяло, изглеждаше едновременно състарено и детско.

— Движех с една тайфа момчета и спах с едно от тях. Само няколко пъти. Но нещата наистина малко излязоха от контрол.

— Някой от тях ли те изнасили?

— Не. Искам да кажа, не знам, но щях да знам, ако беше някой от тях. — На челото й беше избила пот. — Беше мъж, не момче. Бих познала, нали?

— Значи изпитваш срам, защото мислиш, че е някакъв вид наказание за това, което си нравила преди?

— Предполагам.

— Чуй ме — гласът на Фрида прозвуча високо и ясно в малката стая. — Много е важно. Доста изнасилени имат чувството, че по един или друг начин вината е тяхна. Бих казала дори, че повечето смятат така. Имат чувството, че те са предизвикали насилника, не са се борили достатъчно, не са отказали категорично или като теб мислят, че са били застигнати от това, което заслужават. Това не е вярно.

Беки промърмори нещо под нос.

— Разбираш ли ме, Беки? Това не е вярно. Това ужасно нещо е било сторено на теб, то не означава, че ти си лош човек.

— Веднага щом се събудих, разбрах, че ще се случи нещо ужасно — каза Беки. — Можеше да извикам.

— Продължавай.

— Събудих се и навсякъде беше много тихо. Тихо в къщата, тихо навън. Гробна тишина, но усещах, че има нещо различно. Помислих, че може би съм сънувала нещо гадно, но бях сигурна, че не е сън. Не знам защо. Просто лежах в тъмнината и чувах биенето на сърцето си. Имах странен вкус в устата, все едно не съм си измила зъбите. Помня, че си го помислих. Сега мия зъбите си по десет пъти на ден.

Фрида мълчеше.

— Помислих да светна лампата, но не го направих. Просто лежах. После чух някой да се движи. Първо скърцане, после шумолене. — Беки се наведе още повече в стола си, така че косата й падна върху лицето като завеса. — Не можех да помръдна. Не можех дори да дишам. — Тя спря, люшна се напред, после назад, само веднъж. — Появи се ръка.

— Къде?

— Върху устата ми. За да не викам. Беше топла и миришеше на сапун. Помня го. Помня как си помислих, че е доста хубава миризма. Може би на ябълка. Не мога.

— Какво не можеш?

— Не мога да го разкажа.

— Не е задължително.

— Отворих очи, но не видях нищо, освен тъмна сянка над себе си. Отметна завивката. Бях с пижамено долнище и тениска и той пъхна ръка в панталоните ми и аз виждах фигурата му върху мен, но не и лицето му. Носеше нещо върху лицето си.

— Всичко е наред, Беки.

— Защо тя не ми вярва?

— Сложно е.

— Не се борих достатъчно, не се опитах да го спра. Бях толкова уплашена. Мислех, че умирам. Ще ми се да бях. Ще ми се да бях умряла.

Фрида й подаде кърпичка.

— Не мога да си спомня всичко. И не искам. Беше тъмно и гадно, и тихо, и грозно, и непохватно. Исках да викам, но ръката му все още затискаше устата ми. Чувах го как диша тежко, но звучеше странно и приглушено иззад кърпата върху лицето му. Той беше като нещо неодушевено и аз също бях някаква вещ. Болеше.

— Много съжалявам за това, което си преживяла.

— През цялото време се държеше все едно съм кукла. — Беки внезапно доби смъртно уморен вид. — Никога няма да го забравя, нали?

— Няма да остане същото. С работа…

— Не искам да работя върху него. Искам никога да не ми се беше случвало. — Беки направи гримаса, от която заприлича на малко дете. — Знам, знам, случи ми се.

— Да, случи ти се.

— Майка ми е много ядосана, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— На теб. Срамува се от мен, но е ядосана на теб. Каза, че си позволила славата да ти замае главата.

— Наистина ли?

— Каза и че това е последното ми идване тук.

— Ще препоръчам колега, подходящ за теб. Мисля, че майка ти ще се съгласи.

— Защо не при теб?

— Защото познавам майка ти. Имам някого наум. Смятам, че ще я харесаш, а ако не се получи, ще ти препоръчам друг.

— Но аз искам теб!

Фрида не успя да сдържи усмивката си.

— Аз не съм подходяща. А ти трябва да продължиш да се срещаш с някого, Беки. Това е само началото на едно пътешествие, което не трябва да правиш сама. Силна си и си интелигентна и можеш да го преодолееш. — Наведе се леко напред и впи тъмните си очи в Беки. — Един ден ще се почувстваш по-добре.

— Наистина ли?

— Да.

 

 

Точно когато Беки си тръгваше, Фрида я попита:

— Кажи ми, помисли ли пак дали да идеш в полицията?

— Не. Няма да ми повярват. И защо, след като собствената ми майка не ми вярва? — Гласът й стана вял и потиснат. — Прав беше.

— Кой е бил прав?

Беки очевидно направи усилие.

— Каза, че никой няма да ми повярва.

Фрида се вгледа внимателно в нея.

— Това ли ти каза?

— Изрече го в ухото ми с приглушен глас, плътен и неразбираем през маската, но успях да различа думите. Беше единственото, което ми каза. Още го чувам как го изговаря все едно са любовни думи. — Тя потръпна отново. — Каза: „Хич не си и помисляй да кажеш на някого, сладурче. Никой няма да ти повярва“. И беше прав.