Ники Френч
Безкраен четвъртък (17)

17

В кабинета на Фрида седеше гневна жена, която крещеше против баща си, против съпруга си, против децата си и самата Фрида, която, както каза тя, била студена, самодоволна и безсърдечна. После, след като тя си тръгна, притичваща под дъжда без палто, се появи друга гневна жена, този път на телефона.

— Поздравления — каза тя.

— Кой се обажда?

— О, извинявай! Забравих да ти се представя. Майка ти е.

— Добре ли си?

— Първо, поздравленията.

— Какво искаш да кажеш?

— Права беше. Умница.

— Чула си се с лекарката си?

Фрида все още се чудеше как да нарича Джулиет, затова избягваше обръщенията.

— Покани ме в кабинета си за разговор. Трябваше да се сетя. Самата аз съм го правила толкова много пъти. Когато новините са лоши, разговорът трябва да е личен.

— И?

— Посрещна ме със сериозно, загрижено лице. „Заповядайте, моля, седнете мисис Клайн“. Има наистина богат опит в разговори с пациенти.

— Какво ти каза?

— Очевидно имам някаква медуза в мозъка. Или беше октопод? Вече не помня. В такива ситуации ти говорят като на шестгодишно дете и разправят все някакви истории с животни. Трябва да е било октопод. Защото спомена пипала.

— Имаш мозъчен тумор?

— Не подлежи на операция. Трети стадий. Именно тук спомена пипалата. За да го изрежат, трябва да изрежат и мозъка ми.

— Съжалявам.

— Защо? Права беше!

— Колко време имаш?

— Чудесно. Хубав, точен въпрос. Но аз нямам точен отговор. При пациенти в моя стадий петдесет процента доживяват шест месеца.

— Изглежда ми доста точно.

Фрида се загледа в строителната площадка и в сивото ноемврийско небе. Зимата идваше, светлината намаляваше.

— Каза ли на Дейвид и Айвън?

— Засега не. — Гласът беше все още напрегнат, язвителен. Можеше да си представи яростното лице на Джулиет. — Редно беше да кажа първо на теб.

— Трябва да им кажеш. Ще дойда тези дни. Ще ти кажа преди това кога точно.

— Ще се върнеш? — За миг в гласа на майка й се появи едва доловимо колебание, но тя бързо се окопити. — Върна се точно навреме, както изглежда.

— Страшно е — отговори Фрида.

Изневиделица в пустия строеж се появи чапла и Фрида я проследи с поглед, докато тя избираше пътя си през разкаляната земя.

— Това чака всички ни.

Звънна на брат си. Смяташе, че ще е труден разговор, но не беше. Доколкото Фрида знаеше, Дейвид до голяма степен също бе загубил връзка с майка им и остана почти безразличен при новината.

— Какво стана със семейството ни? — каза Фрида.

— Не мога да повярвам. Доживях да искаш мнението ми за нещо.

— Същият си като Джулиет.

— Страхотно — отговори Дейвид. — Напомни ми детските години.

— Можеш ли да съобщиш на Айвън?

— Щом искаш. Мислиш ли, че трябва да му кажа да дойде? Може всички да се срещнем до леглото й. Колко часа е полетът от Нова Зеландия?

 

 

В гласовата й поща имаше съобщение от Санди. Изслуша го и го изтри. Мобилният й телефон иззвъня и видя, че е снаха й Оливия. След кратко колебание реши да отговори — можеше да е някаква нова криза около Клои.

— Фрида? — Оливия беше задъхана. — Добре ли си?

— Да. Защо?

— Току-що чух.

За момент Фрида се зачуди дали не е разбрала за мозъчния тумор на майка й, но реши, че това е невъзможно.

— О — отвърна сухо. — Новините пътуват бързо.

— Трябваше да ми кажеш.

— Защо?

— Така и нямаше да знам, ако Саша не беше казала на Рубен, а Рубен на Джоузеф, който е тук, за да продуха радиаторите.

— Разбирам.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Не.

— Защото, нали знаеш, ако има нещо, което мога да направя, трябва само да кажеш.

— Добре.

— Санди беше страхотен мъж, Фрида.

— И все още е. Не е умрял.

— Не мога да разбера защо, по дяволите, скъса с него.

— Трябва да тръгвам, Оливия.

— Очевидно минаваш през болезнен период и…

Фрида прекъсна разговора и изключи телефона.

 

 

Обядва късно с гъбена супа и хрупкав хляб в №9, после се прибра вкъщи. Топлината и тишината на дома й я успокоиха. Само тя с котката и открития огън в камината. Все още навсякъде имаше следи от присъствието на Санди — две негови ризи в гардероба, четката му за зъби и бръснача в банята, книгата с есета, която четеше на креслото до огъня, витамините му и зърнената закуска, която обичаше, в кухнята — но малко по малко те щяха да изчезнат.

Седна до огъня с чаша чай и затвори очи. Замисли се за майка си, после за Беки, за самата себе си като тийнейджърка. Прехвърли наум разказа на Беки за изнасилването и се върна към спомените за случилото се със самата нея преди толкова много години. Спомена за настръхналата й от страх кожа, докато лежеше в тъмното, и непознатата миризма. Спомена за тежестта върху тялото й, приглушените думи в ухото й, телевизора долу. Болката. Спомена за болката и че не я заболя само долу, между краката, а навсякъде — гърдите, корема, крайниците, лицето, очите, главата и сърцето, болката беше всеобхватна и гнусна. Замисли се отново за Беки. Бяха свързани от един и същ противен ужас.

Знаеше, че двете с Беки са изнасилени от един и същи мъж. Знаеше, че мъжът е убил Беки. Знаеше, че ще го хване.

Взе портфейла от чантата до краката си и извади визитка. Ева Хъбърд, Петдесет нюанса глазура, набра номера.

Карлсън дойде, след като приключи работния си ден. Разхлаби възела на тънката си червена вратовръзка и разкопча горното копче на ризата. Фрида му подаде чаша уиски с капка вода и той я вдигна в знак на мълчалива наздравица.

— Е? Каза, че ще искаш услуга.

— Да.

— Давай.

— Трябва да видя досието си. — Карлсън не изглеждаше изненадан. — Разбира се, поисках го, докато бях там, и на следващия ден ми позвъни полицай, който много учтиво ми каза, че мога да подам молба по Закона за защита на данните, срещу съответна такса, естествено. И ще отнеме до около четиридесет дни, вероятно и повече, и молбата ми може да бъде отхвърлена по реда на точката за изключения.

— Значи искаш аз да се добера до него?

— Можеш ли?

— Мога да опитам.

— Благодаря ти.

— Там ли ще се върнеш?

— Майка има мозъчен тумор.

Карлсън вдигна глава и я погледна.

— Мислех, че не се виждаш с майка си.

— Тя умира. Реших да стоя в Бракстън по два-три дни всяка седмица, в дните, когато нямам пациенти.

— При майка си ли ще живееш?

— Не. При една стара приятелка от училище, която е керамичка. В градината си има малко бунгало, което дава под наем.

— Бунгало?

— Много комфортно бунгало с електричество, течаща вода и малък душ. Тя мисли, че отивам там само за да съм с майка си.

— Значи си решила.

— Смятам да открия какво се е случило на Беки.

— И какво се е случило на теб?

— Да.

— Утре ще се обадя на няколко места.

— Благодаря.

Внезапно на лицето му се изписа притеснение, започна да потърква брадата си по характерния за него начин, после се загледа в уискито си.

— Санди ми звънна.

— Кога?

— Вчера вечерта.

— Не е трябвало да го прави.

— Беше ядосан.

— Съжалявам, че те е въвлякъл в това.

— Фрида, наистина ли е краят?

Тя го погледна озадачено.

— Мислиш ли, че бих го направила, ако не бях сигурна?

— Той не мисли, че сте приключили.

 

 

След като Карлсън си отиде, Фрида седна на бюрото в таванския си кабинет и започна да пише писма на пациентите, които приемаше в четвъртък следобед и петък, за да ги помоли да преместят часовете си в началните дни на седмицата. Предложи им и вечерни часове, ако им е по-удобно. После отиде в спалнята си и приготви чантата си за пътуването. Заминаваше на следващия ден, след последния пациент. В Съфолк ветровете духаха от изток. Сложи топли горни дрехи, допълнителни чорапи, гумена грейка, здрави обувки и спортно яке. Не забрави да добави и кутия от чая, който харесваше, сякаш в Бракстън нямаше нормални магазини. Взе метална кутия с меки моливи и въглени, както и скицник. После се замисли за котката — дали може да я остави сама за две нощи, като препълни паничките й с храна и вода? Реши, че може. Котките, за разлика от много хора, могат да се грижат сами за себе си.