Метаданни
Данни
- Серия
- Фрида Клайн (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Thursday’s Children, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Росица Тодорова, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ники Френч
Заглавие: Безкраен четвъртък
Преводач: Росица Тодорова
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: AMG Publishing
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска
Печатница: „Алианс принт“ ЕООД, гр. София
Излязла от печат: 29.06.2018 г.
Редактор: Русанка Одринска
Коректор: Любомира Якимова
ISBN: 978-954-9696-99-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15139
История
- — Добавяне
5
Беки явно бе казала на Мади още същия ден, защото на следващата сутрин Мади се появи пред кабинета за консултации на Фрида, натисна звънеца на домофона няколко пъти и задъхано поиска да бъде приета.
— Какво ти дължа? — попита с пламнали бузи. — Седемдесет и пет лири?
— Моля?
— Това каза, нали? Седемдесет и пет лири за сеанс.
Фрида млъкна за миг. Не очакваше точно това.
— Да.
Мади държеше чековата си книжка в ръка, почти я размахваше. Огледа кабинета, но нямаше маса, на която да пише, освен тази между двете кресла. Отиде до прозореца, постави книжката на перваза и бързо попълни чека. Подаде го на Фрида, която го погледна.
— Пропуснала си датата.
Мади изсумтя и го дръпна от ръката й.
— Шести ли е?
— Седми.
— Ето — добави датата и връчи чека обратно.
— Малко съм изненадана — каза Фрида.
— Защо?
— Когато звънна и каза, че трябва да ме видиш спешно, не мислех, че е защото ще ми дадеш чек.
— Така ли? И какво си помисли?
— Ти сериозно ли питаш?
— Сериозна съм.
Мади дишаше тежко, почти се задъхваше. Фрида не можеше да прецени дали ще се разкрещи, или ще се разплаче.
— Когато ти се обадих по телефона и казах, че трябва да те видя, какво мислиш съм искала да кажа?
Фрида посочи стола за пациентите, където бе седяла дъщерята на Мади. Седна срещу нея в собствения си стол.
— Ако ще говорим, първо трябва да ми кажеш какво ти каза дъщеря ти.
Мади отвори уста, но не проговори. Изглеждаше още по-слаба и измъчена отпреди, сякаш не беше яла и спала.
— Мислех, че ще й помогнеш — изрече тя. — Не да допринасяш за нейните… — изглежда, търсеше дума, — затруднения.
— Какво ти каза Беки?
Мади разтърси глава почти яростно.
— Ти каза, че ще й помогнеш. Никога не бих повярвала, че всъщност ще направиш нещата още по-лоши за нея…
— Това ли мислиш, че съм направила?
— Трябваше да я видиш. Не исках да я оставя сама дори и за минутка, но тя настоя да иде на училище. Не знаех какво да правя, но реших, че трябва да дойда и да ти кажа какво си направила.
Фрида вдигна ръка.
— Чакай. Трябва да знам какво ти е казала Беки.
— Защо? Защо трябва да знаеш?
— Не мога да говоря с никого, дори с теб, за това, което дъщеря ти ми е казала.
— Какви ги дрънкаш? — ядоса се Мади. — Цялата работа с идването на Беки при теб беше да разбера какво не е наред с нея, така че да мога да направя нещо по въпроса.
— Ако мислиш така, значи не съм се изразила правилно. Това, което правя, докато говоря с пациент, е насочено към самия него и той трябва да знае, че може да ми каже всичко — или почти всичко — и да е сигурен, че то ще остане тайна. Така че, ако искаш да говорим за това, ще трябва ти да ми кажеш какво знаеш за дъщеря си.
— Ще ти кажа. Тя търси внимание, пази тайни, забърква се с всякакви, с които не ме запознава и за които нищо не ми казва, лъже и има тайни. Светът й е крив и по-специално аз съм й крива за всичко.
— Но какво ти каза, какво те накара да минеш целия този път, за да дойдеш да говорим?
Мади й хвърли ядосан, враждебен поглед.
— Каза ми каквото е казала на теб. За нападението.
— Какво нападение? — попита Фрида твърдо. — Трябва да изречеш думите високо, на глас.
Мади потърка с юмрук устата си сякаш се опитва да избърше нещо.
— Каза, че е била изнасилена. Ето, казах го. Сега доволна ли си?
— Въпросът е ти как се чувстваш?
— Знам какво си мислиш. — Мади стана агресивна. — Смяташ, че не ми пука за дъщеря ми. Че не проявявам достатъчно съпричастност. Извини ме, но ти нямаш деца и просто не можеш да си представиш какво ми е.
— Не мога да си представя какво ти е?
— През последната година понякога имам усещането, че живея с най-лошия си враг. С човек, който иска да ме нарани и познава слабите ми места. Но бих направила всичко за нея. Обичам я.
— А вярваш ли й?
Мади се замисли.
— Видя я вчера — каза тя накрая. — Прави се на голяма — като изключим това, че се убива с глад, разбира се — и се опитва да създаде впечатление за зрялост. Каква беше думата за това? Дава си вид на печено градско момиче, което знае как да се справи с всяка ситуация.
— Не ми прилича много на такава.
— Точно това имам предвид. Когато Беки излиза и не се прибира по цяла нощ, и не ми казва къде е или какво взема, или с кого… — Мади спря за момент и прекара пръсти през косата си, — е, тя си играе с неща, които не разбира и не може да контролира.
— Сега не става дума за това, че я няма по цяла нощ, че се бунтува и че е объркана. За всичко това трябва да се говори с нея. Мога аз да го направя, може и ти. Става въпрос за нещо друго. Тя каза, че е била изнасилена. Това е много сериозно. А също така и криминално престъпление. Ти не отговори на въпроса ми: вярваш ли й?
— Ти слушаш ли ме изобщо? Беки живее по този объркан начин с бог знае какви наркотици и всякакви ужасни хора около нея, и секс, и лошо поведение. А е само на петнайсет. Не е ли рано за секс на тази възраст?
— Не за това говореше тя. Вярваш ли й?
— Не знам на какво да вярвам. Ако ме питаш дали Беки е способна да измисли нещо такова, или да преувеличи просто за да ме уплаши или да ме засегне, то тогава трябва да кажа — да, способна е.
— Но тя не ти го е казала. Направила е всичко възможно да го скрие от теб. Налице са симптоми на силен стрес, които те притесняват. И после, когато я доведе при мен, тя пак показа пълно нежелание дори да го спомене.
— Вероятно защото не е вярно. А дори и да е вярно, не е ли възможно на тази възраст да говори просто за нещо, което е отишло твърде далече, нещо, което е направила, и след това е съжалила.
— Не това каза тя. Дъщеря ти сподели с мен и след това с теб, че е била изнасилена. Това е голяма стъпка за нея, която изисква доверие и кураж. Трябва да помислиш как да реагираш. Както и за отиване до полицията.
— Не, не и не.
— Това е сериозно престъпление.
— Лесно ти е да го кажеш. Няма ти да минеш през всичко.
— Имаш предвид, че Беки ще трябва да мине през всичко това? Или може би ти?
Мади рязко вдигна глава. Фрида разпозна проблясък от надменността, която бе демонстрирала, когато за първи път дойде в къщата й.
— Мислех за това, което Беки ще трябва да изживее — отвърна тя. — И мисля като майка, а не като някакъв страничен наблюдател. Представи си, че иде в полицията. Не го е съобщила, когато е станало. Никой нищо не е видял. Имат само думата на петнайсетгодишно момиче.
— Думата на твоята дъщеря.
— Да, моята дъщеря. А сега си представи какво ще стане, ако полицията реши да се заеме със случая и ако Беки бъде убедена да разкрие името на човека, който евентуално е извършил това нещо. Самата Беки ще бъде обсъждана, начинът й на живот, сексуалният й живот, психологическото й състояние. Дори фактът, че се вижда с психиатър, психолог или каквото там си. Това може да бъде използвано срещу нея. Ти говори с Беки. Би ли позволила да изживее всичко това? Мислиш ли, че за нея ще е добре да се появи по вестниците?
— Тя е непълнолетна — отвърна Фрида. — Името й няма да бъде споменато никъде.
Мади направи гримаса и Фрида за миг се върна във времето, когато бяха на петнайсет.
— Не знам много за съвременните технологии, но тези неща винаги изтичат. Всички ще научат.
— Мисля, че не ме разбра правилно — каза Фрида. — Аз не казвам на хората какво да правят. Е, в повечето случаи. Аз просто представям възможностите. Решението е твое и на Беки. Моята истинска грижа е състоянието на ума на Беки. Именно за това ти дойде при мен.
— Точно така. А виж какво стана. Ти всъщност не я излекува.
— Това ли е твоята реакция на разказаното от дъщеря ти? Че не съм я излекувала след две кратки срещи?
Мади стана, отиде до прозореца и погледна към обширната строителна площадка.
— Мразя Лондон — промърмори тя. — Не бих могла да живея в голям град. Не понасям дори Ипсуич и Колчестър. Когото идвам тук, имам чувството, че сдържам дъха си, докато не се махна отново на чист въздух.
— И аз съм с доста смесени чувства към Лондон — каза Фрида.
Мади се обърна.
— Не бяхме наистина приятелки в училище, нали?
— Не знам — отвърна Фрида. — Бяхме в един клас.
— Ти беше част от онази група, а аз си мечтаех да съм с вас. Гледах ви заедно по разни партита. Ти вероятно дори не подозираше, че съм там, но аз все още ги помия. Онзи Час Латимър. И Джеръми. Твоят приятел.
— За кратко.
— И Ева Хъбърд. Бяхте най-добри приятелки. А аз вечно мечтаех да стана част от групата.
— Мисля, че всеки се е чувствал така.
— Не и ти. — Мади се усмихна странно. — Когато завърших училище, вярвах, че оставям всичко това зад гърба си, но то е с теб дори двайсет и пет години по-късно. Не мислиш ли?
— Не, не мисля.
— Може би аз съм тази, която трябва да идва при теб, а не Беки.
Фрида поклати глава.
— Не съм сигурна, че би трябвало да виждам и Беки. Казах ти, че ще я оценя и ще реша дали има нужда да говори с някого. Тя наистина се нуждае от това и мога да намеря подходящ за нея човек, някой добър. Но първо бих желала да я видя още веднъж.
— За какво? — погледна я подозрително Мади. — Да не би да я накараш да иде в полицията?
— Не. Не. Имам чувството, че Беки започна да ми казва нещо, което не успя да завърши. Щом го сподели, ще трябва да иде при друг колега.
Мади се извърна от Фрида и отново погледна през прозореца. Започваше да се стъмва.
— Мислех, че ще е лесно — каза тя, почти на себе си.