Ники Френч
Безкраен четвъртък (39)

39

Вечерята бе сложена, по Юън го нямаше. Ванеса го повика. Никакъв отговор. Извика го по-високо. Пак никакъв отговор. Тя изтича горе и погледна в спалнята. Почука на вратата на кабинета му. Нищо. Тогава чу гласа му. Като че ли идваше отвън. Върна се долу и излезе през френския прозорец. Той говореше по телефона. Отвори уста да каже нещо, но той й махна с ръка да го остави на мира. Остана на мястото си, а той отново махна с ръка почти ядосано, сякаш я гонеше.

Тя влезе през прозореца и остана да го чака там. Момичетата вече бяха на масата и се хранеха. След няколко минути Юън влезе. Намръщи се, като я видя.

— Масата е сложена — каза тя.

— Излизам — отвърна той.

— Моля? Сега?

— Няма да се бавя.

— Юън, седнали сме да вечеряме.

— Няма да се бавя.

— Кой се обади?

— Не знам. Някакъв мъж. Каза, че имал да ми каже нещо за Фрида Клайн. Нещо, което ще ми се стори интересно.

— Какво?

Юън я изгледа леко раздразнен.

— Ако знаех, нямаше да се налага да ми го казват, нали?

— Защо той не дойде тук?

Юън сложи пръст върху устните си, сякаш казваше на малко дете да мълчи. Върху лицето му имаше изражение, което подсказваше, че на малкото дете ще се случат лоши неща, ако не се подчини.

— Не съм приключил с Фрида Клайн — изрече той.

 

 

Фрида сложи един картоф да се пече във фурната, после се зае с чистенето на къщата. Свали чаршафите от леглото си, кърпите от закачалките в банята и ги пъхна в пералнята, събра бебешките неща — дървена дрънкалка, мъничко чорапче, празна бутилка, търкулнала се под леглото, и ги сложи в торба, за да ги даде на Саша. След това се качи горе в кабинета, използван от Клои и Джак. Тук й трябваше повече време. Имаше чаши, чинии, огризки от ябълки и празни опаковки от чипс, бутилка вино до леглото. Бяха прекарали тук по-малко от два дни, но бъркотията изглеждаше като от седмици. Фрида подреди всичко обратно по начина, който й харесва, избърса повърхностите, почисти пода с прахосмукачка, после седна за няколко минути на бюрото си. Скицникът й беше отворен и върху последната рисунка имаше кръгло кафяво петно от керамична чаша. Скъса страницата и я хвърли в кошчето. Чашата с моливите беше преобърната и тя ги събра и сложи обратно в нея. Когато приключи с това, си обеща, че ще отделя достатъчно време, за да рисува в тази мансарда, да мисли, да бъде отново себе си. Освен това вече нямаше да го има Санди, който да изисква от времето й. Отново ще бъде сама, напълно, и само себе си.

Картофът изгоря леко. Сложи малко масло върху него и си сипа чаша червено вино. Главата й бръмчеше от мисли, от картини. Юън е свободен. Знаеше, че той няма да се откаже. Може би го бе принудила да спре за известно време, а можеше и да го е подтикнала към нов опит. Този следобед изглеждаше самодоволен все едно е спечелил някаква победа.

Изяде картофа и изпи червеното вино, после стана и започна да се върти из къщата, но все не успяваше да си намери занимание. Беше прекалено възбудена. Излезе във вътрешния двор и остана известно време под студения ситен дъжд. Юън Шоу, клоунът, симпатягата, добрякът, непохватен и изпълнен с желание да помогне, приятел на всички. Юън, нейният изнасилвач. Изнасилвачът на Беки и неин убиец. Както и на Сара Мей. Който опита да убие Макс просто защото Макс се бе превърнал в дребно неудобство и полезна изкупителна жертва. Все едно хората бяха предмети, все едно животът им бе играчка, с която да си играе, а когато я счупи, да изхвърли в кошчето за боклук. Юън, който щеше да го направи отново. Който не изпитва вина. Чиято съпруга ще му позволи да се измъква отново и отново, защото е неин съпруг, а жените трябва да подкрепят съпрузите си, и защото не иска да види, не иска да знае, тя ще прекара остатъка от живота си като загрижена, мила майка, гледаща точно в обратната посока и самозалъгваща се, че нищо чудовищно не се извършва под самия й нос, с нейно съучастие и мълчаливо съгласие. Винаги е знаела. Трябва да е знаела за Фрида иначе защо щеше да осигури алиби на Юън? Трябва да е знаела и за Сара, за Беки. Знаейки всичко, тя е дала на Юън пакета, оставен й от момичето за съхранение, и му е казала, че Макс е идвал да търси това, което Беки й е дала.

Колко ли трябва да ме е мразела Ванеса, помисли си Фрида. Каква ли омраза и страх трябва да са се надигнали у нея като вълна от жлъчка, когато е отворила вратата и е видяла, че стоя пред нея.

И не само Ванеса. Час също трябва да е знаел. Беше повторил думите, които тя каза на Юън в онази далечна нощ, когато в отчаянието си му каза, че все още е девствена, все едно съжалението би възпряло човек, който не знае какво е съчувствие. Юън трябва да е казал на Час. Какво си бяха мислили тези хора? Че това е дръзка, момчешка лудория, някаква шегичка, нещо, на което могат да се похилят свойски, като мъж с мъж: Фрида Клайн, ама тя и без това си го търсеше, защото си въобразява, че е по-добра от всички нас, просто й посмачках малко фасона. Това ли беше? Ами другите: Беки и Сара, и за малко Макс? А може би и други, за които тя не знае. Та те бяха просто деца. Трябваше да направи нещо, но все още не знаеше какво.

Въртеше се из къщата, пусна радиото, после го спря, направи си кафе, което не изпи, и после, когато вече не можеше да издържа повече, облече палтото с усещането за липсата на червения шал и излезе навън. Отначало просто вървеше, без да знае накъде отива, по тъмни странични улички със студения, пречистващ вятър в лицето и дробовете. После се запъти на изток покрай Флийт стрийт и катедралата Сейнт Пол, към Уайтчапъл по малки пусти улички, които минаваха между високи сгради и затворени магазини. Скоро се озова в район на Лондон, който почти не познаваше. Много от къщите бяха със заковани дъски върху прозорците и вратите, а малките предни градинки бяха пълни с плевели. Измършавяла лисица пресече пътя й. Свърна на юг към реката и Шедуел Бейзин. Темза щеше да я отведе отново у дома.

Когато стигна входната си врата, беше станало два и половина сутринта, беше вървяла с часове. Чувстваше се по-добре, може би дори беше достатъчно уморена, че да заспи най-накрая. Метна палтото на закачалката до вратата и развърза обувките, освобождавайки уморените си крака, след това се запъти нагоре по стълбите, мислейки за леглото си, за чистите чаршафи и меката възглавница, където единствено котката би могла да я притеснява.

— Здравей, Фрида.

Завъртя се бързо. Долу, в началото на стълбището стоеше Санди. Беше в джинси и пуловер, който тя му бе подарила, държеше широка чаша с уиски.

— Надявам се, че не те уплаших.

— Какво правиш тук?

— Изглеждаш уморена. Сигурно си била на една от твоите нощни разходки?

— Да, разхождах се и съм уморена, и искам да напуснеш къщата ми веднага.

— Завинаги ли се върна? Свърши ли с Бракстън?

Изгледа го, той се чувстваше напълно у дома си. В нея обаче нямаше останала и капка обич.

— Бил е Юън Шоу. — Заслужаваше да узнае поне това.

— Твоят стар приятел?

— Не ми е бил приятел.

— Арестуваха ли го?

— Не.

— Но…

— Не искам да говоря за Юън. Нито за нещо друго. Попитах те какво правиш тук посред нощ.

— Дойдох да те видя. Трябва да поговорим.

— Влязъл си в къщата ми.

— Имам ключ. — Той вдигна уискито. — Надявам се, че нямаш нищо против. Нямаше те доста дълго.

Фрида слезе по стълбите и взе чашата от ръката му.

— Напротив. Имам.

— Трябваше да те видя.

— Не, не трябва. Не съм подходяща за теб, Санди.

— Знаеш, че няма да изчезна от живота ти ей така.

— Вън, казах, махай се. Дай ми ключа и се махай от къщата ми.

— Фрида. Моля те, изслушай ме.

— Не искам да слушам нищо, не ме интересува какво имаш да казваш. Как се осмеляваш да влизаш в къщата ми посред нощ?

— Извинявай, ако съм те ядосал. Мислех…

— Просто излизай. Веднага. И повече не се връщай.

— Не го мислиш наистина.

— Ако не се махнеш в следващата минута, ще повикам полиция.

— О, искаш да кажеш специалния полицай Малкълм Карлсън.

— Четиресет секунди. — Тя извади мобилния от джоба си. — Щом като така искаш. И ми дай ключа.

Той повдигна рамо и й подаде ключа.

— След всичко, което преживяхме заедно.

Фрида не отговори, просто го наблюдаваше как отваря вратата и излиза на улицата. След това тресна вратата зад него и сложи веригата. Чувстваше как сърцето й блъска и по челото й се стича пот. Отиде в кухнята, изсипа уискито на Санди в умивалника и изплакна чашата. Скоро щеше да настъпи сутринта, какво щеше да прави тогава?

 

 

Но така и не се наложи да решава този въпрос. В пет и петнайсет телефонът иззвъня и я събуди от тежките кошмари.

— Да?

— Обажда се Дейвид. Брат ти — добави той, сякаш тя не знаеше.

— Тя умира?

— Да.

— Идвам веднага. Къде сте?

— В болницата. В отделението в Хендри.

— Окей. Вече беше станала, светнала лампата и отваряше шкафа за дрехи. — Ще взема първия влак.

Намъкна едни панталони и риза, пъхна мобилния в джоба, взе четката и пастата за зъби от банята. Слезе долу, сложи палтото и обувките, после грабна чантата си. Сети се да провери дали има достатъчно храна в купичката на котката, след което излезе на улицата в ноемврийския мрак. Беше много студено и мокро, помисли си, че дъждът май се превръща в суграшица. Бързо стигна до метрото и влезе тъкмо когато го отвориха. Имаше няколко души, които чакаха отвън още преди нея, ранобудници или от онези, които са били накрак цяла нощ и най-сетне си отиваха у дома, за да си легнат. Пристигна на Ливърпул стрийт навреме за влака, заминаващ в шест часа. Беше почти празен: повечето хора пътуваха в обратната посока, скоро щяха да започнат да се изливат в Лондон от всички посоки.

Фрида седна и се загледа през прозореца в тъмнината отвън. Не мислеше за майка си, мислеше за баща си, с когото не бе имала възможност да се сбогува, който не се беше сбогувал с никого. Защо това бе толкова важно? Имала бе веднъж пациентка, която не беше в състояние да завърши дори телефонен разговор. Не знаеше как да си вземе довиждане или как да си тръгне. Винаги намираше какво още да каже, приключването бе нещо непоносимо за нея.

На гарата взе такси. Болницата бе само на няколко минути, същата болница, където за последен път беше заедно с майка си за скенера на главата. По времето, когато стигна там, вече бе светло или поне толкова светло, колкото бе възможно за този ден с ниска сива облачност и суграшица. Отиде в дамската тоалетна и изми зъбите си, преди да се качи по стълбите на втория етаж.

Майка й беше в оформена от завеси ниша в стая с общо шест легла, всички заети. На пластмасов стол до нея седеше Дейвид. Джулиет Клайн беше заспала или в безсъзнание. Той четеше вестник, който сгъна наполовина, когато Фрида дръпна завесата и влезе вътре. Не стана, просто кимна, когато тя придърпа втория стол от другата страна на леглото до нощното шкафче.

— Свърза ли се с Айвън? — попита тя.

— Два пъти вече. Първия път, когато й поставиха диагнозата, тогава той каза, че ще дойде със самолет, когато настъпи времето — от което заключих, че има предвид, когато тя е на смъртно легло. Сега, когато вече е на смъртното легло, той каза, че няма да може да стигне навреме.

— Вероятно няма да успее — каза Фрида.

— Да. Ама че семейство сме.

Фрида не отговори. Погледна майка си, кожата й бе отпусната, устата — полуотворена, сякаш челюстта се е откачила. Дъхът й клокочеше в гърлото и миришеше на кисело. На врата й в готовност висеше кислородна маска, на тънката й, изпъстрена със синини ръка имаше абокат. Щеше да е ужасена, че я виждат в подобно състояние, нея, която винаги се представяше на света в безупречно облекло и грим.

— Говори ли с нея?

— Преди около час отвори очи и ми каза, че съм надебелял. Това е всичко.

— Какво казват лекарите?

— Че ще е скоро. Може изобщо да не се събуди и тогава ще пропуснем великото помирение около смъртното легло.

Джулиет Клайн отвори очи.

— Какво говориш за мен?

Фрида понечи да вземе ръката на майка си в своята, после се отказа.

— Защо сте тук? — Лицето на Джулиет се стегна. — Да не би…? — Не можа да довърши изречението, преглътна болезнено.

Дейвид се надвеси над нея и заговори много бавно, като на дете, което не може да заспи.

— Да. Умираш, мамо.

Джулиет Клайн примигна няколко пъти. Ръцете й, отпуснати върху завивката, сякаш вече е мъртва, потрепнаха конвулсивно.

— Изпитваш ли болка? — попита Фрида — Искаш ли нещо?

Майка й не отговори. Завъртя глава на една страна върху възглавницата, после на другата и издаде звук, който не беше плач, но не беше и дума.

— Айвън ти изпраща обичта си — каза Дейвид високо, отделяйки внимателно всяка дума.

— Айвън?

— Другият ти син.

— Кажи ми, ако искаш нещо. — Сега вече Фрида взе ръката на майка си, защото видя, че е ужасена.

— Трябва да се махна оттук.

Направи трескаво, объркано движение, сякаш да стане от леглото и да избяга, но остана, където беше със стъклен поглед.

— Не е напълно с ума си — каза Дейвид.

— Не говори за нея, сякаш я няма тук.

— Ти коя си?

— Фрида, дъщеря ти.

— Дъщеря.

— Да.

— Много надценена работа.

— Кое си надценила?

— Никога не съм искала да ставам майка.

— Знам — съгласи се Фрида. — Всичко е наред.

— Исках… — думите й отново станаха неразбираеми.

— Какво казва? — наведе се Дейвид. — Какво казваш, мамо?

— Мисля, че казва, че е искала друг живот.

— Твърде късно — изрече Джулиет Клайн.

Лицето й изглаждаше измъчено и много дребно върху възглавницата. Очите й проблясваха към тях. Дробовете й стържеха, докато дишаше, сякаш гърдите й са ръждясали и натрошени.

Приближи сестра и се наведе над леглото. Постави кислородната маска върху устата й, но умиращата я дръпна и ластикът я шляпна по бузите. Изтегли пръстите си от ръката на Фрида.

— Не — задъха се тя. — Не. Няма. Няма. Не.

Затвори очи и след миг се отпусна неподвижно. Дъхът й клокочеше в гърлото. Фрида я наблюдаваше напрегнато. Нейната гневна, нещастна, саркастична, упорита майка ги напускаше.

— Мъртва ли е? — попита Дейвид след известно време.

— Не — отвърна Фрида.

Не беше мъртва, но не отвори очи, нито проговори отново и после най-сетне дишането й спря.

— Сега мъртва ли е?

— Да.

— Значи с последния си дъх ни каза, че й се е искало никога да не е ставала майка.

— Едва ли е нещо, което не си знаел.

— Не. Не го знаех.

— Добре ли си?

— Всъщност чувствам се много добре. Винаги съм мислил, че не харесва само мен. Голямо облекчение е да разбера, че не е понасяла всички ни.

Последва мълчание. Фрида се готвеше да стане и да повика сестрата, когато Дейвид отново проговори, но съвсем тихо.

— Онова… онова нещо, което каза, че ти се е случило…

— Изнасилването — каза Фрида. — Има си име.

— Да. Добре. Ти… искам да кажа, какво стана?

Фрида погледна майка си, която никога не повярва на историята й и която вече никога нямаше да повярва.

— Не ми се говори за това, Дейвид.

— Вероятно така е най-добре. — В гласа му се долавяше облекчение. Всъщност всичко е минало и понякога човек просто трябва да не разлайва кучетата.

Разлай тези кучета, Фрида. Насъскай ги срещу света, помисли си тя.