Ники Френч
Безкраен четвъртък (28)

28

Майка й седеше във всекидневната с крака, обути в чехли, с ръце в детски ръкавици с един пръст, украсени с малки червеношийки, и лице без обичайния безукорен грим. Косата й не бе вързана на нормалния хлабав кок ниско на тила, а висеше пусната и неизмита, от което изглеждаше едновременно по-млада и по-стара, отколкото всъщност бе. И не беше сама.

— Здравей, Фрида — обади се Дейвид, докато вдигаше поглед от дълбините на креслото, където решаваше кръстословица.

— Дейвид… не знаех, че си тук.

— Че къде другаде бих могъл да бъда, след като научих, че майка ни умира.

Джулиет се изкашля театрално.

— Последния път, когато проверих, все още бях жива. — Сложи пръст на китката си и после кимна: — Да, както си и мислех. Има пулс.

— Няма ли да ме представиш на придружителя си? — попита Дейвид.

— Това е Джоузеф. Помниш Джоузеф, нали — обърна се тя към Джулиет. Все още не беше решила как да й казва (Джулиет, майко, мамо?) и засега се бе спряла на идеята изобщо да избягва обръщенията.

Джулиет сбърчи чело. Погледът й се замъгли.

— Човекът от общината — триумфално обяви тя накрая. — Контрол по вредителите.

— Мишки ли имаш — намръщи се Дейвид и се огледа сякаш очаквате да ги види как притичват по килима.

— Не, Джоузеф е мой приятел.

— Бях тук и правих супа — подсети я Джоузеф.

— Как си? — попита Фрида майка си.

— Не знам. Ти ми кажи. Ти си докторът.

— Хайде, бе — изсумтя презрително Дейвид. Освен ако не искаш да си говорите за миналото и тайните му.

— Всъщност — прекъсна го Фрида, — наистина има нещо, за което искам да питам.

— Може би един сандвич за добро здраве — обърна се Джоузеф към майка й. — И после Фрида може да ви измие косата. Да?

— Може ли да останем насаме за няколко минути? — настоя Фрида.

— Нямам какво да крия от Айвън — каза Джулиет раздразнено.

— Само дето съм Дейвид.

— Щом искаш да те разпознавам, идвай по-често.

— Сега съм тук.

— Може ли няколко минути насаме? — попита отново Фрида.

— Не мисля, че е необходимо — сопна се Джулиет. — Казвай каквото искаш. А аз искам сандвич. Без корички.

— Без корички. Много добре — съгласи се Джоузеф и излезе от стаята.

Фрида пое дълбоко дъх.

— Исках да те попитам за Стюърт Фокнър.

В първия момент изражението на майка й не се промени. След това постепенно самообладанието й се пропука.

— Какво? — изрече тя накрая.

— Стюърт Фокнър.

Дейвид остави вестника и се поизправи в креслото.

— И какво за него? — успя да изрече Джулиет.

— Познавала си го.

— Познавах много хора.

— Бил е полицай.

— И какво?

— Обадила си му се, след като бях изнасилена.

— Какво? Какво? — Дейвид се изправи. — Какво, по дяволите?

— Не ругай — прекъсна го сопнато Джулиет. — Това е муха, която бръмчи само в главата на Фрида.

— Помолила си го да прекрати случая.

— Не си спомням.

— Не ти вярвам.

— Умирам. Така ли трябва да се държиш с една умираща жена?

— Казала си му, че не ми вярваш, и той е помогнал случаят да бъде приключен.

— Ако съм го направила, трябва само да ми благодариш. Това е всичко, което смятам да кажа.

— Изнасилена? — изуми се Дейвид. — Ти си била изнасилена?

— Казва, че е била изнасилена. Различно е — сопна му се отново Джулиет.

— Защо никой не ми е казал за това?

— Защото не те засягаше — отвърна Фрида. — Ти и Айвън бяхте на пансион, помниш ли? Ето такова семейство бяхме.

Дейвид не отговори. Изглеждаше толкова нещастен, че на Фрида почти й дожаля за него. Почти.

— И защо Стюърт Фокнър ти помогна? — обърна се Фрида отново към Джулиет.

— Мисля, че трябва да си легна — заяви Джулиет. — Имам тумор в мозъка, в случай че си забравила.

— Полицаите обикновено не са толкова услужливи към бегли познати, към хора, които случайно са срещнали на някакво местно общинско събитие.

— Може ли някой да ми отговори, моля? — почти извика Дейвид, но нито Фрида, нито Джулиет му обърнаха внимание.

— Имала си връзка с него, нали?

— Това изобщо не е твоя работа.

— Имала си връзка с него и си го помолила да се намеси заради теб.

— Някой трябваше да те предпази от самата теб.

— И е започнало преди татко да се самоубие.

Не беше въпрос, а твърдение. Внезапно на Фрида всичко й стана пределно ясно. За един ослепително ярък миг тя видя лицето на баща си: гледаше я с умоляващи очи.

— Исусе — промълви Дейвид. Крачеше напред-назад из стаята с тежки стъпки. — Семейни срещи.

Джулиет вдигна глава и хвърли гневен поглед на дъщеря си.

— Да не си посмяла. Да не си посмяла да ме обвиняваш за смъртта на баща си. Имаш ли представа какво е да живееш с човек, който страда от депресия? Който изсмуква радостта от живота ти точно както и от своя? Имаш ли някаква представа какъв беше животът ми години наред, докато се опитвах да крепя семейството? И какво, ако съм имала връзка със Стюърт?

— Това не може да е истина — Дейвид спря да крачи и се обърна към двете с изкривено от гняв лице. — Тук съм от петнайсет минути и чувам сестра ми да твърди, че е била изнасилена, а майка ми е… — Дори не можеше да изрече думата. — Нищо чудно, че не идвах по-често да те виждам.

Изскочи от стаята и затръшна вратата след себе си. Фрида внезапно се почувства страшно уморена.

— Не мисля, че те обвинявам, наистина — каза тя на майка си. — Макар, разбира се, това да прави нещата още по-сложни. Опитвам се само да разбера какво е станало в тази къща преди двайсет и три години.

— Мислех, че си имала халюцинации. Исках да загладя нещата.

— Да загладиш нещата.

— Да.

— Бях изнасилена.

— Не спираш да го повтаряш.

— Значи все още не ми вярваш.

— Какво значение има? Беше преди двайсет и три години.

— Има значение.

— Само защото ти му позволяваш.

Една мисъл сепна Фрида и сякаш в ума й се отвори прозорец. Клекна до майка си и я погледна в лицето.

— Бил е тук онази вечер, пали?

— Не знам за какво говориш.

— Стюърт Фокнър е бил тук в нощта, когато бях изнасилена.

— Не ми е добре. Искам да си идеш и да ме оставиш на мира.

— Просто ми кажи.

— Няма никакво значение.

— За мен има.

— Може би.

— Може би е бил тук?

— Да. Може и да се е отбил за малко.

— Сандвич — обяви Джоузеф, докато влизаше в стаята с чиния, която държеше пред себе си като жертвоприношение. — Козе сирене и малко домати, листа от салата и пикантна паста, която открих в шкафа. Изхвърлих всички изгнили неща от хладилника. Добре ли е?

Джулиет не отговори.

— Перфектно е, Джоузеф. — Благодаря ти.

 

 

— Кой е този? — попита Ванеса, докато седяха заедно с Фрида в кухнята на Ева и пиеха чай.

— Това — каза Фрида — е Джоузеф.

— Кой е Джоузеф?

— Мой приятел. Строител е.

Където и да идеше, Джоузеф винаги се чувстваше като у дома си — така беше в къщата на Фрида, на Рубен, в къщата на старата Мери Ортън, която Фрида все още си спомняше с голяма тъга. Сега правеше същото и в къщата на Ева. Беше на горния етаж, сваляше изгнили дъски и инспектираше разрухата зад тях. Ева му беше занесла голяма чаша чай и чиния с домашни бисквити, беше му заела и огромен пуловер, защото беше студено, а той бе дошъл неподготвен. Казал беше, че смята да преспи тук и да продължи изследванията си на другия ден. Идеята, изглежда, хареса на Ева, защото каза, че ще приготви вечеря за него и Фрида. Каза още, че ще се наложи да отскочи до денонощния супермаркет, за да купи храна и четка за зъби.

— Аз винаги си нося четка с мен — беше заявил Джоузеф. — И чисти дрехи. Гащи. За всеки случай.

Фрида не поиска да узнае в случай на какво. Джоузеф не бързаше заникъде и беше в добро настроение. Ева му отнесе друга чаша чай и още бисквити и минаха няколко минути, преди да се върне. Когато се появи, бузите й бяха порозовели, а очите й блестяха. Ванеса изгледа приятелката си с вдигнати вежди и сърцето на Фрида се сви. Обзе я неловкото чувство, че се е озовала обратно в момичешките години, докато седи тук и Ева флиртува с Джоузеф, а Ванеса върти очи съучастнически.

— Е, как е? — попита я Ванеса.

— Кое как е?

— Ами да си тук.

— Не съм сигурна.

— Трудно е — каза Ванеса, — човек да не мисли, че тези от нас, които останаха тук, до известна степен са смятани за по-долна класа.

— Глупости! — възкликна Ева. — А може би си права. Ние сме тези, които не избягаха.

— Смятани за по-долна класа от кого? — попита Фрида.

— Не знам. От теб?

— Изобщо не мисля така за вас.

— Юън и аз обичаме мястото — каза Ванеса. Изглеждаше развълнувана сякаш защитава целия си начин на живот.

— Аз също — добави Ева. Взе си бисквита, огледа я, после отхапа голямо парче от нея. — Макар понякога да мисля, че трябваше да замина.

— Ние не мислим така. — Ванеса стана почти агресивна във вълнението си. — Изпитваме някаква преданост към Бракстън. Други идват и си отиват, но това е нашият дом. Не разбирам защо всеки иска да замине някъде.

— На някои хора им се налага — отговори меко Фрида.

— И после изневиделица им се налага да се върнат?

— Имаш предвид мен?

— Малко объркващо е.

— Защо?

Ванеса смръщи чело.

— Не знам. Развълнувах се, когато чух, че си тук. Но ти не си тук само защото искаш да се видиш със старите приятели, нали? Не си дошла, за да седим по къщите, да се кикотим на старите времена и да обсъждаме досадното остаряване. Това си мислех, че ще правим. Макар ти никога да не си била момиче като момиче.

— Ни го пък аз — намеси се Ева. — Вероятно заради това бяхме толкова добри приятелки. Другите си мислеха, че си изискана, светска жена, която прави секс и не го мисли за голяма работа, но ти не беше такава, нали? Това беше само параван. Вероятно си била точно толкова уплашена, колкото бях аз, и просто се преструваше на опитна.

Тя протегна ръка и докосна пръстите на Фрида сякаш имаше нужда от утеха.

— Какво искаш да кажеш? — попита Фрида, озадачена от последното изречение.

— Както и да е — продължи Ванеса. — Имаме чувството, че искаш нещо от нас, но ние не знаем какво. Час и Джеръми казаха, че си задавала въпроси и на тях. А Мади ти е направо бясна. Знаеш го, нали?

— Да. Обвинява ме за смъртта на Беки.

— Горкичката Беки. — Гласът на Ванеса потрепери. Изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се разплаче. — И горкичката Мади. Боже, какво тежко погребение, нали?

— Как са дъщерите ти? Видях ги в черквата. Познаваха Беки доста добре, така ли?

— Особено Шарлът. Двете с Беки се познават от бебета, родени са само с няколко месеца разлика. Не мога да ти опиша колко ужасно беше за нея. Не спира да плаче оттогава. Всички плачем.

— Много съжалявам. Беки говорила ли е с нея за това, което чувства?

— Беше като гръм от ясно небе. Разбира се, знаехме, че Беки минава през тежък период. Баща й ги напусна. Кучи син — добави тя неочаквано.

— Дали е имала някакви връзки?

Ванеса изгледа Фрида с любопитство.

— Виждаш ли, за това говоря — обърна се тя към Ева. — Тя ни разследва. Дали е имала връзки? Нямам представа. Вероятно. Но едно от нещата, които човек открива, когато стане родител, е, че има неща, които не знаеш за децата си. Май си спомням, че ти имаше гаджета, когато беше на възрастта на Беки.

— Момчетата харесваха Фрида — изрече Ева доста тъжно. — Не помниш ли? Джеръми, после Люис. Бедният Люис.

— И ти, и Юън — обърна се Фрида към Ванеса. Усещаше как настроението не спира да се люшка между враждебност и някаква приятелска носталгия.

— Моят единствен, пръв и завинаги — Ванеса се засмя. — Да. Да, беше първото ми гадже. Божичко, бях напрано луда по него. И все още го обичам — добави бързо тя. — Но любовта, когато си на петнайсет-шестнайсет е нещо съвсем различно. Всичко е толкова силно.

— Да — въздъхна Ева.

— И виж ни сега. Мен и Юън — заедно от двайсет и три години, с две дъщери, възрастни родители, ипотека, кола, ваканции в Испания или Франция. Час с неговата ужасна трофейна съпруга.

— Ванеса!

— Какво, да не би да не е вярно?

— Джеръми е много напълнял, това е последното, което чух за него. А едно време беше толкова красив. Двамата с Час доста са се сприятелили — продължаваше Ванеса. — Предполагам, че и двамата са богати — по това си приличат. И по стройните си, блестящи съпруги.

— Жената на Джеръми е учила в гимназията на Бракстън — подхвърли Фрида.

— Да, вярно. Катрина. Помниш ли я? Катрина Уолш. Беше много добра на тенис.

— Така ли? — отбеляза Ева, пъхна бисквита в устата си и я задъвка замислено с издути бузи. — Помня, че беше любимка на Грег Холсли.

— Наистина ли? Е, тя се омъжи за Джеръми и сега има перфектни зъби.

— Че какви й бяха зъбите преди? — попита Ева.

— Не в това е въпросът.

— О.

— После Люис, съсипан — продължи Ванеса безгрижно.

Фрида трепна и понечи да каже нещо, но Ева я превари.

— И аз, и Фрида, неомъжени и сами. Кажи си го.

— Човек може и да избере да е сам — намеси се Фрида.

— Вероятно — замисли се Ева. — Но понякога наистина става самотно, нали?

— А Сара Мей е мъртва — каза Фрида.

— Сара Мей — повтори Ванеса името. — Да, Сара Мей.

Настъпи мълчание. Джоузеф тропаше някъде на горния етаж.

— Хубаво е да има мъж в къщата — промърмори Ева.

На вратата се потропа силно и после някой я отвори.

— Здрасти — провикна се жизнерадостен глас. — Шофьорът е тук!

Юън нахлу в стаята последван от две момичета и едно момче. Целуна Ванеса, целуна Ева, целуна Фрида, събори с ръкава си няколко бисквити на пода, остави кални отпечатъци по плочките и ги погледна сияещ.

— Тук е много уютно — Познаваш се с момичетата ми, нали, Фрида?

— Да, видяхме се за малко. Амели и Шарлът, така ли беше? — Те кимнаха, по-малката Амели срамежливо, а по-голямата й сестра хладно и с безразличие. — Радвам се, че ви виждам отново. Много съжалявам за приятелката ви Беки.

Очите на Амели веднага се напълниха със сълзи, а Шарлът отново кимна и промърмори нещо неразбираемо.

— Но никога няма да се сетиш кой е това — каза Юън, посочвайки към момчето с тях, върлинест тийнейджър с увиснали, нарязани дънки и кожено яке върху сив суитшърт с качулка.

— Не знам името ти — обърна се Фрида към него, — но знам, че си синът на Люис.

— Да. — Дори гласът му беше същият. Макс. Беки го беше споменала. — Познавате ли баща ми?

— Едно време.

Юън го тупна закачливо по рамото.

— Татко ти никога ли не е споменавал мистериозната Фрида Клайн?

— Не — изгледа той свъсено Юън.

И мръщенето му е като на Люис, помисли си Фрида.

— И ти ли беше приятел на Беки? — попита го тя.

Погледите им се срещнаха.

— Мислех, че съм. Макар да нямам идея защо го направи. Не трябваше да умира.

— Прав си. Не трябваше.

— Не разбирам, защо никой от нас не усети какво става.

— Никой не разбира — каза Ванеса и сложи утешително ръка на рамото му. — И всички се чувстваме виновни.

— Трябва да тръгваме — обади се Юън, пристъпвайки нетърпеливо от крак на крак с калните си обувки.

Вратата отново се отвори и влезе Джоузеф с две чаши и чиния в ръце. Тананикаше си нещо, просто две-три думи, които повтаряше, но когато ги видя, спря от изненада и направи комична физиономия. Постави чашите и чинията внимателно на масата, след това отправи лек поклон към Юън и дъщеря му.

— Аз съм Джоузеф.

— Какво си тананикаше — внезапно го попита Фрида.

— Тананикал? — Изглеждаше объркан.

— Когато влезе, преди секунда.

— Не знам.

— Беше една от песните на „Безкраен четвъртък“ — намеси се Ева. — Напоследък ми се върти в главата заради всичките тези приказки за онзи концерт. И си я тананиках, когато занесох горе чая на Джоузеф.

— Натрапчива мелодия — намеси се Юън. — Доста дразнещо е.

— Така е — каза Фрида. — Сега си я спомням.

И наистина си я спомни. Въпреки че не слушаше тяхна музика, откакто напусна Бракстън, тя все пак ги помнеше. Вероятно щеше да си спомни и повечето думи.

— Ние все още ги слушаме от време на време, когато сме на романтична вълна — каза Юън.

— Танцуват на тях — обади се Шарлът. — Притеснително е!

Фрида се подсмихна. Сети се за начина, по който Юън танцуваше, как размахва диво ръце и подскача на място.

— Трябва да ви уведомя, млада госпожице — каза Юън, че тези песни имат специално място в любовта на родителите ти.

— Да, да, станали сте гаджета на техния концерт. Знаем го. Просто не искаме да преигравате тази сцена постоянно.

— Можеше дори да не съществуват — обърна се Ева към Амелия — ако мама и тате не бяха отишли на онзи концерт.

— Мога да ти кажа дори реда, в който изпяха песните. — Той затвори очи, за да се концентрира. — „Песента на големия град“, винаги започваха с нея. За да подгрят тълпата. „Танцувай с мен“. „Хайде, направи го“.

— „Дилън“ — добави Ванеса. — Беше ми любима.

— „Погребението на Дони“. И завършваха с „Родени един за друг“. И, разбира се, „Свободен ден“ на бис.

— Тате, хич не е интересно — подхвърли Амелия.

— Татко също ги свири — обади се Макс. — Но никога не танцува.

Момчето изглеждаше толкова самотно, че Фрида трябваше да си наложи да не протегне ръка, за да го погали за утеха. Спомни си, че Люис също изглеждаше така понякога. И после, съвсем ненадейно, усети, че мисли за Санди, или по-скоро си представя лицето му такова, каквото го видя последния път, когато се срещнаха. Загледа се навън, в разкаляната градина на Ева и за миг загуби представа какво се говори около нея.

— Фрида?

— Да?

— Казах, че тръгваме. Ванеса обличаше дебелото си палто. — Трябва да го повторим. Ще дойдеш на вечеря у нас.

— Благодаря.

— Ще ти звънна.

— И, естествено, ще се видим на училищната среща.

— Вероятно. Не съм решила още.

Юън я целуна по двете бузи, после се обърна към Макс.

— Да те откарам ли?

— Не. Ще повървя.

— Ще дойда с теб донякъде — каза Фрида. — Имам нужда от малко чист въздух. — Кимна към Джоузеф. — Скоро ще се върна.

— Добре — каза весело той. — Нали, Ева?

— Да — отвърна тя. — Много добре е. Мисля, че е време да отворя виното.

 

 

Фрида и Макс тръгнаха мълчаливо, но след няколко минути той внезапно я попита:

— Добре ли познавахте татко?

— Беше много отдавна. Не съм го виждала повече от двайсет години.

— Какъв беше?

Тя се замисли.

— Приличаше на теб. Но вероятно това вече ти е известно.

— Да, така разправят хората.

— Беше интелигентен и задълбочен. Но вероятно знаеш и това.

— Не съвсем.

— Приемаше нещата сериозно — добави Фрида.

— Беше ли… взимаше ли… Знаете.

— Наркотици?

— Да. Като приятелите си. Но вероятно беше по-податлив.

— Не спира да ми повтаря, че ще спре пиенето и пушенето, и изобщо да се убива.

— Но не го прави.

— Вече се отказах. Едно време постоянно му говорех. Молех му се и му казвах да го направи заради мен.

— Но това не свърши работа?

— Грег казва, че в крайна сметка човек не може да промени хората, те трябва сами да се променят.

— Звучи ми като човек, който знае за какво говори. Изведнъж Фрида бе поразена от мисъл. — Грег кой?

— Преподавал е в гимназията преди много години. Бил е учител на татко. Срещнах го няколко пъти у Мади. Беше ми писнало от всичко, а той се отнесе много мило с мен.

— Грег Холсли.

Когото бе видяла да прегръща нежно Мади на погребението на Беки.

— Може.

— Той ходи да се вижда с Мади?

— Има приятели тук от времето, когато е преподавал в гимназията. Мисля, че идва, защото майка му или баща му са в старчески дом наблизо.

— Баща му — каза Фрида, припомняйки си какво й бе казал Грег. — Да, вярно. Беки познаваше ли се с него?

— Виждала го е. Помня как веднъж каза, че й се искало да има повече учители като него.

— На теб май не ти се иска чак толкова.

— Аз съм натам. — Той посочи към улица, водеща вляво. — Бяхте ли гаджета с татко?

— Такива въпроси би трябвало да задаваш на него, не на мен.

— Това означава, че сте били. Имате късмет, че сте се отървали.

— Трудно ти е, знам.

— Наистина харесвах Беки.

— Наистина ли?

— Бяхме приятели, истински приятели. Другите момичета бяха такива кучки.

— Радвам се, че е имала с кого да разговаря.

— Но се оказа, че не е било достатъчно, нали? — озъби й се той нещастно.

 

 

Тръгна бавно обратно, замислена върху думите на Ванеса, че връщането й е объркало хората, за Грег Холсли в къщата на Мади, за Люис и ядосания му нещастен син. В главата й се носеше музиката на „Безкраен четвъртък“. Никога не ги беше харесвала. Нощта беше тъмна и тиха. Един-два пъти й се стори, че чува стъпки, но когато се обърна, нямаше жива душа. Каза си, че си въобразява. Когато стигна къщата на Ева, зави покрай нея и влезе в градината. През кухненския прозорец видя Ева и Джоузеф, застанали близо един до друг. Изглежда, той я учеше как да кълца зеленчуци както го правят истинските готвачи. Тя се смееше. За миг Фрида я видя подмладена с години — весела както по времето, когато бяха тийнейджъри. Обърна се, влезе в бунгалото си, затвори тихо вратата и пусна щорите.