Ерин Уот
Стъклен принц (9)

Глава 9

Първото нещо, което виждам, когато се събуждам, е вентилаторът на тавана. Меките и тежки памучни чаршафи ми напомнят, че вече не съм в онзи скапан мотел със стаи за по четиридесет долара на нощувка, а съм отново в палата на Роял.

Всичко си е същото тук. Усещам мириса на Рийд по калъфките, сякаш е спал тук всяка вечер, докато ме е нямало. Хвърлям възглавницата на земята и си записвам наум да купя нови чаршафи.

Правилно ли постъпих, като се върнах? Имах ли избор? Калъм доказа, че може да ме открие навсякъде. Поставих каквито можах изисквания. Ключалката със скенера на вратата на спалнята ми. Кредитна карта на мое име. Обещание, че щом завърша гимназия, зоркото наблюдение ще престане.

Въпросът, който би трябвало да си задавам, е дали ще оставя някакъв тип да провали живота ми. Толкова ли съм слабохарактерна, та да не мога да се справя с Рийд Роял? Винаги съм се справяла, първо се грижех за майка си, а после и за себе си. С течение на времето раната в сърцето ми от смъртта на мама оздравя. Раната, която Рийд издълба, също ще зарасне.

Нали?

Обръщам се и виждам на нощното шкафче телефона, който Калъм ми беше дал. Бях го оставила заедно с колата, дрехите и всички останали подаръци. Но това, че се отделих от семейство Роял, и по-точно от Рийд, не означаваше, че съм спряла да мисля за него. Така и не успях да го оставя зад себе си и спомените ме преследваха през всеки пропътуван километър.

Грабвам телефона, решена да посрещна последствията от кашата, която бях оставила. Всички тези съобщения ме изпълват със смесени чувства. Никога преди, когато съм си заминавала, не съм липсвала никому. С мама не оставахме някъде за по-дълго от няколко години.

Имам над трийсет съобщения от Валери и няколко от Рийд. Неговите изтривам, без да ги прочета. Има няколко и от Истън, но подозирам, че също са от Рийд, та изтривам и тях. Останалите са от шефката ми Луси, собственичката на „Френска плитка“, пекарна близо до „Астор Парк“. Отначало съобщенията й издават загриженост, а после — припряност.

От съобщенията на Вал стомахът ми се свива на кълбо. Трябваше да й кажа. Мислех си много за това, докато ме нямаше, но ме беше страх. Не само, че Роял можеха да я подмамят да издаде информация, но и защото тя ме свързваше с нещо, което исках да забравя. И все пак се чувствам гадно заради начина, по който постъпих с нея. Ако тя се бе изпарила така, щях да побеснея.

Съжалявам. Аз съм най-скапаният приятел на света. Още ли искаш да поговорим?

Оставям телефона и се взирам в тавана. За моя изненада телефонът веднага звънва. Снимката на Вал изскача на екрана.

Поемам дълбоко дъх и вдигам.

— Здравей, Вал.

— Къде беше? Звънях ли, звънях! — пищи тя.

Понечвам да й пробутам извинението с болестта, но думите й ме спират.

— И въобще не ми казвай, че си била болна, защото никой не боледува две седмици, без да звънне един телефон! Е, освен ако не е източник на разпространяващ се зомби апокалипсис.

Слушам притеснените й думи и си мисля как това е изпитание за приятелството ни. Дори след като две седмици не съм отговаряла на обажданията й, тя е склонна да ме приеме отново в живота си. Да, задава въпроси, но такива, чиито отговори заслужава да знае. Тя е важна за мен. Толкова важна, та да получи откровен отговор, независимо колко ми е неудобно.

— Избягах — признавам.

— О, Ела, не. Какво са ти сторили тези Роял? — въздиша тъжно.

Не искам да я лъжа.

— Аз… не съм готова да говоря за това. Но може и да съм преувеличила…

— Защо не дойде при мен? — Болката е осезаема във всяка нейна дума.

— Не помислих за това. Аз… Нещо се случи тук, качих се в колата, купих си билет за автобуса и заминах. Мислех само как да стигна възможно най-далеч оттук. Не се сетих да дойда при теб. Не съм свикнала да разчитам на друг. Съжалявам.

За момент настъпва тишина.

— Още съм ти ядосана.

— Така и трябва.

— Днес ще дойдеш ли на училище?

— Не. Пристигнах късно снощи и Калъм ми даде един ден да се настаня.

— Хубаво. Тогава и аз няма да ходя, а ти ще дойдеш и ще ми разкажеш всичко.

— Ще ти кажа каквото мога. — Не искам повече да мисля за онова с Брук и Рийд. Искам да забравя, че се е случило. Искам да забравя, че допуснах Рийд в сърцето си.

— И аз имам някои неща за разправяне — признава тя. — Кога можеш да дойдеш?

Проверявам часа.

— След час? Трябва да се изкъпя, да ям, да се облека.

— Звучи добре. Влез през задната врата, иначе леля ми ще се чуди защо не сме на училище.

Вал живее с леля си, за да може да посещава „Астор Парк“. Виждала съм само злата й братовчедка Джордан. Предполагам, че денят, в който си играя на криеница, не е най-подходящият да се запозная с останалата част от семейството й.

— Разбрано. До скоро.

Вдишвам дълбоко и се обаждам на Луси.

— Здравей, Луси. Ела е. Съжалявам, че изчезнах така. Може ли да дойда следобед?

— И аз съжалявам, но не мога да говоря сега. Пълно е. — Луси е рязка и изведнъж се разкайвам, че не отидох още щом отворих очи сутринта. — Ако можеш да минеш днес преди два, може да поговорим.

— Ще съм там — обещавам. Имам чувството, че няма да ми хареса това, което ще ми каже.

Ставам бавно от леглото, къпя се и обувам чифт стари джинси и фланелена риза. По ирония на съдбата, бях облечена по същия начин първия път, когато пристигнах в имението на Роял. Гардеробът ми е пълен със скъпи дрехи, но не бих взела и конец, избран от Брук Дейвидсън. Може това да е дребнаво и глупаво, но не ми пука.

Отварям вратата и спирам. Рийд се е подпрял на стената срещу стаята ми.

— Добро утро.

Затръшвам силно вратата.

Гръмкият му глас лесно минава през нея.

— Колко време ще ме пренебрегваш?

Две години. Не. Възможно най-дълго.

— Няма да си тръгна. А рано или късно, ще ми простиш, така че просто ме изслушай — добавя.

Отивам до прозореца при леглото и поглеждам надолу. Разстоянието от втория етаж до земята е твърде голямо, пък и не съм сигурна, че цялата работа със спускането по завързани чаршафи ще свърши работа в истинския свят. С моя късмет чаршафите ще се развържат, ще се озова на земята с няколко счупени ребра и със седмици ще трябва да стоя прикована към леглото.

Отивам до вратата, отварям и марширувам покрай него, без да продумам.

— Извинявай, че не ти казах за историята с Брук.

„Може да си вземеш извиненията и да се задавиш с тях!“

Насред стълбите ме хваща за ръката и ме дръпва така, та да съм с лице към него.

— Знам, че още ти пука, иначе не би ме наказвала с мълчание. — Дори има наглостта да ми се усмихва.

О, боже мой. Не му е позволено да се усмихва. Първо, защото е невероятно секси, когато го прави. И второ, защото… уф… защото съм му бясна.

Хвърлям му леден поглед и издърпвам ръката си.

— Реших, че няма да си губя времето и енергията по хора, които не го заслужават.

Рийд изчаква да сляза и вика след мен:

— Значи не ти пука за Истън?

Споменаването на Истън ме кара да се обърна, защото освен Вал Истън стана един от най-близките ми приятели тук.

— Случило ли се е нещо с него?

Рийд също слиза до мен.

— Да. Ти избяга, а целият му живот е пълен с жени, които обича и които го изоставят.

Поруменявам от угризение.

— Не съм изоставила него.

„Изоставих твоя лъжлив задник.“

Рийд свива рамене.

— Тогава ще трябва ти да го убедиш в това, не аз. Но съм сигурен, че ще го спечелиш на своя страна.

Какъв арогантен задник. Смекчавам колкото е възможно изражението си в най-миловидната физиономия, която мога да извадя.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се.

— Вземи си снизхождението, нежеланите съвети и зловещото дебнене пред стаята ми и си ги заври отзад.

Правя пирует и тръгвам. Но излизането ми не е никак грандиозно, защото Рийд просто ме следва до кухнята, където откривам всички от семейство Роял с изключение на Гидиън.

— Никой ли няма тренировка днес? — питам бдително.

Истън и Рийд играят футбол. И двамата трябваше да са в училище вече. Калъм обикновено е в офиса си преди изгрев-слънце. Нямам никаква представа кога се излюпват близнаците от леглото. Тази сутрин всички седят на огромната стъклена маса в ъгъла, откъдето се вижда басейнът, а зад него и Атлантическият океан.

— Специален ден — отвръща Калъм иззад ръба на чашата си с кафе. — Всички ще участват в семейното събиране. Сандра ти е приготвила закуска, в хладилника е. Защо не я вземеш и не дойдеш да седнеш? Рийд, стига си висял и седни.

Не е предложение нито към мен, нито към него и макар Калъм да не ми е баща, а Рийд да има навика да не го слуша, и двамата правим каквото Калъм ни нареди.

— Хубаво е, че се върна — казва Сойер, когато сядам. Или поне мисля, че е Сойер. Белегът от изгорено на китката му, по който преди различавах близнаците, е изчезнал, та не съм сигурна.

— Да. Става студено и Рийд ни обеща, че ще ни заведеш на пазар за зимни дрехи — обажда се и Себ.

— О, така ли ви каза?

— Да, доста сме безпомощни без теб — ниският глас на Рийд ми действа като ритник в корема.

— Не ми говори — отрязвам го.

— Съгласен съм. Не говори с нея — намесва се Истън.

Внезапно се слисвам — виждам как три от момчетата Роял хвърлят изпепеляващи погледи на Рийд. Той стисва зъби. Припомням на глупавото си сърце, че не му е позволено да изпитва дори капка съчувствие към Рийд. Каквото и да жъне в момента на тази маса, знам, че го е посял стотици пъти преди това.

— Добро утро, Истън — чуруликам. — Изпуснах ли нещо интересно по биология? — Искам да повдигна въпроса със странната прегръдка снощи, но знам, че не тук е мястото.

Все пак ми се ще да знам, че е добре. Истън има проблеми с пристрастяването. Смятам, че му липсва майка им и се опитва да запълни празнината с каквото може, но открива, че нищо не помага. Била съм на неговото място.

— Да, правим дисекция на прасета.

— Сериозно? — правя се, че ми се повръща. — Добре че пропуснах.

— Не — побутва ме с рамо. — Шегувам се. Нищо не си изпуснала. Изпитите обаче са другата седмица.

— О, гадост.

— Не се тревожи. Калъм ще се погрижи за всичко, нали, тате? — Истън вдига брадичка.

Калъм не реагира на предизвикателството и кима.

— Да, ако ти трябва повече време, Ела, сигурен съм, че ще може да се уреди.

Защото в неговия свят парите купуват всичко, дори повече време за полагането на нормативни изпити. Даже може да не ми се наложи да държа приемен изпит за колеж. Не знам дали това ме прави щастлива, или тъжна. И двете, предполагам. Смесените чувства в главата ми вече са нещо обичайно.

Като например, когато Рийд сяда до мен и тялото ми ликува при спомена за удоволствията, които той му е доставял. Сърцето ми литва, като си помисля как запълни пукнатините в него с обич и топлина, от които не бях и разбрала, че се нуждая. Но главата ми ме подсеща колко ужасно постъпи с мен това момче. Мога единствено да го оправдая, задето се опита да ме предупреди да стоя настрана, но аз продължих да го следвам като влюбена глупачка, убеждавах го, че ме иска и само трябва да си го признае. Явно и двамата сме виновни.

Каза ми да стоя далеч.

Каза ми, че мястото ми не е тук.

Само ако бях го послушала.

— Да не би кравайчето да те обиди? — пита Истън.

Поглеждам надолу и намирам закуската си разпарчетосана в чинията. Избутвам я настрани и придърпвам купата с пресни плодове и мюсли и киселото мляко. Единственото хубаво нещо да живееш в къщата на Роял е огромното количеството храна в кухнята, достъпна по всяко време. Не ядеш по веднъж на ден, нито се надяваш тялото ти да не се разбунтува, задето си успял да се добереш до нещо от заведение за бързо хранене.

И всичко е прясно, свежо, зелено и здравословно.

Ако Калъм ми бе напомнил какво има в хладилника, може би нямаше да се съпротивлявам чак толкова.

— Не ми стигат въглехидратите тази сутрин — осведомявам Истън.

— И така, сестричке, какво ще правим днес? — пита той и трие длани. — Дочух, че няма да ходим на училище. Е, близнаците ще ходят, защото са много тъпи. Ако изпуснат и един час, ще ги изгонят.

Близнаците му показват среден пръст.

— Аз отивам у Валери.

— Супер. Харесвам Вал. Ще си прекараме чудесно — решава Истън.

— Пропусна местоимението „аз“.

Всички на масата подслушват разговора ни.

— Не съм го пропуснал — Истън се усмихва лъчезарно, но погледът му шари навсякъде. — Тактично го избягвам. В колко тръгваме?

Почуквам с пръсти по масата.

— Истън, съсредоточи се. — Изчаквам блуждаещият му поглед отново да се насочи към мен. — Ти оставаш тук. Или може да излезеш, но и в двата случая няма да дойдеш с мен.

— Казваш думи, но в тях няма смисъл. В колко искаш да се срещнем при колата ти?

Оглеждам се около масата за помощ, но всички извръщат поглед. Срещу мен близнаците вече се тресат от старанието да сдържат смеха си.

Калъм поглежда над ръба на вестника си.

— По-добре се предай. Ако не го оставиш да се вози с теб, ще се появи у Карингтън така или иначе.

Истън се опитва да се престори на смирен и разкаян, но в очите му играе пламъчето на победата.

— Добре, но ще си лакираме ноктите и ще обсъждаме кои големи превръзки попиват най-добре. Може да проведем и научни експерименти.

Усмивката му не помръдва, но близнаците изпъшкват.

— Отвратително — изричат в един глас и избутват столовете си назад. Сойер, предполагам, че е той, потупва Себастиан по рамото. — Готов ли си да тръгваме?

Себ мята салфетката си на масата и става.

— Явно. Предпочитам да уча за геометрията, отколкото за големите превръзки.

— След петнайсетина минути? — пита ме Истън, преди да се изнесе от кухнята.

Разтривам чело, чувствам болка над дясното око.

— Ела — Рийд е толкова тих, че едва го чувам.

Не му обръщам внимание и се заглеждам през прозореца в чистата, спокойна вода в басейна. Иска ми се животът да беше така гладък и спокоен.

— Ще ви оставя да довършите закуската си. — Калъм шумно сгъва вестника. Краката на стола изскърцват по плочките на пода и той се надига. — Радвам се, че се върна, Ела. Липсваше ни. — Слага ръка на рамото ми и излиза.

— И аз приключих — заявявам и пускам лъжицата до недокоснатата закуска.

— Забрави. Аз се махам. Трябва да ядеш, а очевидно няма да го направиш, понеже аз съм тук — Рийд става на крака.

Отново не му обръщам внимание.

— Не съм ти враг — тъга изпълва гласа му. — Не ти казах за миналото си, защото е объркано и не знаех как ще реагираш. Сбърках, ясно? Но ще се поправя.

Навежда се, устните му на сантиметри от ухото ми. Ароматът му ме обгръща и се старая да не дишам. Опитвам да не извърна очи към изваяната му ръка, която се стяга, като се подпира на масата.

— Няма да се предам — нежно изрича, топлият му дъх гъделичка врата ми.

Най-сетне го удостоявам с отговор. Подъл и подигравателен.

— А би трябвало. По-скоро бих си легнала с Даниел, отколкото да се събера отново с теб.

Въздухът, който рязко си поема през зъби, изсвистява.

— И двамата знаем, че не е вярно. Но те разбирам. Нараних те и сега искаш да ми го върнеш.

— Не — казвам и го гледам право в очите. — Не искам разплата. Не си заслужава да си блъскам мозъка с това, а и нямам намерение да прекарам дълго време в мисли за теб. Не ми пука за теб и момичетата ти. Искам само да ме оставиш на мира.

Стяга челюст.

— Бих направил почти всичко за теб. Ако можех, бих се върнал назад във времето и бих променил нещата. Но няма да те оставя — изрича, взирайки се решително в мен.