Ерин Уот
Стъклен принц (15)

Глава 15
Ела

— Какво става? — настоява Вал на обяда в петък. — И не ми се измъквай, защото всички изглеждате така, сякаш сте сломени от депресия. Дори Истън гледа, все едно някой го е сритал в кутрето.

— Това евфемизъм ли е? — питам шеговито.

— Не. Хич даже — отвръща и ми хвърля сърдит поглед.

Побутвам храната с вилица. Нямам много апетит тази седмица и май си проличава. Всеки път, когато се опитвам да ям, изплува образът на Брук, която ни съобщава за бременността, само дето не Калъм е до нея. А Рийд. И после коварното ми въображение продължава да дълбае в същата насока, показва ми сцени с Рийд — как държи бебето, как бута количка в парка с Брук под ръка, тя е като фитнес модел и двамата се радват на първите стъпки на тъпото си бебе.

Нищо чудно, че не мога да ям.

Тази сутрин, като си сложих джинсите, ми се сториха по-широки. Дрехите носят мен, а не обратното.

Не съм готова да разкрия на Вал цялата ситуация с разпадането на дома на Роял отвътре навън, но ако поне нещичко не й кажа, може да ме наръга с вилицата.

— Мислех, че е гадно да си единствено дете, но семейните драми са хиляди пъти по-зле.

— Рийд? — пита тя.

— Не само той. Всички.

Не понасям напрежението в къщата. Това, че братята не се поглеждат по време на закуска. А няма къде да се покрия, защото загубих работата си. Налага се да си потърся нова. Не защото ми трябват пари, а защото всеки път, когато вляза в къщата, сякаш върху плещите ми пада тежък товар. И положението ще се влоши още повече, когато се появи бебето. Не знам как ще се справя с това.

— Животът е гаден, но ако това помага някак — блокирах номера на Там.

— Наистина ли? Защото от това наистина ми става по-добре. — Крайно време беше. Тъпото предложение на Там за отворена връзка на практика бе неговият начин да държи Вал под ключ, докато нехранимайкото развява задника си из колежа, а тя не го заслужава.

— Да, и чувството беше приятно. Измъчвах се, като четях съобщенията му, и усещах, че се поддавам.

— Знаеш, че заслужаваш повече.

— Знам. — Вал отпива глътка от диетичната си кола. — Затова снощи го блокирах и спах спокойно за първи път от много време. Събудих се тази сутрин и да, още боли, но по-малко.

— Ще става все по-добре — думите увиснаха в пространството. Преди това бе мотото ми.

Не знам дали още вярвам в него.

Тя върти кенчето между дланите си.

— Надявам се. Защо в истинския живот няма копче за блокиране? Имам нужда от такова копче в живота си.

— Слънчеви очила. Много големи слънчеви очила. Или чакай, още по-добре, щит — съветвам я. Би ми свършил работа вкъщи срещу Рийд.

— Няма ли да е трудно да маневрираш с такова нещо? — пита тя, размишлявайки над нелепото ми предложение, и несигурна усмивка плъзва на лицето й.

— Не, гениално е. Да патентоваме джаджата и да изкараме милиони от нея.

— Дадено! — Тя подава ръка и аз плясвам длан върху нейната.

— Боже, Вал, мисля, че ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало, откакто се преместих тук.

— Знам. — Обзема я подозрение, поглежда към масата с футболистите и после пак към мен. — Да отидем на играта довечера.

— Ами… не, благодаря. Връщам си всичко хубаво, което казах за теб.

— Защо не?

— Първо, не харесвам футбол. Второ, не искам да викам за хора, които не понасям. Трето, освен теб, цял „Астор Парк“ може да гори в адски пламъци.

— Мини да ме вземеш в шест и трийсет.

— Не. Не искам да ходя на мача.

— О, хайде де. И двете се нуждаем от разсейване. Ти от Рийд, аз от Там. Всички ходят на мачовете с „Райдърс“. Ще видим какво се предлага на пазара със свободните момчета и ще си изберем по едно да излекува сърцата ни.

— Не може ли просто да изядем една каца със сладолед?

— Ще направим и двете. Ще ближем сладолед и нас ще ни ближат.

Тя вирва палаво вежди и аз неохотно се засмивам, но вътрешно сърцето ми протестира. Искам да ме докосва само Рийд. Изневеряващият тъпак. Може би наистина ми трябва разсейване.

— Добре, да тръгваме.

 

 

— Слез от колата — нарежда ми Вал по-късно вечерта, след като се настанява на седалката до шофьорското място. — Искам хубаво да огледам този тоалет.

— Ще го видиш, когато пристигнем на игрището.

— Правиш го, за да накараш Рийд да свърши във футболния си екип или за да накараш момичетата в „Астор Парк“ да откачат?

Не обръщам внимание на забележката за Рийд. Определено не кроя планове как да го накарам да кипне от ревност. О, не. Никак даже.

— Посъветва ме да си потърся друг мъж тази вечер. Това е премяната ми за лов на мъже — казвам и посочвам дрехите си.

Обух раирани чорапи до коляното върху черен клин, съчетани със стара тениска от спортен екип — намерих я в магазина за втора употреба, който посетих след училище. Не я напъхах в клина, за да не изглежда сякаш имам чорап отпред, затова купих и един голям черен колан и навих тениската около хълбоците си.

Две по-отпуснати плитки и тежък черен грим, което при мен е плътна очна линия върху дебел слой основа, за да не се разтече, и футболният ми имидж е завършен.

— Предложих един мъж, не цяло стадо — изтъква Вал иронично. — Но може пък това да работи в моя полза. Ти си избери този, когото искаш, а останалите остави на мен.

— Много смешно.

— Сериозно. Чудя се дали да не помолим близнаците да ни придружат вътре. Знам ли какво могат да направят момичетата, когато те видят.

Предвещанието на Вал не се оказва много далече от истината. Гаджетата на футболистите ми се мръщят, докато вървим през зоната, в която те и родителите чакат играчите да минат, когато тръгват от съблекалнята към игрището.

Няколко обиди, „уличница“, „долен боклук“ и „а ти какво очакваше“, бавно преминават надолу към останалите зрители.

— Тези кучки толкова завиждат, че няма да се наложи да пъхат пръсти в гърлото си довечера. Завистта ще изгори всичките им излишни калории — нахоква ги Вал.

— Чувала съм и по-лоши неща, пък и не ми пука особено — казвам и свивам рамене.

— Няма смисъл. Следващата седмица ще сме обградени от цял отбор разгонени футболистчета.

— Ще трябва да се постарая тогава. — Нямам нищо против предизвикателствата.

Стигаме до сектора с учениците, но Джордан ни пропъжда.

— Не може да седите с нас — заявява тя.

— Защото съм прекалено мръсна за чистите ти пейки? — питам и въртя очи.

— И това — усмихва се тя самодоволно. — Но и защото не носите съответните цветове.

Вдигам очи към тълпата ученици и разбирам, че е права. Всички са подредени така, че цветовете на тениските им да изписват „А“ в златно на черен фон. Аз съм с бяла тениска, а Вал е с къс сив плетен пуловер. Джордан е с черен костюм на жената котка и единственото, което липсва от латексовото й оборудване на доминираща, е камшик. И стол.

— Явно сме изпуснали бележката. — Защото очевидно е имало бележка, след като всички останали се вписват идеално в схемата на Джордан. Колкото и да не ми се иска, съм впечатлена. Сигурно не е лесно да наложиш на няколкостотин души да носят определен цвят блуза в зависимост от мястото им на пейката.

— Може от време на време да проверяваш историите на „Астор“ в снапчат — тя се обръща със замах и лъскавата й коса изсвистява във въздуха.

Дори не знаех, че „Астор“ има профил в снапчат.

— Хайде, ще седнем при родителите — казва Вал и ме дърпа за ръката.

Намираме си място най-отгоре, където можем да ядем пуканки и да се преструваме, че подкрепяме „Райдърс“.

— Какво, за бога, е облякла Джордан? Да не работи почасово като БДСМ господарка? — прихвам.

— Не. Танцьорите се включват преди музикантите в полувремето, та предполагам, че това е костюмът им. — Тя мята няколко пуканки в устата си.

Оказва се права. В полувремето Джордан и групата й представят хореография с толкова клатене на дупе и цици, че се замислям дали да не пъхна в спортните им сакове по една визитка на „Деди Джи“, в случай че фондовете им пресъхнат.

— Ще им хвърлят поне по петаци — прошепвам на Вал.

— Само пет долара? Аз ще искам поне по двайсет на човек, преди да почна да се събличам.

— Какво говориш? Ти би се съблякла и за без пари — закачам се. Беше споделила с мен, че има ексхибиционистични наклонности. Когато ходим в клуб „Лунно сияние“ на нощите за плюс осемнайсет, тя винаги ме кара да танцуваме в спуснатите от тавана клетки.

— Така е. Но не бих имала нищо против и да ми плащат. Колко каза, че си изкарвала, докато си работела в тези клубове? — Изглежда, обмисля нещо.

— Не съм казвала. А и стриптийзът е много по-различен от танцуване в клетка пред секси гимназисти и колежани — отбелязвам. Повечето стриптийз клубове вонят на отчаяние и съжаление и това не се отнася само за съблекалнята на стриптийзьорките. Мъжете зад подиума, размахващи банкноти от по един долар над обяда си за осем долара, са също толкова отчаяни, колкото и момичетата на сцената.

— Не знаех — сбръчква нос Вал. — Би бил добър допълнителен доход, но ти сигурно си се скъсвала от работа, за да издържаш себе си и майка си само с това.

— Парите са единственото хубаво нещо в тази работа. Обаче не ти препоръчвам да се събличаш някъде в района. Представи си, че някой те види и после да сте заедно в часовете. Би надминало всички нива на неловкото.

— Беше просто хрумване — въздиша тя.

Съчувствам й. Знам, че положението на беден роднина наистина я притеснява. Иска ми се да й дам част от моето богатство, дори не ми трябва, но тя не би се съгласила. Ще го приеме като подаяние, каквото и бездруго получава от леля си и чичо си.

— Ами ако те наема като личен бодигард? Така или иначе, всички ме гледат, сякаш искат да ме убият. Особено онази там — посочвам с глава към втората редица ученици, където позната физиономия на момиче със златиста коса непрекъснато се обръща и ми се муси.

— Ха. Аби не би убила и муха. Твърде пасивна е. Дали вади същата физиономия на Йори и когато свършва?

Запушвам устата си с ръка, за да възпра изблика на смях.

Но е вярно. Бившата на Рийд е с бледа кожа, сдържани обноски, пълна моя противоположност. Някой бе споменал, че прилича на майката на Рийд. Преди това много ме притесняваше, защото Рийд обожава майка си. Напоследък обаче никак не ме вълнува дали ще впечатля Рийд Роял.

За Аби обаче не е така. И сигурно ме смята за конкуренция, защото не спира да се взира в мен. Ако ме бе попитала, щях да й дам някой и друг съвет как да спечели Рийд. Първо и най-важно — не спи с брат му.

— Наистина ли се е забила с Истън, докато ме е нямало? — питам Вал.

— Каква идиотка, нали? Искам да кажа, това със сигурност ще накара Рийд да избяга далеч от нея. Или пък не — свива устни. — Ти се натиска с Истън, но той не се уплаши. Ти обаче си специална — продължава Вал, сменяйки отново тона. — Аби не е. Няма шанс Рийд да се събере пак с нея.

— Дори Аби е твърде добра за него. Заслужава да си изгние сам — негодувам аз.

Вал се подсмихва.

— Всъщност се надявах някой да му строши краката в играта, но за съжаление, още е здрав и ходи.

— Може ние да му ги счупим.

— Да го нападна с бухалка посред нощ? — разсъждавам по въпроса.

— Виждам, че вече си го замислила.

— Е, може да съм си мечтала — признавам.

— Като приключим с Рийд, ще минем ли и през колежа?

— Задължително. После ще предложим услугите си и на други момичета с обява в „Крейгслист“. Ще кръстим бухалката „Мъст“.

— Кръвожадността ти страшно ме възбужда.

— Запази го за някой от стадото. Хвърли ли вече око на някого?

— Не. Още разглеждам предложенията. — Вижда само Там в момента. Имам същия проблем, само дето Рийд наистина седи пред очите ми.

Облягаме се на пейката и се съсредоточаваме върху играта.

„Райдърс“ побеждават, както се очакваше, и веднага започват да обсъждат зимните танци, които „Астор Парк“ провежда след Деня на благодарността преди Коледа. Разговорите за танци са като афродизиак за Джордан. С Вал слизаме по стълбите и забелязвам, че тя направо сияе. Тълпата родители, които се спират да я похвалят колко е талантлива и колко им е харесал танцът, ни забавя.

Джордан изпъчва гърди все по-напред с всеки следващ комплимент. Бащите я гледат жадно и на нея явно й се нрави.

— Хубаво представление — казвам й, когато стигаме до нея. Изглежда доста добре с впития костюм и порозовелите от упражненията на игрището бузи.

Тя ме поглежда надменно и с неодобрение.

— Твърде добра си, за да излизаш с тоя боклук, Вал — обръща се към братовчедка си. — Защо не дойдеш с мен на партито на Ший?

— Пас. Не се качвам с теб в една кола дори да сме на „Пътя на яростта“ и да ме преследват.

Няколко деца се хилят зад нас. И Джордан се вбесява още повече.

— Не мога да повярвам, че сме роднини.

— Нали? И аз понякога се чудя по този въпрос. Как някой толкова мил като мен може да има кучка като теб за братовчедка.

Джордан се втурва към Вал и аз решавам, че трябва да застана между тях. Юмрукът на Джордан се стоварва в тила ми, в същия момент Вал се хвърля напред. Отскачам от тях и падам върху оградата, която разделя пейките от игрището.

— Лелее! Женски бой — крещи някакъв тип.

Местата се опразват и изведнъж настъпва страхотна бъркотия. Пуканки летят навсякъде. Пред лицето ми се размахват ръце и нокти. Силни ръце ме вдигат през оградата, някой друг ме поема и ме повлича далеч от врявата. Поглеждам нагоре и виждам Рийд.

Истън се задава от другата ми страна и слага ръка на рамото ми, между мен и Рийд. Разменят си враждебни погледи.

— Е, ще ходим ли на партито у Монтгомъри? — пита ме Истън.

— Обясних ти, че не обичам да се обличам с костюми.

— Изглежда, вече си в костюм, сестричке — сочи тоалета ми и се подсмихва.

О, боже. Има право.

— Хайде де. Ще бъде забавно — подканва ме той.

— Добре — предавам се. — Все тая. Къде е Вал? — Обръщам се към пейките и виждам, че охраната е прекратила боя.

Ръка ме обръща грубо. Отново е Рийд.

— Какво, по дяволите, си облякла? Чия е тази тениска? — пита настоятелно.

— Просто втора употреба…

— Свали я.

— Какво? Няма начин.

Поглеждам към Истън за помощ, но и той се цупи.

— Сега, като се замисля, не можеш да носиш тениска на друго училище. Лоша поличба е.

— Вие спечелихте — напомням му.

— Свали я веднага — заповядва ми Рийд. Думите му не се разбират съвсем добре, защото съблича тениската си.

— Забрави. Няма да облека твоята тениска.

— О, напротив. — Подплънките за рамене са до ушите му. — Да му се не види, Ист, помогни ми.

— Трябва ли ти превоз, сестричке! — Истън не му обръща внимание.

— Тя ще се вози с мен — нарежда Рийд категорично и ме поглежда така, сякаш казва: „Само смей да ме предизвикаш“.

Точно това и правя.

— Извинявай, ама няма да стане, приятел.

— Не ме наричай приятел.

— Не ми заповядвай.

— Вал може да вземе твоята кола до партито. Ти идваш с мен — отново нарежда той.

— О, боже мой! — избухвам. — Какво да направя, за да разбереш какво ти казвам, Рийд? С теб приключихме. Вече си падам по друг. — Раздразнението и гневът ми достигат нова степен.

— Да бе, сигурно — изрича с разширени ноздри.

Поглеждам нагоре към редицата футболисти, които стоят и ни наблюдават, и ми хрумва подла идея. Втренчвам се в Уейд, куотърбекът. Уейд е курва. Даже една вечер пред клуба му се наложи да ползва рейндж роувъра на Рийд за секс, защото, според думите на Рийд, Уейд не е дочакал да стигне до вкъщи, за да чука някакво момиче.

Усмихвам се лукаво на Рийд и се отдалечавам от Роял. С валсова стъпка отивам при Уейд и му скачам.

Мускулестите му ръце инстинктивно ме обгръщат. Навеждам се и го целувам, устните му тутакси се разтварят. Има вкус на пот, мирише на трева и е невероятен в целувките. Езикът му си остава в устата му, но използва устните си майсторски.

Нищо чудно, че момичета зарязват хубави клубове, за да правят секс с него в колата на непознат. Хващам косата му и затягам по-силно краката си около кръста му. Изстенва и се вкопчва в дупето ми.

Чуват се подсвирквания и рязко секват. В следващия миг Рийд ме издърпва от ръцете на Уейд.

— Какво, по дяволите, Карлайл? — изревава.

— Тя ми скочи. Не можах да я оставя да падне — казва Уейд и свива рамене печално.

— Няма да я пипаш. Никой няма да я пипа. — Рийд запокитва шлема си в корема на клет играч и се втурва към Уейд с вдигнати юмруци.

Огромният рус куотърбек се хили и вдига ръце.

— Не съм я карал, човече.

Рийд го поглежда убийствено, а после сочи към останалите от отбора.

— Ела е Роял. Тя ми принадлежи. Ако някой от вас, нещастници, я иска, ще трябва да мине през мен.

Ченето ми пада до земята.

— Майната ти, Рийд. Никому не принадлежа, още по-малко пък на теб. — Сритвам го зад коляното и се извръщам към футболистите. — Свободна съм. Кой иска да опита с мръсната стриптийзьорка? Знам номера, които дори порнозвездите не знаят.

Очите им светват, но мигом се стрелват към Рийд. Каквото и да е било изражението му, всички свеждат поглед.

— Страхливци — мърморя.

След това се завъртам и с тежка стъпка потеглям към Вал, която ми се хили отстрани. Майната им на тия деца от „Астор Парк“. Майната им, да вървят по дяволите.