Ерин Уот
Стъклен принц (12)

Глава 12

На следващата сутрин чух шушукания още щом стъпих на територията на училището. Получих няколко мазни усмивки и зяпвания, след като оставих колата си на ученическия паркинг, но вътре положението е много по-лошо. Навсякъде — оглушително шепнене, непрестанен нисък тътен от гласове и подигравателен смях, които ме следват по коридора.

Оглеждам се в малкото огледало на вратата на шкафчето си, проверявам да не би някой кичур коса да стърчи или пък сопол да се подава от носа ми. Но изглеждам нормално. Просто поредният ученик в „Астор Парк“ с бяла униформена риза и морскосини пола и сако.

Краката ми са голи, защото времето е още топло, за да съм с чорапогащник, но и почти всяко друго момиче в коридора е така. Затова мисля, че не външният ми вид е причината за подигравателните шушукания.

Не ми харесва. Твърде много ми напомня на първия ден в „Астор“, когато никой не смееше и дума да ми обели, докато не разберат какво ще предприемат Рийд и братята му. Да мразим Ела или да я приветстваме. Накрая ученическото тяло избра нещо средно. Повечето деца така и не ме приеха, вероятно защото нарочно се държах асоциално и общувах само с Вал.

Днес почти всички, покрай които минавам, ме гледат с презрение. Отправям се към класната стая, но не спирам да нервнича. Чувствам се неловко и това изобщо не ми харесва.

Тъмнокосо момиче грубо ме избутва настрани, вместо да ме заобиколи, минава право през мен. Продължава, бавно още няколко крачки напред, после се спира и се обръща към мен.

— Добре дошла отново, Ела. Как беше абортът? Болеше ли? — пита с невинна усмивка.

Леко зяпвам от изненада, но бързо затварям уста. Момичето пред мен е Клеър нещо си. Забиваше се с Истън, но после му омръзна от нея.

— Майната ти — смотолевям и я подминавам.

С Истън стигаме до часа по химия по едно и същото време. Поглежда лицето ми и се намусва.

— Добре ли си, сестричке?

— Да — отвръщам през зъби.

Едва ли ми повярва, но не казва нищо повече, просто ме следва в стаята. Настаняваме се на масата, на която работим от началото на срока, и забелязвам няколко лукави усмивки, отправени към нас.

— Супер. Секскуклата на Роял се е върнала, а Истън? На бас, че с Рийд тръпнете от щастие — подмята провлачено някакъв тип в дъното на класната стая.

Истън се извръща на стола си. Не виждам лицето му, но каквото и да е изражението му, мигом затваря устата на мерзавеца.

Някой се покашля, отварят се тетрадки, дрехи шумолят.

— Не им обръщай внимание — съветва ме Истън.

Лесно е да се каже.

Сутринта става все по-гадна. Истън е почти във всеки мой час и винаги се насажда до мен. Чувам две момичета да клюкарстват, че спя с двама от доведените си братя, и бузите ми пламват.

— Със сигурност го прави и с Гид — отсъжда едната, вече дори не се стараят да не ги чуят. — Сигурно неговото бебе е отишла да изсмучат.

Истън отново прилага техниката с обръщането и смъртоносния поглед и макар че злобните кучки млъкват, чоплещото гласче в главата ми не се усмирява.

Вал ме бе предупредила, че се носят слухове, но това ли наистина мислят хората? Че съм избягала, за да направя аборт? Че съм спала с Рийд, Истън и Гидиън?

Срамът не ми е непознат, разсъбличането на петнайсет ме научи какво е унижение, но фактът, че всички в училище говорят тези ужасни неща, почти ме разплаква.

Имам си Вал, напомням си, и тя е единственият човек в „Астор Парк“, чието мнение е от значение. И Истън вероятно. Почти не ме е оставял, откакто се върнах в Бейвю, така че май не ми остава друг избор, освен да го смятам за приятел. Дори и така да е, пак ненавиждам брат му.

Тъй като учебниците не се побират в чантата ми, след часа отивам до шкафчето, за да ги сменя. Истън стисва ръката ми след поредния поток противно шептене и изчезва по коридора.

— Днес е ред на Истън, а?

Сковавам се, като чувам гласа на Джордан Карингтън. Чудех се колко ли време ще й трябва на тая кучка да изскочи от постелката с надпис: „Не си добре дошла“.

Вместо да й отговоря, грабвам учебника по „История на света“ от най-горния рафт и на негово място слагам този по химия.

— Това е графикът, нали? Редуваш Рийд и Истън. Понеделник, сряда и петък си с Рийд. Вторник, четвъртък и събота — с Истън. Ами неделите? Да не са резервирани за единия или за двамата близнаци? — казва тя и килва глава.

Затръшвам вратата на шкафчето и се обръщам към нея с усмивка.

— Не, в неделя оправям гаджето ти. Освен когато е зает, тогава съм с баща ти.

— Внимавай какво приказваш, кучко! — очите й подивяват от яд.

Става все по-трудно да поддържам усмивката.

— Ти внимавай, Джордан, или може би искаш пак да те зашлевя — подсещам я моментално за ступването, което получи във физкултурния салон миналия месец.

— Хайде, опитай. Да видим колко далеч ще стигнеш, без Рийд да те защитава — засмива се гърлено.

Приближавам, но тя дори не трепва.

— Не се нуждая от защитата на Рийд. Никога не ми е трябвала.

— О, така ли?

— Да, така. Мога да се справя сама с теб, Джордан — заявявам, дълбаейки с пръст между щръкналите й цици.

— Напълно нова ера настъпи в „Астор Парк“, Ела. Роял вече не се разпореждат тук. А аз. Една дума от мен и всеки ученик в това училище ще се радва да направи живота ти мизерен.

— Леле, колко ме е страх.

— А би трябвало — извива устни.

— Все тая. Махни се от пътя ми! — Писна ми от заплахите на това момиче.

— Ами ако не искам? — пита и отмята лъскавата си кафява коса зад рамо.

— Всичко наред ли е тук? — обажда се мъжки глас.

И двете се обръщаме и откриваме Сойер да стои там.

С него е червенокосата му приятелка Лорън. Притеснено хвърля поглед ту към Джордан, ту към мен.

— Това не те засяга, малко роялче — казва Джордан, без да регистрира присъствието му, но пък се зъби на Лорън. — Нито пък теб, Донован, така че защо със Сойер не се разкарате от погледа ми? Или пък със Себастиан? Ами ти, сладурче? Ти различаваш ли ги? Или държиш очите си затворени, когато те оправят? — злобна усмивка заиграва на лицето й.

Чудила съм се дали Лорън знае за номера с размяната, който Сойер и Себастиан й спретват, но физиономията й в момента отговаря на този въпрос. Вместо стъписана, тя изглежда засрамена и смутена.

Това момиче обаче има по-големи топки, отколкото си мислех, среща подигравателния поглед на Джордан и смело й заявява:

— Шибай се, Джордан — после хваща Сойер за ръката и го завлича далеч от нас.

— Цялото семейство е извратено, а? — Джордан прихва. — Но съм сигурна, че на теб ти доставя удоволствие, точно като на тази уличница Лорън. Нали, Ела? Мръсна стриптийзьорка като теб сигурно се наслаждава да й се редуват двама Роял.

— Приключихме ли? — питам остро.

— О, скъпа, не — отвръща и ми намига. — Никога няма да приключим. Всъщност тепърва започваме. — Тя махва нежно и поема по коридора, без да се обърне назад.

Гледам я как си тръгва и се чудя що за бъркотия заварвам.

 

 

На обяд с Валери сядаме на маса в ъгъла на помещението, та да мога да се преструвам, че съществуваме само двете. Но е трудно, усещам как всички се взират в мен и се изнервям.

— Рийд те зяпа — казва Вал и отхапва от сандвича си с риба тон.

Разбира се, че ме зяпа. Оглеждам се и го откривам на маса, претъпкана с футболисти. И Истън е там, но не е на обичайното си място до Рийд, а е чак от другата страна на масата.

Хвърлям поглед към Рийд, който ме наблюдава с пронизващите си сини очи. Същите очи, които се притваряха всеки път, щом се целунехме, и горяха всеки път, когато се озовавахме в една стая.

— Някога ще ми разкажеш ли какво се е случило между вас?

Спирам съзерцаването и насила натъпквам спагети в устата си.

— Не — отвръщам игриво.

— О, хайде де, знаеш, че можеш да ми довериш всичко. Гроб съм — подканва ме тя.

Колебанието ми не е плод на недоверие, просто не съм свикнала да споделям. По-лесно ми е да преглъщам чувствата си. Ала изражението на Вал е толкова настоятелно, че се чувствам длъжна да й дам поне някоя подробност.

— Бяхме заедно. Той се издъни. Вече не сме заедно.

— Леле. Някой някога да ти е казвал, че си ужасен разказвач? — нацупва се тя.

— Само това мога да ти кажа засега — отвръщам с гримаса.

— Добре, няма да те тормозя повече, само искам да знаеш, че ще съм тук да те изслушам, когато си готова да си го излееш. И какво ще правим довечера? — Отваря бутилката си с вода.

— Не ти ли писна вече от мен? — подкачам я аз. След разочароващата среща с Луси се върнах у Вал и се освинихме с една торта, а после изгледахме трите части на „В ритъма на танца“. Истън се изнесе насред втория филм и повече не се върна.

— Хей, аз скърбя. Трябваш ми да ме разсейваш, за да не мисля за Там — изрича с печално нацупена долна устна. — Хелоуин беше любимият ни празник. Обличахме се с костюми за двойки.

— О, писа ли ти отново? — Беше й изпратил три съобщения снощи, но Вал не им обърна внимание.

— Непрекъснато. Сега ми обяснява как ще дойде в града, за да говорим лично — изглежда поразена. — Разбитото сърце е гадно.

Сякаш не знам.

Като по сигнал телефонът ми издава мелодията за съобщение. Потръпвам, името на Рийд е изписано на екрана.

„Не го чети“, заповядвам си.

Прочитам го, толкова съм глупава.

Престани да се правиш, че не ти пука за мен. И двамата знаем, че не е така.

Стисвам зъби. Ааа. Този арогантен задник.

Още едно съобщение изскача:

Липсвам ти. Както ти на мен. Ще се справим с това.

Не, няма. Искам да му изкрещя да спре да ми пише, но едно знам за Рийд Роял — че е егоистичен гадняр. Прави каквото си поиска, когато си поиска.

И следващото му съобщение е доказателство за това.

Брук беше грешка. Случи се преди да те срещна. Няма да се повтори.

Самото споменаване на Брук ме кара да стисна здраво телефона. Преди да успея да се спра, му изпращам рязък отговор.

Никога няма да ти простя, че спа с нея. Остави ме на мира.

— Знаеш, че съм още тук, нали?

Безизразната забележка на Вал изпраща руменина от смут по бузите ми. Бързо пъхвам телефона в чантата и грабвам вилицата.

— Извинявай. Само пращах Рийд на майната му.

Тя отмята глава назад от смях.

— Боже. Липсваше ми, знаеш ли?

И аз се засмивам и за първи път в този ден смехът е истински.

— И ти ми липсваше — отвръщам й искрено.

 

 

Когато и последният звънец удари, бях повече от готова да се разкарам оттук. Първият ми ден бе толкова забавен, колкото би било симулираното удавяне. Злобните смехове, шушуканията, подигравките и мазните погледи. Готова съм да се заключа в спалнята си, да надуя до дупка музиката и да се престоря, че този ден никога не се е случвал.

Не си правя труда да отида до шкафчето. Нарамвам чантата, пиша на Вал да ми каже, ако ще идва по-късно, и бързо се отправям към паркинга.

И миг по-късно спирам на място, защото Рийд се подпира до шофьорското място на колата ми.

— Какво искаш? — сопвам му се.

Писна ми все да се навира в лицето ми. И не понасям колко добре изглежда сега. Времето е хладно, тъмната му коса е издухана от вятъра, а острите му скули са поруменели от студа.

Оттласква едрото си, мускулесто тяло от колата и тръгва решително към мен.

— Сойер каза, че Джордан те е тормозила днес.

— Единственият, който ме тормози, си ти. Престани да ми пишеш. Престани да ми говориш. Свърши се — отвръщам му с леден поглед.

— Ако наистина вярвах в това, щях да се оттегля — свива рамене. — Но не вярвам.

— Ще блокирам номера ти — предупреждавам го аз.

— Ще си взема нов.

— Ще сменя номера си.

— Наистина ли смяташ, че няма да се добера до него? — пита с пръхтене.

Прегръщам раницата като щит пред себе си.

— Свърши се — повтарям. Тежка буца е заседнала в гърлото ми. — Ти ми изневери.

— Не съм ти изневерил. Не съм докосвал Брук от шест месеца — отрича с дрезгав глас.

Струва ми се толкова искрен. Ами ако наистина казва истината? Ами ако…

„Не бъди глупачка!“, крещи вътрешният ми глас. Уф. Разбира се, че не е истина, не трябва да се оставям да бъда подведена от искреното му лице и лекото треперене на гласа му. Докато растях, непрестанно гледах как мама се влюбва в неправилните мъже отново и отново. Те я лъжеха. Използваха. И колкото и да я обичах, ненавиждах наивността й, когато идеше реч за мъже. Отнемаше й месеци, понякога близо година, за да осъзнае, че лъжещият мерзавец в леглото й не си струва времето й, а аз седях отстрани и я чаках да възвърне разсъдъка си.

Отказвам да си играят с мен така.

— Върви по дяволите, Рийд. Приключих с теб — мънкам под нос.

— Така ли? Значи ми казваш, че не ме искаш повече? — приближава се.

— Точно това ти казвам — отмествам се встрани, за да избегна досега му, и почти се хвърлям към колата. Но опитът ми за бягство завършва с провал — той плавно се обръща и ме притиска до вратата.

Топлината от тялото му се просмуква направо през дрехите ми. Слага длани върху колата и ме заклещва между двете си ръце, от което пулсът ми се ускорява.

— Казваш, че вече не те възбуждам? — Навежда глава и топлият му дъх пропълзява по врата ми. Неволно трепвам и той се засмива нежно. — Признай си, липсвам ти.

Стисвам устни.

Бузата на Рийд докосва моята и той продължава да шепне до ухото ми.

— Липсва ти начинът, по който те целувах. Липсва ти вечер да се плъзвам до теб в леглото. Липсва ти усещането от устните ми тук… — допира ги до врата ми и аз отново потрепервам. Следва още хриплив смях. — Да, сигурен съм, че не те карам да чувстваш нищо, нали, скъпа?

— Не ме наричай така — избутвам го гневно, без да обръщам внимание на силно биещото ми сърце. Мразя влиянието, което има над мен. — И ме остави на мира.

— Чу я. Остави я — чува се нисък глас отзад.

Истън се прокрадва до нас и впива железните си пръсти в рамото на Рийд. Макар и с една година по-малък, Истън е висок и мускулест като брат си. Не му е нужна много сила да разкара Рийд от мен.

— Това е личен разговор — казва Рийд, невъзмутим от грубото отместване.

— Така ли? Сестричке, в настроение ли си за приказки с големия ни батко? — Истън ме гледа.

— Не — отвръщам с пресилена приповдигнатост.

— Ето, Рийд. Беседата приключи. — Истън се ухилва, но подигравателната нотка бързо се изпарява, заместена от раздразнение. — Освен това татко току-що ми писа. Иска всички ни у дома възможно най-бързо. С Брук ще ни съобщят нещо.

— Брук? — Погледът ми скача към Истън.

— Какво, не си ли й казал? — обръща се той към Рийд с груб смях.

— Какво да ми каже? — настоявам. Защо, за бога, Брук е още в къщата?

Рийд стрелва брат си с леден поглед.

— Леле, чудя се, защо ли не си го споменал. Татко и Брук отново се събраха — Истън свива рамене.

Цялото ми тяло изстива. Какво? Защо Калъм изобщо би се събрал отново с тая вещица?

Как ще я погледна след онова, което сварих в спалнята на Рийд онази вечер?

Краката ми омекват и ръцете ми започват да треперят. Дано момчетата не забелязват колко силно се треса, колко покрусена съм от тези новини.

Изведнъж се оказва, че прибирането вкъщи е последното нещо, което искам да направя.