Ерин Уот
Стъклен принц (7)

Глава 7

Измина още една седмица. Ела още я няма, братята ми все така не ми говорят. Животът е гаден, а не знам как да го оправя, затова и спрях да се опитвам. Оставих се на отчаянието и изключих света, прекарвам всяка вечер, чудейки се какво ли прави Ела. Дали е в безопасност. Дали й липсвам… разбира се, че не. Ако й липсвах, досега щеше да се е върнала вкъщи.

В понеделник се събуждам и отивам на тренировка. На всички им е ясно, че с Истън сме скарани. Той е застанал в единия край на игрището, а аз — в другия. Разстоянието между нас е по-голямо от стадион. По дяволите, сигурно целият Атлантически океан би могъл да се побере в заформилата се между нас бездна.

След тренировка Вал ме спира в коридора. Пренебрегвам желанието да прикрия топките си.

— Просто ми кажи дали е добре — умолява ме тя.

— Добре е.

— Сърдита ли ми е? Направила ли съм нещо? — гласът й поддава.

Да му се не види. Никой ли не може да сдържа чувствата си?

— Какво съм аз? Да не съм ви консултант за двойки. Не знам защо не ти се обажда — тросвам се от яд.

— Това беше гадно, Рийд. Тя е и моя приятелка. Не можете да я криете от мен — свъсва вежди.

— Ако Ела искаше да те чуе, щеше да ти звънне.

Това беше най-подлото, което можех да кажа, но все пак думите се изсипаха от устата ми. Преди обаче да успея да ги върна обратно, Вал вече е изчезнала.

Ако Ела вече не ме мрази, то със сигурност ще го направи, когато се върне и види кашата, която съм забъркал.

Гневен и изнервен, се извръщам и забивам крак в шкафчето. Металната врата се огъва под натиска и запраща вибрации по прасеца ми. Усещането не е особено приятно.

Надолу по коридора чувам смях. Поглеждам нататък и виждам как Истън протяга ръка. Доминик Брънфелд удря нещо в дланта му. Неколцина от другите ни съотборници също вадят банкноти и ги подават.

— Никога не съм мислил, че ще те видя изтерзан заради мацка. Разочароваш всички ни — казва Доминик, минавайки покрай мен.

Показвам му среден пръст и чакам Истън да стигне до мен.

— Искаш ли да ми обясниш какво става?

— Най-лесно изкараните ми пари. — Истън развява пачката пред лицето ми. — Не си на себе си, братле. Всички в училище го знаят. Беше въпрос на време да загубиш самообладание. Затова избяга и Ела.

— Тя ще се върне — дишам тежко.

— О, да не би като по чудо да си я намерил посред нощ? Защото тя не е тук — казва той и разтваря широко ръце. — Виждаш ли я? Дом, ти виждаш ли я? — Дом извръща поглед от Истън към мен и обратно. — Не, не я вижда. Ами ти, Уейд? Виждаш ли я? Да не е била с теб под душовете?

— Млъкни, Истън.

Болка проблясва в погледа му и той се прави, че си заключва устата.

— Млъквам, господарю Рийд. Ти знаеш кое е най-добро за семейство Роял, нали? Ти винаги правиш каквото трябва. Получаваш добри оценки. Играеш добре. Чукаш точните момичета. Освен когато не го правиш. — Обгръща врата ми и ме издърпва напред, за да се допрат челата ни. — И когато прецакаш нещо, засяга всички ни. Така че, защо ти не млъкнеш, Рийд? Ела няма да се върне. Тя е мъртва — точно както скъпата ни майка. Само дето този път не е по моя вина, а по твоя.

Срам ме залива като тъмно и грозно вещество, което полепва по костите ми и ме тегли надолу. Не мога да избягам от истината. Истън е прав. Аз допринесох за смъртта на мама и ако Ела е мъртва, ще е отново заради мен.

Измъквам се от хватката му и се промъквам обратно в съблекалнята. Никога не съм се карал с братята си на обществено място. Винаги сме били един за всички и всички за един.

Мама мразеше, когато се карахме вкъщи, но въобще не понасяше да го правим навън. Дори от най-невинната забежка се правеше, че не ни познава.

Момчетата на Мария Роял никога не излагат нея или себе си пред хората. Един неодобрителен поглед от нея и започвахме да си изтупваме ризите и да се прегръщаме, като че ли е откриването на бейзболния сезон и просто сме щастливи да сме живи, макар да бяхме на косъм да се сбием.

Вратата на съблекалнята се открехва. Не поглеждам да видя кой е. Знам, че не е Истън. Когато е гневен, предпочита да се усамоти.

— В петък, преди мача, една от Пастелките е взела ножица и е отрязала косата на деветокласничка. Мацката се е разциврила и е избягала от училището.

Напрягам се. Мамка му. Това трябва да е момичето, което профуча покрай мен и Делакорт и се качи във фолксвагена.

— Руса, слаба? Кара пасат?

Уейд кима и се настанява до мен на пейката, която изскърцва под тежестта му.

— Ден преди Дев Кан да подпали научния проект на Джун Чен.

— Джун не е ли ученик със стипендия?

— Да.

— Хм. Други прекрасни истории, които да ми разкажеш? — питам и неохотно се надигам.

— Само тези са сочни. Чух слухове и за други глупости, но още не съм ги потвърдил. Джордан се е изплюла върху някакво момиче в час по здравеопазване. Гуди Белингъм предлага петдесет хилядарки на онзи, който се съгласи да се изредят на някоя на игрището.

— Минаха едва две седмици. — Разтривам уморено челюстта си. Тъпо училище.

— И през тези две седмици братята ти спряха да ти говорят, сдърпахте се с Делакорт, смачка шкафчето. О, и преди Ела да замине, явно ти е хрумнало, че не ти харесва лицето на Скот Гастънбърг, и си решил да го разкрасиш.

— Говореше небивалици — обиди Ела. Не го чух, но по самодоволния му вид в клуба разбрах, че си мисли, че му се е разминало нещо. Не и под мое наблюдение.

— Най-вероятно. Нищо, което излиза от устата на Гасти, не си струва да бъде чуто. Направи ни услуга, като му я затвори, но останалата част от училището се разпада. Трябва да бъдеш мъж.

— Не ме интересува какво ще стане с „Астор“.

— Може и така да е. Но без Роял, които да управляват всичко, училището ще отиде на кино. Хората говорят и за Ела. — Уейд се намества на твърдата метална повърхност.

— Все тая. Да си говорят.

— Сега казваш така, но какво ще й бъде на нея, когато се върне? Вече се сби с Джордан. Вярно, беше много секси. Но после стана и това с Даниел, а сега я няма. Всички казват, че е изчезнала, за да направи аборт или да се лекува от венерическа болест. Ако я криете, сега е времето да я извадите на показ и да се докажете като действаща сила.

Не продумвам.

Уейд въздиша.

— Знам, че не ти харесва да си командващ, но познай какво, пич — такъв си, и то откакто Гид завърши. Ако оставиш нещата да ти се изплъзнат, до Хелоуин тук ще е истински кошмар. Ще има разпръснати по стените на училището черва и сиво вещество. Дотогава някой ще се превърне в Кери заради Джордан.

Джордан. Това момиче носи само беди.

— Защо не поемеш ти контрола тогава? Семейството ти има достатъчно пари да купи Джордановото — мърморя. Уейд идва от стара богата фамилия. Май в мазето си още имат златни кюлчета.

— Не става дума за пари. А за Роял. Карате хората да ви слушат. Вероятно защото сте много.

Прав е. Роял се разпореждат в училището от втората година на Гид тук. Не знам как се случи, един ден се събудихме и всички се подчиняваха на Гид. Ако някое хлапе прекрачеше границата, Гид го връщаше обратно в строя. Правилата бяха ясни. Заяждай се с някого от твоята величина.

Величината е метафора. С твоята величина означаваше някой със същия статут, финанси, интелект. Ако Джордан погне някоя от Пастелките, няма проблем. Но да погне ученик със стипендия? Това никак не е добре.

Ела бе попаднала в пролука. Не беше със стипендия. Не беше и богаташче. И аз си мислех, че спи с баща ми. Реших, че той е довлякъл някоя курва от първокласен публичен дом. Той и Стив обичаха често да посещават такива места на бизнес пътуванията си. Да, татко е от истинска класа.

Стоях настрана и чаках, а всички чакаха мен. Освен Джордан. Тя веднага прозря какво правя. Видя, че Ела е направена от нещо по-здраво, каквото не бяхме виждали в „Астор Парк“. И я намрази. Аз бях привлечен.

— Не искам такава власт — продължава Уейд. — Искам само да ме огрее, да поиграя малко футбол, да дразня гаджетата на мама и да се напивам. Мога да правя това и докато Джордан тероризира всяко красиво момиче, което я дразни с дишането си. А ти? Ти имаш съвест, човече. Но с всички тези глупости… с Даниел, който се разхожда по коридорите, сякаш не се е опитал да изнасили Ела… Е, мълчанието е знак за съгласие. Всички разчитат на теб. Бреме е, разбирам, но ако не се стегнеш, ще стане касапница. — Той се изправя.

— Нека запалят училището. Не е моя работа да гася пламъците — смотолевям под нос. Ставам и се запътвам към вратата.

— Брат.

— Какво? — Спирам на вратата.

— Поне ми кажи как ще се развият нещата. Не ми пука. Само искам да знам дали ще трябва да нося защитен костюм.

Поглеждам през рамо и свивам рамене.

— Колкото до мен, всичко да върви по дяволите.

Чувам сломена въздишка зад себе си, но не оставам и секунда повече. Докато Ела е още безследно изчезнала, отказвам да се занимавам с друго освен с намирането й. Дори и всички около мен да са нещастни, хубаво. Може всички заедно да бъдем нещастни.

Крача бавно по коридора с наведена глава. Почти успявам да стигна до стаята, без никой да ме заговори, когато познат глас ме вика.

— Какъв е проблемът, Роял? Увесил си нос, защото никой не иска да си играе с теб ли?

Спирам. Извъртам бавно лице към джафкащия от смях Даниел Делакорт.

— Извинявай, не те чух. Искаш ли да повториш? Но на юмрука ми този път? — питам хладно.

Той се спъва в собствените си крака, усещайки, че заплахата в гласа ми не е празна. Коридорът е пълен с деца, тъкмо приключили с извънкласните си дейности. Учениците, които се занимават с музика, отборът по дебати, мажоретният състав, клубът по науките.

Приближавам го целеустремен, адреналин тече във вените ми. Предния път успях да стоваря един удар върху този помияр, но само един. Братята ми ме извлякоха, преди да успея да нанеса истинско поражение.

Днес никой няма да ме спре. Стадото животни, което съставя ученическото тяло на „Астор Парк“, надушва кръвта във въздуха.

Делакорт леко се завърта настрани, така че да не е изцяло с лице към мен, но е наясно, че е с гръб към мен. „Не бих нападнал някого в гръб. Това е твоята специалност“, иска ми се да се заям.

Делакорт обаче мисли по друг начин. Дъската му хлопа, преследва хора, които смята за по-слаби от себе си.

От стройното му тяло се излива гняв на вълни. Какъвто е страхливец, не му допада да му се противопоставят. Все пак тати винаги го спасява. Няма нищо, но тати го няма тук в момента, нали?

— Всичко ли опира до насилие при теб, Рийд? Мислиш, че юмруците ти могат да решат проблемите ти?

— Поне не използвам наркотици, за да се справя с тях. Мацките не те искат, затова ги упояваш. Това е твоят стил, нали? — Усмихвам се, доволен.

— Ела го искаше.

— Не ми харесва името й да излиза от устата ти. По-добре го забрави. — Пристъпвам напред.

— Или какво? Ще се бием до смърт? — Той разперва ръце към публиката, за да ги подкани да се смеят с него, но те или го мразят, или ги е страх от мен, защото получава само сподавено хихикане.

— Не. Мисля, че ти си загуба на пространство. Ползваш кислород, който би бил по-ползотворен, ако излизаше от нечий задник. Не мога да те убия, поради тъпи законови причини и така нататък, но мога да те нараня. Мога да направя мизерен всеки твой буден миг. Махни се от това училище, пич. Никой не те иска тук — казвам, сякаш споделям факт.

— Теб никой не иска — присмива се той. Дъхът му прекъсва.

Поглежда към зяпачите за подкрепа, но те проявяват по-скоро жив интерес към възможното кръвопролитие. Скупчват се по-близо и избутват Даниел напред.

Слабакът в него подивява. Замеря ме с телефона си и пластмасовият калъф одрасква челото ми. Всички си поемат дъх. Нещо топло и алено се стича на тънка струйка и замъглява зрението ми, покрива устните ми.

Мога да го фрасна. Това би било лесно. Но аз искам наистина да го заболи. Затова го хващам за раменете и удрям челото си в неговото.

Кръвта ми обагря лицето му и аз се ухилвам доволно.

— Лицето ти вече е по-красиво. Да видим какво друго чудо ще мога да извърша за теб. — Шамаросвам го, здраво.

Той почервенява от яд, не толкова от самата болка, колкото от пренебрежението на досега ми. Шамарът е оръжието на момичетата, не удар, който момчета биха си разменили. Дланта ми издава пляскащ звук, когато отново го зашлевявам. Даниел отстъпва назад, но не може да избяга далече от мен — отстъплението му е препречено от шкафчетата.

Ухилен, пристъпвам напред и пак го изплющявам. Той блокира с ръка, но оставя цялата си лява страна незащитена. Плясвам го бързо два пъти по лявата буза и се отдръпвам.

— Удари ме. Удари ме. Използвай юмрука си — крещи той.

— Не заслужаваш юмруците ми. Ползвам ги само върху мъже. — Усмихвам се още по-широко.

Удрям го отново, но този път толкова силно, та кожата му да се цепне. Кръв се насъбира около раната, ала това не задоволява жаждата ми за отмъщение. Плясвам едното му ухо, после другото. Едва-едва се опитва да се защити.

Даниел свива устни и събира слюнка. Отскачам вляво, за да избегна храчката, която изплюва. Отвратен го хващам за косата и навирам главата му в шкафчето.

— Когато Ела се върне, няма да иска да вижда боклук като теб наоколо, така че или напусни, или вземи да тренираш уменията си за спотайване, защото не искам повече да те виждам или чувам.

Не чакам отговор — удрям челото му в металното шкафче и го пускам.

Свлича се на земята, седемдесет и седем килограмов тъпак се стоварва на пода като захвърлена играчка.

— Мислех, че не ти пука — мърка Уейд, когото откривам зад себе си.

Усмивката, с която го удостоявам, трябва да е била дивашка, защото всички освен Уейд и неотлъчната му сянка Хънтър отстъпват назад.

Навеждам се и вземам телефона на Даниел от земята, после го обръщам и вдигам отпуснатата му ръка. Отключвам екрана с палеца му и набирам номера на баща ми.

— Калъм Роял — отговаря той нетърпеливо.

— Здравей, татко. Ще се наложи да дойдеш до училище.

— Рийд? Откъде се обаждаш? — пита настоятелно.

— От телефона на Даниел Делакорт. Синът на съдия Делакорт. Донеси и чековата си книжка. Здраво го ступах. Той си го просеше де, буквално — казвам, развеселен.

Затварям и прокарвам ръка през лицето си, за да избърша кръвта, която се стича от порязаното и капе в окото ми. Заставам над тялото на Даниел.

— До скоро — отсъждам провлачено. — Уейд. Хънтър — кимам на големия, тих нападател.

Той също кимва с брадичка и аз се запътвам навън да подишам малко свеж въздух.

 

 

Татко се пени покрай устата, когато се появява в чакалнята пред кабинета на директора Берингър. Не коментира нищо за разкървавеното ми чело. Само ме хваща за ревера на униформата и ме повдига близо до лицето си.

— Това трябва да престане — изсумтява.

Изплъзвам се от ръцете му.

— Успокой се, не съм се сбивал повече от година — напомням му.

— Медал ли искаш за това? Потупване по гърба? Господи, Рийд, колко пъти трябва да минем през това? Колко проклети чека трябва да напиша, преди да поумнееш?

— Даниел Делакорт дрогира Ела на едно парти и се опита да я изнасили. — Гледам го право в очите.

Татко вдишва насечено.

— Господин Роял.

Обръщаме се и виждаме секретарката на Берингър, която стои пред отворената врата на директора.

— Господин Берингър ще ви приеме веднага — оповестява тя прямо.

— Стой тук, ще се погрижа за това — подмята татко през рамо и минава покрай мен.

Опитвам се да скрия задоволството си. Успях да изкарам гнева си тук, а татко ще разчисти бъркотията. Яко. Не че смятам случилото се за „бъркотия“. Делакорт си го заслужи. Заслужаваше як пердах още в нощта, когато нарани Ела, но не въздадох възмездие, понеже се заплеснах — бях твърде зает да се влюбвам в нея.

Насаждам задника си на мекия стол в чакалнята и старателно отбягвам неодобрителното мръщене, което секретарката на Берингър непрестанно ми отправя.

Срещата на татко с Берингър продължи по малко от десет минути. Седем, ако часовникът над вратата е верен. Излезе от кабинета с обичайния триумфален поглед, който има, когато сключва някоя доходоносна бизнес сделка.

— Всичко е наред — казва и ми прави знак да го последвам. — Върни се в час, но гледай да се прибереш право вкъщи след училище. Братята ти също. Без странични спирки. Трябвате ми всички у дома.

— Защо? Какво става? — питам и внезапно се напрягам.

— Щях да почакам да ви кажа след училище… но така или иначе вече съм тук… — Татко спира насред огромното, облицовано с дърво фоайе. — Детективът е намерил Ела.

Преди да успея да схвана смайващата новина, татко вече е излязъл, оставяйки ме да зяпам слисан след него.