Ерин Уот
Стъклен принц (5)

Глава 5

С Истън пропускаме партито след мача и се отправяме към къщи, за да убием час преди боя. Ще си възвърна контрола и ще гледам трезво на нещата, веднъж щом смачкам с юмруци лицето на някой пич долу на пристанището.

— Трябва да звънна на Клеър. Искам да видя дали ще дойде по-късно — мънка Истън, когато влизаме.

— Клеър? Не знаех, че пак спиш с нея — казвам и бърча чело.

— Да. Е, и аз не знаех, че оправяш Брук. Явно сме квит.

Той слага телефона на ухото си — знак, че разговорът с мен е приключил.

Действията му ме жегват. Откакто Ела замина, се държи толкова студено с мен.

Качвам се горе, вратата ми е леко открехната и противното чувство на дежавю ме облива. Изведнъж се връщам в понеделник вечер, когато намерих Брук в леглото си.

Кълна се в бог, ако тази кучка пак играе игрички с мен, ще изгубя разсъдъка си.

В стаята обаче откривам Гидиън. Изтегнал се е на леглото и цъка на телефона си. Посреща ме със замъглен поглед.

— Мислех, че няма да се прибереш този уикенд — започвам внимателно. Писах му във вторник, за да го уведомя за бягството на Ела, но всеки път, когато ми звъннеше през седмица, го пренебрегвах. Не бях в настроение да се занимавам със състоянията на самообвинение на Гид.

— Това би ти харесало, а?

— Не те разбирам — казвам, избягвайки погледа му. Събличам тениската, за да я сменя с бял впит потник.

— Пълни глупости. Не искаш да водиш тоя разговор, откакто Ела се изпари от града. Повече не може така, братле — Гидиън се надига от леглото и тръгва към мен.

— Виж, не е кой знае какво, ясно? Аз и Ела сме… бяхме?… заедно. И какво?

— Ако не е кой знае какво, защо го скри от мен? Защо трябваше да разбера от Истън? И какво, за бога, си мислеше, когато започна да се занимаваш с нея? Няма нужда да намесваме и други хора в нашата бъркотия…

— Твоята бъркотия — прекъсвам го, но тутакси съжалявам, защото той се дръпва, сякаш съм го ударил.

— Точно така. Моята бъркотия — изрича приглушено. — Колко глупаво от моя страна да си мисля, че брат ми ми пази гърба.

— Пазя ти гърба. Знаеш, че е така. Но Ела няма нищо общо с това. Нашата връзка е… — Безпомощност стяга гърлото ми.

Грубият му смях ме прекъсва.

— Вашата връзка? Е, значи си късметлия. Сигурно е хубаво. И аз някога имах връзка.

Премълчавам язвителния си отговор. Разбирам, че е нещастен, но не заради мен е в положението, в което се намира. Сам си го причини.

— Знаеш ли какво имам сега? Абсолютно нищо. — Гидиън крачи из стаята ми и изглежда така, сякаш е готов всеки момент да оскубе косата си.

— Съжалявам — казвам съвсем не на място, но е единственото, което мога да предложа.

— Така и трябва. Трябва да стоиш далеч от Ела. Тя е добро момиче, а ти я завличаш.

Истината в думите му ме попарва повече от осъдителния му поглед. Не мога да преглътна вината.

— Може би, но не мога да я оставя — отвръщам дрезгаво.

— Не можеш? Искаш да кажеш, че не искаш. Забрави Ела. — Лицето на Гидиън почервенява.

Невъзможно.

— Ти си един егоистичен задник — изсумтява брат ми в отговор на отказа в погледа ми.

— Гид…

— И аз някога имах една Ела. Имах момиче, с което си представях бъдещето и разбих сърцето й. Сега тя е толкова бясна на целия свят, че не гледа трезво. Това ли искаш да стане с Ела? Искаш да си като баща ни? Да я доведеш до такова отчаяние, та да се самоубие?

— Хм.

И двамата се обръщаме към вратата, където стои Истън. Премества подозрителните си сини очи от мен на Гид.

— Дори няма да питам дали прекъсвам нещо. Очевидно е така. Няма и да се извинявам — заявява той.

— Дай ни минута, Ийст. Това не те засяга — Гидиън стисва челюсти.

Лицето на по-малкият ни брат поруменява. Влиза и затваря вратата.

— Никакъв шанс. Вие двамата няма ме държите в неведение. Вече не. До гуша ми дойде от вашите тайни и подшушвания — казва Истън и забива пръст в гърдите на Гидиън. — Нека позная, Гид. Ти си знаел, че Рийд оправя Брук.

Гид свива рамене.

— Какво, не съм достатъчно важен, че да съм в кръга ли? — Язвителният поглед на Ийст се прехвърля върху мен.

— Няма кръг. Беше просто тъпа грешка, ясно? И откога трябва да ти давам отчет за всяка мацка, с която се забивам? Искаш да живееш чрез преживяванията на члена ми ли, или нещо подобно?

Това ми докарва юмрук в слънчевия сплит.

Залитам назад и удрям рамото си в гардероба. Но не отвръщам на удара. Истън сякаш е хванал бяс. Никога не съм го виждал толкова ядосан. Последният път, когато ме удари, бяхме деца. Май се карахме за видеоигра.

— Може би трябва да звънна на Брук. Нали? Защото очевидно да чукаш гаджето на татко, е някакво гнусно изискване, за да получиш ВИП достъп до вътрешния кръг. Ако сваля панталона си за нея, няма да имате друг избор, освен да ме пуснете в кръга, нали? — пени се той.

Гидиън отвръща с безизразно мълчание.

Аз също не говоря. Няма смисъл, не и докато Истън е в такова състояние.

— Знаете ли какво? Майната ви и на двамата. Дръжте тайните си и си ги отнесете в ада. Само не пълзете обратно при мен, когато ви трябва някой да гаси пожара. — Прокарва длани през косата си и издава гневен рев.

Излита от спалнята и затръшва вратата толкова силно, та касата се тресе. Тишината, която оставя след себе си, е оглушителна. Гидиън изглежда изтощен. Моите нерви са изопнати. Трябва ми бой. Трябва да изпусна парата, преди да съм наранил някого в тази къща.