Ерин Уот
Стъклен принц (16)

Глава 16

Савана и Ший Монтгомъри живеят в имение в района на кънтри клуба. Разположено е навътре в сушата, далеч от брега. На главната порта Вал се пресята през мен и подава бял плик на пазача. Той го осветява със специална светлина, после разчита тайното съобщение с пръстов декодер от кънтри клуба, за да ни пусне.

— Сериозно, Вал? Какво, по дяволите, беше това?

— Ултравиолетово мастило. За да не може да се копира. — Тя мята поканата в скута ми. На искрящо бялата повърхност обаче няма абсолютно нищо.

— Наистина ли? — Прокарвам пръсти по нея, но усещам само гладка хартия. — Какво му е толкова специалното на това гимназистко парти, та му трябват пазачи, порти и суперсекретни покани?

Хвърлям поканата на таблото и подкарвам през отворената порта.

— Обичат тълпата да е ограничена — отвръща Вал.

— Ще ми се да използваха властта си, за да държат задниците настрана — смотолевям. Още не съм виждала Даниел Делакорт, но знам, че посещава училището и се разхожда по коридорите на „Астор“, сякаш нищо не се е случило между нас.

— Ако задникът има пари, е добре дошъл.

Права е, но от това не ми става по-добре. Бумтенето на басовете се излива от къщата на Монтгомъри и ни посреща още преди да сме свили по паркоалеята. Налага се да паркираме в края на дълга колона коли, извиваща се нагоре по хълма.

Вал ме съпровожда през вестибюла до верандата. Къщата на Монтгомъри е по последна мода, цялата е в желязо, стъкло и странни ъгли. Басейнът в задния двор е осветен с лампи по дъното, отгоре извира вода през чучурчета в бетона и на дъги се излива обратно в басейна. Никой обаче не плува в него, защото е много студено.

— Ще си взема нещо за пиене, ти какво искаш? — пита Вал, сочейки към минихладилник.

— Бира.

Забелязвам Рийд в другия край на верандата. Фея с огромни криле и венец говори с него. Пфу. Това е Аби. Главите им са толкова близо, че тъмната му кестенява коса докосва връхчетата на венчелистчетата й. Малко е порнографско. Сцената ужасно прилича на един от първите ми спомени с Рийд.

Аби бе последната му приятелка. Може да е била и единствената. Рийд, за разлика от Истън, ги подбира. Спа с Аби, а след това с Брук.

Не знам нищо за останалата част от сексуалния му живот. Може би е само това. Може да е загубил девствеността си с Аби. Може би имат нещо, което ги свързва, и винаги ще ги тегли един към друг.

Даниел, изнасилвачът, веднъж изръси, че двамата си принадлежат.

Дали е така?

Интересува ли ме?

Разбира се. И се мразя за това.

Извръщам се настрани, преди да съм сторила нещо безразсъдно — да ида да изтръгна косата на Аби и да заповядам на Рийд да престане да говори с нея, защото е мой.

Не съм сигурна, че това изобщо е било така, дори в онези интимни моменти, когато пръстите му бяха заровени в косата ми, езикът му — в устата ми и ръката му — между краката ми.

Къщата е пълна със стегнати корсети, дрехи, напръскани с изкуствена кръв, и вероятно някой и друг чифт изкуствени гърди. Почти всички са с костюми. Част от опълченците са Роял. Те са с тениски и скъсани джинси. Когато ги видях за първи път, ги нарекох „гангстери“. Не приличат на ученици. С мускулестото си телосложение, широки рамене и чорлави коси приличат на работниците на пристанището.

Хората се обръщат, когато влизаме, и веднага се разкайвам за облеклото си. Аз съм единственият развратен футболист тук и за пореден път се превръщам в зрелище. Странно е, защото някога успявах добре да се слея с тълпата, но откакто дойдох тук, непрекъснато правя неща, макар и неволно, които ме поставят в светлината на прожектора.

Сбих се с Джордан.

Натисках се с Истън.

Задявах се с Рийд.

Избягах.

Нося този нелеп тоалет.

— Трябва да се преоблека или поне да измия лицето си — казвам на Вал. Плътните черни линии под очите ми изглеждат глупаво в сравнение със съвършено гримираните лица на всичките принцеси и балерини. Сякаш Дисни е повърнал тук. — Дисни за възрастни, версията след полунощ.

— Изглеждаш прекрасно — възразява Вал.

— Не. Ако искам да изкарам следващите две години тук, трябва малко да укротя топката.

Вал клати глава в знак на несъгласие, но посочва дъното на коридора.

— Ще те чакам тук.

Лесно е да намериш тоалетната, защото пред нея се е заформила опашка. Подпирам се на стената. Защо се опитвам да накарам всички да ме забележат? Дали защото искам Рийд да ми обърне внимание?

Опашката намалява и най-сетне двете момичета пред мен влизат. Вратата се отваря и отчасти чувам разговора им.

— Аби и Истън? Не ти вярвам. Аби никога не би пропиляла възможността да се събере с Рийд, като спи с брат му.

— Защо? Свърши работа при онова момиче, Ела. Тя се натиска с Истън в „Лунно сияние“ и после — бам, беше с Рийд.

— И какво, Истън подготвя момичетата за брат си?

— Кой знае. Може да са като близнаците, което е отвратително — следва дълго мълчание. — О, боже, Синти! Мислиш ли, че това е секси?

— Не знам. Тоест, стига де, ти не би ли искала да си месото в този сандвич? Ако е погрешно, не искам да съм права.

Настъпва пълна тишина, а после избухва смях.

— Спи със…, омъжи се за…, или убий Роял — предлага едно от момичетата.

Вратата се затваря, но още ги чувам. Записвам си наум да пусна мивката, докато пишкам, защото стените тук са тънки като хартия.

— Но те са петима, Ана — жалва се Синти.

— Е, избери трима.

— Добре. Бих спала с Рийд, бих убила Гидиън и бих се омъжила за Истън.

Нещо се надига у мен при мисълта за Рийд с друго момиче. Достатъчно тежко е да го гледам с Аби. Няма нужда да си представям цяла опашка момичета, които чакат своя ред с него.

— Истън е помияр — възразява Ана.

— Той е кукличка — защитава го Синти. — Пък и според баба лошите момчета, влезли в правия път, са най-добрите съпрузи. Твой ред е.

Добре, може би Синти не е толкова лоша. Истън наистина е изключително мило момче зад цялото това перчене.

— Бих се омъжила за Гидиън, защото е най-голям и ще вземе семейния бизнес на Роял. Бих спала с Истън, все нещо трябва да е научил за времето, което прекарва под полите на момичетата. Бих убила близнаците.

— И двамата?

— Общо взето.

Трепвам. Жестока. Ана е жестока.

— Аби и Рийд май са в задушевна обстановка отвън, а? — меден глас прошепва до ухото ми и прекъсва подслушването.

Уф. Джордан Карингтън. Тя не е с костюм, за жалост. Би била страхотна вещица.

— Нямаш ли врящ казан за разбъркване? — питам я мило.

— Нямаш ли някой Роял за чукане?

— Може би имам един-двама — отвръщам й развеселено. — На бас, че това те побърква, нали, Джордан? Че Роял биха спали с всеки друг освен с теб.

Лицето й почервенява за секунда, но бързо възвръща цвета си.

— Сериозно ли се хвалиш каква уличница си? — казва и завърта очи. — Трябва да напишеш книга за опита си. Това ще е история, която истински ще вдъхнови феминизма. „Петдесет нюанса чукане: Гимназиалните години“.

— Само петдесет? Струва ми се малко за мръсница като мен.

Джордан отмята завеса тъмна коса зад рамото си.

— Дадох ти предимството на подценяването. Предположих, че дори ти не може да си толкова неуверена, та да се нуждаеш от одобрението на триста момчета, за да докажеш стойността си.

Чудя се дали ще ми повярва, ако й разкрия, че още съм девствена. Едва ли.

Но е така. Преди Рийд не бях правила дори свирка.

Правихме много неща заедно, но не стигнахме до крайната стъпка. Споделих с него, че съм готова, но той искаше да изчакаме. Тогава предположих, че го прави от загриженост. Сега… е, нямам представа защо не пожела девствеността ми.

Може би момичетата в тоалетната са прави. Може би Рийд предпочита Истън да ги изпробва първо. При мисълта стомахът ми болезнено се преобръща.

— Малките ти заядливи обиди не ми действат, Джордан — заявявам и се изправям. По-висока съм от нея и го използвам като предимство. — Отвръщам на удара, помниш ли? И се бия нечестно. Така че, давай, нападни ме. Да видим какво ще стане.

— Разтрепериха ми се гащичките — подиграва се тя, но в гласа й се прокрадва нотка притеснение. И двете я долавяме.

— Така и трябва — казвам и оставям настървената усмивка да се разлее по лицето ми.

Вратата на тоалетната се отваря и аз се плъзвам вътре покрай двете клюкарки. Ръцете ми са потни и треперят. Избърсвам ги в тениската и се взирам в отражението си в огледалото.

„Астор Парк“ не е моето място. Никога няма да бъде. Тогава защо се опитвам да се променя, за да се впиша? Дори да се обличам точно като Джордан и да си слагам лек грим и хубави дрехи, децата тук пак не биха ме приели.

Завинаги ще си остана натрапник.

Отивам до тоалетна, измивам си ръцете и излизам, без нищо да променя.

Връщам се във вестибюла и изследвам тълпата. Тази вечер футболистите са богове. Не знам дали е така и през останалите месеци, дали например през декември, когато футболният сезон свършва, всичко се върти около отбора по баскетбол или по лакрос, или около някой от другите спортове. Но владетелите тази нощ са широкоплещестите момчета от отбора по футбол. Оглеждам около тях. Погледите ни се срещат и бързо се отместват.

Обръщам се и виждам Рийд зад себе си. Не съм изненадана. Облегнал се е на стената и се взира изпитателно във всеки гост от мъжки пол.

Отивам при него.

— Обеща да направиш всичко за мен.

— Така е — потвърждава дрезгаво.

— Така ли? Докажи го.

— Да те оставя на мира? — предполага той с примирение в погледа.

— Да. Не ми говори. Не ме пипай. Дори не ме поглеждай или, кълна се в бога, ще хвана първия срещнат мъж и ще го изчукам пред теб.

Нещо в изражението или гласа ми сигурно го е убедило колко съм сериозна и той рязко кима.

— Само тази вечер.

— Все тая — мърморя и изчезвам в тълпата.