Ерин Уот
Стъклен принц (30)

Глава 30

— Скучно ми е. Забавлявай ме.

Останали без дъх, Рийд и аз се отлепяме един от друг, след като Истън нахлува в стаята ми, без да почука. Чудесно. Толкова се радвам, че помолих Калъм да махне скенера от вратата. Рийд ме убеди, че вече няма смисъл от него, тъй като отново сме заедно, и ми напомни, че няма как да се вмъкне тайно през нощта, ако не може да влезе през вратата. Но май и двамата забравихме, че Истън не знае как се чука на врата.

— Изчезвай — дудне Рийд от леглото.

— Защо? Какво правите? — Забелязва разхвърляните ни дрехи и все още преплетените ни крака и спира. Киска се. — Опа. Да не се натискахте?

Втренчвам се сърдито в него. Наистина се натискахме и беше страхотно, и съм кисела, защото ни прекъсна.

— Моя е грешката — спира за секунда. — Тройка?

Рийд го замеря с възглавница, която той улавя с лекота.

— Леле. Успокой се, братле. Шегувах се.

— Заети сме — натъртвам. — Махай се.

— И какво да правя? Събота вечер е, а няма партита. Скучно ми е — жалва се Истън.

Рийд върти очи.

— Почти полунощ е. Защо просто не си легнеш?

— Не. Това не е забавно. — Истън изважда телефона от джоба си. — Все тая. Ще пиша на Кънингам. Сигурен съм, че все ще има някой бой тази вечер.

Рийд отмества краката си от моите и се набира да седне.

— Няма да ходиш там сам. Системата на другарите, помниш ли?

— Хубаво, тогава бъди ми другар. Ти обичаш да се биеш. Да идем да се бием.

Не пропускам блясъка на вълнение в очите му, който се изпарява в мига, в който Рийд вижда, че го зяпам. Въздишам и също сядам.

— Ако ти се ходи, иди.

— Виждаш ли, Рийд? — увещава го Истън. — Малката ти сестра и секси гадже, току-що ти даде разрешение да сриташ малко задници. Да отпрашваме.

Рийд не помръдва. Гледа лицето ми.

— Наистина ли нямаш против да се бия?

Колебая се. Извънкласните му занимания не ме очароват особено, но онзи път, когато ги проследих двамата с Истън до пристана, не открих нищо страшно или опасно. Неколцина гимназисти и колежани, които се пребиват за забавление и залагат на боевете. Освен това съм виждала Рийд в действие. Става смъртоносен, когато му се наложи.

— Разбий се — отвръщам му. После се усмихвам леко. — Не, почакай, разбий някого другиго. Искам да се прибереш вкъщи точно толкова красив, колкото си сега на тръгване.

Истън звучно се прави, че повръща.

Рийд се смее.

— Искаш ли да дойдеш с нас? Едва ли ще се бавим. Обикновено до към два се разотиваме.

Премислям предложението. Утре е неделя, така че ще се излежаваме до късно.

— Става. Ще дойда.

— Яко. Може да прибираш печалбите ни в сутиена си. — Веждите на Истън подскачат игриво към мен и това му донася още една възглавница в лицето, изблик на благоволение от страна на Рийд.

— Всичко, което Ела носи под дрехите си, включително и сутиенът, не те засяга — предупреждава го Рийд.

Истън мига невинно.

— Пич, трябва ли да ти припомням кой пръв я целуна?

Рийд изръмжава и успявам да го хвана за ръката точно преди да налети на брат си.

— Запази го за пристана — порицавам го.

— Хубаво. Но ако направиш още един извратен коментар, ще те завлека на ринга. — Рийд размахва пръст пред Истън.

— Нищо не обещавам — добавя Истън и излизаме от стаята.

Пътят до пристанището не е дълъг, а там вече има куп коли, паркирани до оградата около корабостроителницата. Рийд и Истън прескачат без усилие, но аз правя два опита и чак тогава се прехвърлям през оградата. Не особено грациозно се стоварвам в ръцете на Рийд, който ме ощипва по дупето, преди да ме пусне на земята.

— Писа ли на Кънингам? — пита той Истън.

— Да, от колата. Додсън е тук.

— Готино. Той има страшно ляво кроше — очите му светват.

— Произведение на изкуството — съгласява се Истън. — И изобщо не те предупреждава. Идва ти изневиделица. Понесе го като шампион последния път, като се бихте.

— Мамичката му, как болеше — признава Рийд с усмивка.

Завъртам очи. Двамата направо подскачат от щастие заради този Додсън и мъжествените му бойни умения.

Вървим през изоставения склад и минаваме покрай безкрайни редове контейнери за товари. Слабо чувам крясъци в далечината, но с всяка крачка към арената шумът става все по-силен и по-силен. Мъжете, които идват на тези боеве, дори не се опитват да скрият присъствието си. Нямам представа как им се разминават нелегалните занимания в землището на частна собственост.

Питам Рийд, но той свива рамене:

— Подкупваме управителя на пристана.

Ама разбира се. Откакто се преместих при Роял, научих, че всичко става, стига да предложиш съответната цена.

Стигаме до тълпата голи до кръста хулигани. Рийд и Истън също бързо свалят тениските си. Както обикновено, дъхът ми секва при вида на голите гърди на Рийд. Има мускули там, където дори не знаех, че може да има мускули.

— Ийст! — крясва някакъв потен мъж с гола глава и идва при нас. — Ще участваш ли?

— И още как! — Истън подава пачка с нови банкноти от по сто долара.

Пачката е доста голяма, та подшушвам на Рийд:

— Колко струват тия неща?

— Пет хилки, за да се биеш, и отделно се смятат залозите.

Леле. Не мога да повярвам, че някой би похарчил толкова пари, за да ступа някого. Сигурно това са някакви мъжки работи, защото всяко лице, което съзирам, е грейнало от свирепо вълнение.

И все пак Рийд ми нарежда:

— През цялото време искам да стоиш с един от нас, разбра ли ме?

Не се шегува. Във всяка секунда през следващия час по един Роял е залепен за мен. Истън се бие два пъти — побеждава веднъж и губи веднъж. Рийд печели единственото си сбиване, но преди това грамадният му опонент, неповторимият Додсън, разцепва устната му с ъперкът, от който се стряскам. Ала моето момче се връща при мен и се хили, изобщо не му прави впечатление кръвта, стичаща се по брадичката му.

— Ти си животно — обвинявам го.

— На теб ти харесва. — Целува ме с език — дълбока, опияняваща целувка и дори не ми пука, че усещам кръв в устата си.

— Готови ли сте да тръгваме? — Истън размахва пачка банкноти, която е двойно по-голяма от пачката, с която дойдохме. — Май не искам да пресилваме късмета си повече.

Веждите на Рийд се стрелват нагоре.

— Отказваш се, докато си на печалба? Това да не е… самоконтрол? — Рийд си поема дъх драматично.

Истън свива рамене.

— О, виж, Ела, братчето ни пораства.

Смея се, а Истън вдига среден пръст.

— Хайде — подканвам ги. — Да се прибираме. Почва да ми се доспива.

Обличат тениските си, плясват ръце с някои от приятелите си и се отправяме по обратния път. Истън върви зад мен и Рийд. Рийд приближава устни до ухото ми.

— Не ти се спи наистина, нали? Защото имам планове за теб, като се приберем.

— Какви планове? — накланям глава назад и му се усмихвам.

— Мръсни.

— Чух това — грачи Истън отзад.

Отново се засмивам.

— Някой някога да ти е казвал, че не е прилично да се подслуш…

Преди да довърша, фигура с качулка изфучава измежду два контейнера.

Главата на Рийд се врътва встрани.

— Какво, по…

И не довършва.

Всичко се случва толкова бързо, че не смогвам да го осъзная. Мъжът с качулката изсумтява нещо, но не разбирам какво. За части от секундата виждам сив отблясък и замъглено движение. В един момент Рийд е до мен, а в другия е на земята и виждам само кръв.

Вцепенявам се. Дробовете ми горят за въздух. Чувам някой да крещи, може би аз, внезапно някой ме избутва настрани и стъпки кънтят по паважа.

Истън. Тича бясно след мъжа с качулката. А Рийд… Рийд лежи на земята, държи се с две ръце отдясно.

— О, боже мой! — изпищявам и се втурвам към него. Ръцете му са червени и лепкави, виждам как кръвта се процежда между пръстите му и започва да ми се гади. Избутвам ръцете му и инстинктивно притискам мястото. Викам за помощ, но усещам гласа си слаб и дрезгав. Чувам още стъпки. Още крясъци. Още суматоха. Но целият ми свят в момента се върти около Рийд.

Лицето му е почти изцяло бяло, клепачите му непрекъснато се затварят.

— Рийд — изричам през свито гърло. — Не затваряй очи, скъпи. — Не знам защо му казвам това, но ужасената, паникьосаната част от мен ми подсказва, че ако затвори очи, може повече да не ги отвори. — Някой да повика шибаната линейка — изревавам още една заповед.

Някой спира рязко до нас. Истън е, пада на колене и веднага слага ръце върху моите.

— Рийд, добре ли си братле? — пита посърнал.

— Ти как мислиш? — мълви Рийд. Гласът му е толкова хриплив, че тревогата ми се утроява. — Току-що ме намушкаха.

— Линейката идва — обявява мъжки глас.

Обръщам се и виждам мъжът с голата глава, надвесен над нас. Очите на Додсън са изпълнени с тревога.

Съсредоточавам се отново върху Рийд и пак ми призлява. Намушкали са го. Кой би му причинил това?

— Копелето се измъкна. Прескочи оградата, преди да го настигна — боботи Истън.

— Няма значение — хъхри Рийд. — Ч-чу какво каза, нали?

Истън кима.

— Какво е казал? — питам, а междувременно се сдържам да не повърна от локвата кръв на паветата.

Истън вдига очи от брат си и ме поглежда в очите:

— Даниел Делакорт ти праща поздрави.