Ерин Уот
Стъклен принц (6)

Глава 6

На следващата сутрин мъчително ставам от леглото, цялото ми тяло отказва да направи и най-елементарното движение. Не бях точно в най-добрата си форма в боя снощи. Да, заслепяващият гняв бе на моя страна, но не бях достатъчно издръжлив. Поех няколко крошета, от които сега, при настъпването на дневната светлина, ме боли.

Контузията от лявата страна на ребрата ми вече е в лилаво и зелено. Ровя за някоя по-широка тениска, която да скрие нараняването, и нахлузвам анцуг.

Долу в кухнята намирам Брук, седнала в скута на баща ми. Едва девет и половина е, а до ръката му, както винаги, стои чашата със скоч. Ако спях с Брук, сигурно и аз щях да съм денонощно пиян, но, мамка му, защо не вижда каква е?

— Новини от детектива? — питам баща си.

— Още не — леко поклаща глава той.

— Стомахът ми се преобръща, като си помисля за горкото момиче, съвсем самичко някъде там — вайка се Брук. — Скъпи, трябва да поговориш с Истън за залаганията. Представи си колко страшен трябва да е бил онзи букмейкър, та да изплаши толкова Ела.

Брук среща погледа ми над главата на баща ми и ми намига.

Това е чист кошмар. Заемам се със закуската. Сандра е станала рано и е направила цял куп пържени филии и още толкова бекон, които чакат в печката да бъдат погълнати. Отрупвам чинията си и се навеждам над плота — отказвам да седна на масата, където жената дявол се натиска с баща ми.

Татко забелязва и премества Брук на стола до себе си.

— Ела и седни Рийд. Ние не сме животни.

Поглеждам го злобно.

— Използваш думите на мама срещу мен? Това е подло — измърморвам, но веднага започва да ме гложди угризение, тъй като баща ми свива устни наранен. Брук също не изглежда особено доволна, но това е защото предпочита да се преструва, че Мария Роял никога не е съществувала.

— Останаха ли пържени филийки? — гласът на Себастиан прекъсва това, което Брук щеше да каже.

— Да, ще ти сложа в чиния — предлагам. — Сойер ще слезе ли?

— Още не. На телефона е.

Себ леко се подсмихва. Сойер сигурно си разменя мръснишки съобщения с Лорън, гаджето на близнаците.

Изведнъж в ума ми изникват подмятанията на Даниел.

— Внимавате ли? — питам почти шепнешком и подавам чинията на Себ.

— Теб пък какво те засяга? — мръщи се той.

— Нищо, просто хората говорят в училище. Не искам някой да изтича при татко със слухове, които да ви изпратят във военно училище.

— Защото ти пък си света вода ненапита — подиграва се Себ.

Забелязвам, че Брук наблюдава с жив интерес тихия ни разговор. Обръщам се с гръб към нея и снижавам глас:

— Виж, пука ми за вас, момчета, и не искам нищо да ви се случи, но не заблуждавате никого с малките си размени.

— Гледай си твоята работа. Ние поне можем да задържим момичето, което искаме, и не я прогонваме.

Изумлението сигурно се е изписало на лицето ми, защото Себ се засмива.

— Да, знам, че вината е в теб, а не в Ийст. Не сме толкова глупави. И за нея знаем също — леко посочва с глава към Брук. — Така че, задръж тъпото си мнение за себе си. И ти си не по-малко извратен от нас.

Себ грабва чинията и се изнася от кухнята.

— Това пък какво беше? — пита татко от масата.

— Момчетата си остават момчета — чурулика Брук. Усмивката на лицето й е искрена. Наслаждава се да ни гледа как се караме. Иска да се караме.

Натъпквам още филии в устата си, макар да имам чувството, че стомахът ми е пълен с олово. Не знам дали това семейство някога ще се възстанови от смъртта на майка ни. Образът й — просната на леглото, с вкаменено лице и студени, невиждащи очи, винаги е в мислите ми. Покрай Ела бъркотията в главата ми се бе уталожила.

Сега всичко се разпада.

Къщата е тиха. Не виждам Себ, нито пък Сойер. Не ми се мисли къде ли е Гиб в момента. А Ийст ме отбягва и не отговаря на съобщенията и обажданията ми.

Предчувствам, че може и да не ми проговори, докато Ела се върне.

Към девет Уейд ми праща съобщение за парти в дома на Дийкън Мил. Нямам желание да се напивам, нито да седя около пияни, затова отказвам поканата. Но му изпращам друго съобщение:

Кажи ми, ако И се появи. Не го откривам.

Към единайсет Уейд ми пише:

Брат ти е тук. Пиян на мотика.

Мамка му.

Нахлузвам чифт кецове и навличам блуза с дълъг ръкав. С настъпването на есента крайбрежният вятър стана мразовит. Чудя се как ли се справя Ела. Дали е на топло? Дали спи добре? Има ли храна? В безопасност ли е?

Пристигам у Мил, къщата е претъпкана. Целият завършващ випуск е там и изглежда напушен. След петнайсет минути в търсене на Истън се предавам и пиша отново на Уейд, който също никъде не се вижда.

Къде е?

Игралната зала.

Отправям се през всекидневната към огромното помещение за развлечения, което се ползва като зала за билярд. Уейд е до билярдната маса и си говори с един от съотборниците ни. Когато ме забелязва и погледите ни се срещат, посочва наляво.

Проследявам погледа му. Брат ми се е разположил на дивана с някаква блондинка в скута. Светлата й коса пада над лицето й като завеса и не мога да позная коя е, но виждам, че устните й са залепени за устните на Истън. Бавно плъзва ръка под полата й. Тя се кикоти и аз замръзвам на място. Познавам този кикот.

Тя вдига глава и… Да, това е Аби.

— Ийст — бумтя от вратата.

Поглежда към мен с блуждаещите си сини очи и зачервени бузи. Фиркан е до козирката. Супер.

— Виж, Аби, това е големият ми брат — фъфли той.

— Хайде, време е да си вървим — нареждам и се протягам към него.

Аби се взира в мен с изцъклен, гузен поглед, но аз съм по-притеснен за Истън. Някой демон го е обладал, щом е решил да се натиска с бившата ми.

— Закъде бързаш? С Аби тъкмо започваме. Нали, скъпа?

— Рийд — започва тя. Бузите й поруменяват още повече.

Не я отразявам.

— Ставай. Тръгваме — викам на брат си.

— Никъде няма да ходя.

— Напротив.

— Само защото ти си на сухо, не означава, че и моят член трябва да седи неизползван, нали Аби?

Аби издава слаб звук. Може би на съгласие. Може би на отрицание. По дяволите, не ми пука. Искам само да завлека Истън вкъщи, преди да е направил нещо, за което да съжалява.

— Използваш члена си предостатъчно.

— Може пък да искам повече. К’во ти пука на теб? И двамата знаем, че ще я оправя по-добре от теб — казва Истън и се хили самодоволно.

Лицето на Аби е вече аленочервено.

— Истън — срязва го тя.

— Какво? Знаеш, че е така. Губиш си времето, като се прехласваш по него, скъпа. — Хвърля й подигравателен поглед. — Някога да ти е казвал, че те обича? Не, нали? Защото не те е обичал.

Аби изстенва болезнено.

— Майната ти, Истън. Майната ви и на двамата. — Втурва се навън, без да се обърне.

Истън гледа как Аби си тръгва, после се обръща към мен и се засмива. Студен, безрадостен смях.

— Прогони още една, а братле? Ела, Аби…

— Ти я накара да избяга. Остави я на мира. Тя не е една от играчките ти, Истън — поклащам глава.

— Какво, твърде добра е за боклук като мен?

Да.

— Не казах това — лъжа аз.

— Пълни глупости. Не искаш да опетня невинната ти, сладка Аби. Не искаш да я прецакам. — Истън идва към мен. Вълната от алкохолни изпарения, носеща се от устата му, едва не ме поваля. — Шибан лицемер. Ти си гнилата ябълка. Ти си този, който проваля мацките. — Идва още по-близо, лицата ни са на сантиметри едно от друго, доближава устните си до ухото ми и изсумтява. — Ти провали Ела.

Изтръпвам.

Всички погледи са насочени към нас. Дами и господа, хаос цари сред семейство Роял. Близнаците не ми говорят. Себ сигурно е казал нещо на Сойер и сега и двамата ме гледат така, все едно съм прокажен. Истън лекува болката с безразборен секс. Гид е бесен на целия свят. А аз? Аз просто потъвам.

— Добре. Приключих тук. Прави каквото искаш, приятел — казвам и се отдръпвам настрани, опитвайки да запазя самообладание.

— Естествено, че правя каквото си искам — дърдори той.

Виждам Уейд и му посочвам с глава вратата. Не ме оставя да го чакам дълго.

— Гледай Истън да се прибере невредим. Не може да шофира — негодувам аз.

— Ще се погрижа — кима той. — Прибирай се. На сутринта всичко ще е по-добре.

Ако Ела се появи — да. Ами ако не се появи? Прецакани сме.

Сломен, на път за къщи, се опитвам да не мисля за това как животът ми отива по дяволите. Ела я няма. Ийст е в пълна каша. Брук се върна. Не мога пак да се бия. Прекалено много ме болят ребрата, но ръцете ми са добре, затова се запътвам към стаята за вдигане на тежести и изкарвам яда си на боксовата круша.

Представям си, че крушата съм аз. Удрям я, докато от ръцете ми шурва кръв и по целите ми крака остават червени следи.

Изобщо не ми помага.

По-късно измивам потта и кръвта под душа, обувам широк анцуг и се качвам горе. Вземам си от кухнята енергийна напитка, обаче поглеждам часа и се стряскам. Минава един. Бил съм в мазето почти час и половина.

Изтощен, завличам задника си нагоре по стълбите. Може би тази вечер най-накрая ще успея да заспя. Коридорът е тъмен и всички врати са затворени, включително и вратата на Истън. Чудя се дали се е прибрал от партито.

Докато се приближавам до стаята, чувам звуци. Приглушени пъшкания и охкания.

„Какво по дяволите?“

Дано Брук не е вътре.

Отварям широко вратата и първото нещо, което виждам, е голият задник на брат ми. Той е на леглото ми. Както и Аби, която изстенва леко, когато брат ми прониква в нея. Сграбчила е раменете му, увила е крака около хълбоците му. Косата й е разпиляна по възглавницата ми.

— Сериозно ли? — изръмжавам.

Истън спира да се движи, но не маха ръката си от гърдата на бившата ми. Хвърля поглед през рамо и ме дарява със свирепа усмивка.

— О, човече, това твоята стая ли е? Сигурно съм я объркал с моята. Извинявай, братле — изрича подигравателно.

Затръшвам вратата и залитам обратно към коридора.

 

 

Оставам да спя в стаята на Ела. Или по-скоро да лежа на леглото й и да размишлявам цяла нощ. Сутринта се натъквам на Истън в кухнята.

— Аби ми хареса на вкус снощи — усмихва се, доволен от себе си, и отхапва парче ябълка.

По случайност се замислям дали би му харесало, ако взема ябълката и я натъпча в гърлото му. Сигурно би се изсмял и би казал, че иска още една, само за да ми се докаже. Да докаже, но какво точно? Че ме мрази от дъното на душата си?

— Не знаех, че ще си делим като близнаците — казвам и грабвам каната с вода с повече сила, отколкото ми се ще. Филтрираната течност се разлива върху ръката ми.

— Защо не? — засмива се той насила. — Може би, ако аз чуках Ела, тя нямаше да си тръгне.

Гняв замъглява очите ми.

— Пипни я и ще…

— Как да я пипна, като даже не е тук, задник такъв. — Истън хвърля нахапаната ябълка и тя се разбива в шкафа на сантиметри от главата ми. — Иска ми се това да беше тухла и да беше строшила главата ти.

Да, много добре се справяме тук, в дома на Роял.

Отбягвам Истън до края на деня.