Ерин Уот
Стъклен принц (34)

Глава 34

Екранът на телефона ми показва, че е два сутринта, но будилникът не звъни, поне не в моята стая. Някъде в къщата обаче се чува непрестанно дрънчене. Поглеждам да видя дали Рийд е буден, но той се е разположил на две трети от матрака, мъртъв за света.

Пъхвам глава под възглавницата и отново затварям очи, но дрънченето не престава. Не само това — чуват се и стъпки, някой тича по коридора, следва силно чукане по вратата.

Рийд сяда в леглото, косата му е разчорлена, сънен е.

— Какво, по дяволите…

Чува се гневен глас от вестибюла.

— Една проклета минута! — Явно е Калъм, но не се разбира какво крещи. — Казах ви, че ще го повикам.

О, мамка му. Двамата с Рийд скачаме от леглото. Едно е Калъм да знае за нас, но никак няма да бъде очарован да открие, че спим в едно легло. Джинсите са по средата на краката ми, Рийд дърпа надолу тениската си, звуците спират пред вратата.

И двамата замръзваме при гневните викове на Калъм:

— Това е стаята на седемнайсетгодишната ми повереница и няма да влезете, докато не се облече подходящо!

„Няма да влезете?“

— Кой е там? — прошепвам на Рийд.

Той ме гледа опулен.

— Ела, имаме компания! — вика Калъм от коридора. — Искам да се облечеш и веднага да слезеш долу.

Прочиствам гърло.

— Да, добре. Идвам. — Внезапно се сещам, че гласът ми идва от стаята на Рийд и стомахът ми се свива.

Калъм се колебае.

— Събуди Рийд и го доведи — нарежда.

Неловко. Светкавично си вдигам джинсите и грабвам пуловер от гардероба. Рийд се мотае.

— Скъпа, всичко ще е наред. Нали още си девствена. Ще го кажа на татко.

Изтичвам при него и го плясвам по устата.

— О, боже мой. Не, няма. Няма да обсъждаме това с Калъм. Никога.

Рийд завърта очи и отмества ръката ми от лицето си.

— Не се тревожи. Най-много да ни покрещи.

— Защо ни събужда посред нощ, за да го направи? — питам.

— Така е по-драматично. Ще изнесе дълга лекция как трябва да се пазим и тем подобни глупости. — Повличам го към вратата и той присвива очи.

Тутакси пускам ръката му.

— Боли ли те?

Натиска около раната, за да провери положението.

— Не чак толкова. След няколко дни ще съм в изправност, не се притеснявай.

Сега е мой ред да го погледна с погнуса.

— Не съм си и помисляла за това. Наистина си направил нещо, докато сме били на вечеря, нали?

Свива леко рамене.

— Нищо важно. Обясних ти вече, шевовете се отвориха, нищо кой знае какво.

Двамата пристигаме на площадката на стълбите, която отделя крилото на Калъм от нашето точно преди да започнат стълбите за долния етаж. Калъм ни посреща. Облечен е с анцуг и бяла риза, чиито копчета е разминал в бързината.

— Татко, какво става? — Рийд определено е по-внимателен.

Подивелият поглед на баща му се стрелка между двама ни.

— Къде беше тази вечер? — изпуска неспокойна въздишка. — Не, не ми казвай. Колкото по-малко знам, толкова по-добре.

— Какво, по дяволите, се случва? — Рийд пристъпва напред.

Калъм грубо прокарва длан през косата си.

— Полицията е тук. Искат да те разпитат къде си бил тази вечер. Не говори нищо, докато не дойде Гриър.

Познавам Гриър от табелката с изписани в златисто имена в адвокатската кантора, където бе прочетено завещанието на Стив.

— Това заради Даниел ли е? Мъжа с качулката ли са хванали? — бръщолевя.

Тишина. Най-дългата тишина, която човек може да си представи, даваща ми време да си съчиня най-ужасяващите и потресаващи сценарии. Нито един обаче не предизвика такава паника у мен, каквато думите на Калъм отприщват, когато най-сетне проговаря.

— Брук е мъртва…

„Какво?“

— И Рийд е заподозрян в убийството й — процежда през зъби. Очите му са втренчени във вече напълно пребледнялото лице на Рийд.

О, боже!

Инстинктивно хвърлям поглед към корема на Рийд, където вероятно превръзката се пълни с кръв с всеки изминал момент. Отново се обръщам към Калъм, устата ми се отваря и затваря, и отваря и затваря.

„Как стана това?“

„Може и да съм се движил малко… Не е кой знае какво!“

В мига, в който мислите изплуваха на повърхността, исках да се зашлевя, задето изобщо си го помислих. Не. Няма начин. Независимо колко я мрази, Рийд никога не би… никога не би…

Би ли?

„Знаеш, че бих направил всичко за теб, нали?… Абсолютно всичко, за да си в безопасност!“

— Господин Роял — обажда се глас от края на стълбите. Изморен човек с измачкан костюм слага ръка на парапета и крак на първото стъпало. — Съдебната заповед за предварително задържане е подписана. Синът ви ще трябва да дойде с нас.

— Кой е подписал тази глупост? — настоява Калъм и се спуска по стълбите.

Човекът вдига парчето хартия.

— Съдия Делакорт.

Калъм отскубва листа от ръката му. Мъжът, следван от двама полицаи, които не бях забелязала, тръгва нагоре по стълбите. Единия хваща безмълвния Рийд, обръща го и го притиска към парапета.

— Това е излишно. — Калъм хуква обратно нагоре. — Ще дойде доброволно с вас.

— Съжалявам, господин Роял, стандартна процедура — обяснява мъжът, но изглежда твърде самодоволен.

— Не обелвай нито дума — дава Калъм указания на Рийд. — Нито една.

Рийд се взира в мен и очите му горят.

„Обичам те!“

„И аз те обичам.“

„Бих направил всичко за теб!“

„Трябва да намерим начин да се отървем от нея.“

„Искам да изтрия Брук от живота ни!“

„Обичам те!“

— Обичам те — прошепвам, преди полицаят да го отведе.

За миг изражението му става свирепо, но не продумва.

Не знам дали защото го е страх да каже нещо, или защото следва заповедите на баща си.

Цялото ми тяло се тресе. Калъм ме прегръща.

— Качи се горе и се обуй, ще те закарам до управлението.

— Момчетата — продумвам едва. — Трябва да вземем и тях. — Виждам, че е на ръба да възрази, но сега не е моментът. — Трябва да покажем на Рийд, че го подкрепяме като семейство. Те ще искат да дойдат.

Калъм накрая кима.

— Повикай ги.

Обръщам се и изтичвам по коридора, чукам по вратите на Истън и на близнаците.

— Момчета, събудете се! — крещя. — Събудете се.

Звънецът отново дрънчи. Хуквам обратно, мислейки по някаква причина че е Рийд и че ще ми обясни как всичко е един безвкусен майтап. Тъпа изненада. Някаква по-ранна първоаприлска шега.

Калъм пръв стига до вратата и я отваря със замах, виждам го като размито петно. Върви отсечено напред, но секунда по-късно замръзва на място. Толкова рязко спира, че се блъсвам във вдървения му гръб.

— О, господи! — издишва.

Нямам представа защо спря. Не виждам от широките му рамене.

Калъм стои като статуя, аз се опитвам да надзърна иззад едрата му фигура и примигвам неспокойно.

В основата на варовиковите стълби стои мъж. Мазна руса коса се спуска до раменете му. Огромна брада поглъща почти цялото му лице. Панталоните му в цвят каки и полото му висят на слабото му тяло, сякаш са с два номера по-големи.

Изглежда ми много познат, но съм сигурна, че никога през живота си не съм го виждала.

Засичам погледа му, очите му са светлосини с тъмноруси мигли.

Сърцето ми блъска лудо, колебая се. Мисля, че го познавам. Мисля, че това е…

— Стив! — възкликва Калъм.