Ерин Уот
Стъклен принц (31)

Глава 31

— Как е Рийд Роял? — питам за хиляден път вече.

Сестрата минава покрай мен, сякаш не ме е чула. Искам да изкрещя: „Знам, че ме чуваш, кучко“, но това едва ли ще ми даде отговора, който ми трябва.

Истън седи в другия край на стаята. Ври и кипи като вулкан, готов да изригне, и е така, откакто изпусна мъжа, който наръга Рийд в корема. Иска да убие Даниел и само страхът за живота на Рийд го държи прикован за стола.

Както и фактът, че полицията се появи по-бързо, отколкото очаквахме. Умолявах Истън да остане с мен, защото бях уплашена до мозъка на костите. Ами ако някъде там има още един нож с името на Истън на него?

Не мога да повярвам, че този лунатик е платил на някого да нарани Рийд.

— Единствената причина да не превърна Даниел в донор на органи е, че ако Рийд стане от леглото и разбере, че съм те оставил сама, ще ме убие на мига.

— Не знам, Истън. — Дъвча палеца си. — Даниел се е побъркал. Ще го надвиеш в бой, а после какво? Прави глупости, за които не сме и помисляли. Да наеме някого да наръга Рийд? Какво щеше да стане, ако ножът бе засегнал жизненоважен орган? Чудо е, че е жив.

— Тогава ще му направим нещо още по-лошо — Истън говори съвсем сериозно.

— И после двамата с Рийд да ви пратят в затвора за нападение?

Приема го на шега.

— Никой няма да ходи в затвора за нищо. Това е между нас.

— Не може ли просто да кажеш на полицията това, което чу?

— Нападателя отдавна го няма — Истън поклаща глава. — А пък и Рийд ще иска сам да се погрижи за нещата. Не намесвай ченгетата.

Понечвам да възразя, но не ми хрумва добър отговор. Аз не докладвах, когато Даниел ме нарани, и виж сега какво стана. Дебне други момичета, наема престъпници да наранят хората, които обичам.

Калъм връхлита през вратата и прекъсва мисловния ми процес.

— Какво знаете? — пита.

— Нищо. Нищо не искат да ни кажат! — оплаквам се.

— Нищо не ни казват, човече — потвърждава Истън.

Калъм кима леко.

— Стойте тук — нарежда, въпреки че няма смисъл.

Никога не съм била по-радостна да видя Калъм. Дори и в къщата му да е каша, явно хората го слушат. Напуска чакалнята да намери някой по-осведомен и да разбере какво, по дяволите, се случва с Рийд.

Връща се след по-малко от пет минути.

— Рийд е в операционната. Нещата изглеждат добре. Вкарали са го там да проверят дали някой важен орган не е засегнат, но раната е по-плитка, отколкото е изглеждала в началото. Намушкването е било чисто и прецизно. Наранена е тъканта и мускулите, но те ще зараснат след време. — Прокарва грубо длан през косата си. — Чиста рана от нож. Чуйте ме само какви ги говоря! — Поглежда изпитателно Истън. — Не мога да повярвам, че сте завели Ела на пристана, като е толкова опасно.

— Никога не е било опасно. — Истън пребледнява. — Просто отрепки като мен, които искат да залагат и да се смелят от бой. Познаваме всички там. Оръжията не са разрешени. Това се случи, след като си тръгнахме.

— Вярно ли е, Ела? — проверява Калъм.

Кимам бързо няколко пъти.

— Вярно е. Не се чувствах застрашена. Някои от хлапетата са от „Астор“, но има и от други училища. Не видях оръжия или нещо подобно.

— Значи намеквате, че е било случайно? — Калъм изобщо не смята, че станалото е случайност, личи по невярващия му поглед.

— Не, не твърдя това — Истън търка устните си с ръка.

— Ела?

— Беше Даниел — гласът ми е почти шепот. — И вината е моя.

— Как така? Ти ли държа ножа?

Прехапвам устни, за да не се разплача. Не искам точно сега да се разпадна, макар да имам чувството, че съм на ръба на тежка емоционална криза.

— Не докладвах за Даниел. Трябваше, но не ми се разправяше с цялата тая бъркотия. Миналото ми не е красиво, дори да свидетелствах, а и гадостите, които говорят за мен в училище… и без друго ме засипват с тях. — Мислех, че съм по-силна, но явно не съм. — Увесвам нос, засрамена.

— О, мила! — Калъм застава до мен и ме прегръща. — Не си виновна. Дори и да беше докладвала случката с Даниел, пак щеше да е на свобода. Не отиваш в затвора само защото някой е подал жалба в полицията. Има съдебен процес.

Не съм убедена в думите му, затова се измъквам от утехата му.

Истън прочиства гърло.

— Не си виновна, Ела. Трябваше да му дам да се разбере.

Калъм клати глава.

— Изцяло подкрепям юмруците в лицето, ако ще помогне, но не виждам как ще се сложи край на проблема, дори да пребиеш хлапето. Да наемеш някого да наръга сина ми, е съвсем различно от обикновено хулиганство. Няколко сантиметра вляво и… — гласът му притихва, но умът ми запълва останалото.

Няколко сантиметра вляво и сега щяхме да подготвяме погребение. Може Калъм да е прав, че щяха да намушкат Рийд дори да бях пуснала жалба срещу Даниел, но да си мълча, вече не ми се струва редно.

Не мога да повлека Даниел по стълбите в училище и да го унижа, за да спре. Вече опитах по този начин. И Рийд го ступа. Даниел няма да спре сам.

Някой трябва да го спре.

— Ами ако докладвам за случилото се? — предлагам.

— От тази вечер? — пита Калъм.

Истън се мръщи, но не му обръщам внимание.

— Не, онази вечер. Когато ме дрогира. Знам, че вече е късно да се направят изследвания и прочие, но в стаята присъстваха и други хора. Някакъв тип на име Хю. Две момичета от „Норт“. Те знаят, че Даниел ме дрогира.

Калъм се отдръпва, за да погледне лицето ми. Неговото изглежда угрижено.

— Няма да те лъжа, скъпа. Подобни неща са грозна гледка за жертвите, а теб те дрогираха преди известно време. Няма как да ти направим кръвни проби. Ако другите не свидетелстват или не искат, ще бъде твоята дума срещу неговата.

Знам и затова не подадох жалба още тогава. Докладването е огромна разправия, която, изглежда, никога не води до добри резултати, особено за пострадалия. Но какъв друг вариант имам? Да държа устата си затворена и Даниел да си намери нови жертви?

— Може би. Но не съм единствената, която е наранявал. Има вероятност, ако аз проговоря, да го сторят и други.

— Добре. Ние ще те подкрепим, естествено — казва го така, все едно няма друг път, който да обмисли дали да поеме. Както би направила майка ми, ако беше жива. — Имаме източници. Ще наемем екип от частни детективи и най-добрите адвокати. Ще ровят толкова надълбоко в миналото на Даниел, че ще изскочат и тайните на предците на Делакорт.

Иска да добави още нещо, но вратата към чакалнята се отваря и се появява доктор. Няма кръв по униформата му и не изглежда мрачен.

Отдъхвам си с облекчение. Не знам защо. Предполагам, че ако имаше много кръв по себе си, щеше да означава, че операцията е минала зле и животът на Рийд се е просмукал в плата.

— Господин Роял? — приближава лекарят. — Аз съм доктор Синг. Синът ви е добре. Ножът не е засегнал важни органи. Общо взето е повърхностно. Хванал е острието с ръце и има рани на дланите, но те ще зараснат в следващите десет-петнайсет дни. Трябва да избягва натоварващи дейности.

Истън прихва до мен и Калъм го поглежда неодобрително. Бузите ми стават аленочервени.

— Но ако „Райдърс“ продължават да печелят, би трябвало да е в кондиция за националите — добавя лекарят.

— Не е сериозно да говорите за футбол! — изфучавам аз.

Този път всички ме гледат сърдито. Доктор Синг сваля очилата си и ги избърсва в блузата си.

— Разбира се, че съм сериозен. Не бихме искали един от най-добрите ни играчи от дефанзивата да не може да участва в шампионата.

Доктор Синг ме гледа така, сякаш аз съм лудата. Вдигам ръце и с тежки крачки се отдалечавам от Калъм и лекаря, които коментират шансовете на „Райдърс“ без Рийд на първите плейофи.

— Истън, няма да оставиш брат си да играе, нали? — съскам.

— Докторът каза, че е добре. Пък и мислиш ли, че имам влияние над онова, което прави Рийд?

— Вие не сте с всичкия си. Рийд трябва да е вкъщи, в леглото!

Той върти очи.

— Чу какво каза докторът. Повърхностна рана. Ще е здрав и на крака след около две седмици.

— Предавам се. Това е нелепо.

— Готови ли сте да се прибираме? — Калъм се връща при нас.

— Не може ли да постоя при Рийд? — възразявам аз.

— Не, той е в самостоятелна стая, но няма легло за теб. Нито за теб — обръща се към Истън. — И двамата ще се приберете вкъщи тази вечер, та да ви хвърлям по едно око. Рийд спи и няма нужда да се притеснява за вас.

— Но…

— Не — Калъм не поддава. — А ти, Истън, няма да ходиш в дома на Делакорт да правиш каквото и да било.

— Хубаво — отвръща той начумерен.

— Искам да отида до полицейското управление и да докладвам за Даниел — обявявам. Трябва да го свърша тази вечер, преди да съм изгубила кураж, а Калъм е вторият най-добър избор след Рийд, за да бъде до мен, докато го правя.

— Ще отидем първо там — съгласява се Калъм и ни извежда навън при чакащия линкълн. — Всичко ще е наред. Дюранд.

Дюранд кимва сковано и сяда на шофьорското място.

Колата потегля и Калъм набира нечий номер на телефона си, включва високоговорителя и оставя телефона с екрана нагоре върху коляното си.

Сънен глас отговаря след третия сигнал.

— Калъм Роял? Един през нощта е!

— Съдия Делакорт. Как сте? — пита Калъм учтиво.

— Нещо станало ли е? Доста е късно — гласът на бащата на Даниел е приглушен, вероятно е в леглото.

— Знам. Звъня ти от уважение. На път съм към полицейското управление с повереницата на сина ми. Момчето ти, Даниел, е, как да го кажа, е шибан криминален нещастник и ще се постараем да си излежи времето.

Отвръща ни гробна тишина. Истън едва не прихва.

— Не знам за какво говориш — проговаря Делакорт.

— Възможно е — съгласява се Калъм. — Понякога родителите не следят изкъсо какво правят децата им. Самият аз се признавам за виновен в това. Добрите новини са, че имам отличен екип от частни следователи. Както знаеш, предвид работата, която вършим за правителството, трябва да сме много внимателни кого наемаме. Екипът ми е особено добър в изравянето на тайни, които могат да въздействат върху способността на човек да бъде откровен. Сигурен съм, че ако няма тайни в килера на Даниел… — прави драматична пауза, която върши работа, защото космите по врата ми настръхват, а дори не заплашват мен — или пък в твоя, няма за какво да се притесняваш. Приятна вечер, Ваша чест.

— Чакай, чакай, не затваряй — чува се шушкане. — Една секунда. — Затваря се врата и гласът му става по-силен и внимателен. — Какво предлагаш?

Калъм мълчи.

На Делакорт никак не му харесва.

— Сигурно искаш да се договорим за нещо, иначе нямаше да ми звъниш. Кажи ми какви са изискванията ти — паникьосано се моли.

Калъм не отговаря.

— Ще изпратя Даниел далече — Делакорт вече диша на пресекулки. — Поканиха го да посещава „Училище за джентълмени «Найтсбридж»“ в Лондон. Насърчавах го да отиде, но той се колебаеше заради приятелите си.

О, чудесно. Значи ще изнасилва и намушква децата в Лондон? Отварям уста, но Калъм вдига ръка и клати глава в знак на отрицание. Намествам се отново на седалката и се старая да съм търпелива.

— Опитай отново — отговаря Калъм простичко.

— Какво точно искаш?

— Искам Даниел да разбере, че не е постъпил правилно, и да поправи държанието си в бъдеще. И не вярвам, че изолирането ще допринесе за тази промяна. След около пет часа двама военноморски офицери ще се появят на вратата ви. Ще подпишеш писмено съгласие, което да им позволи да отведат седемнайсетгодишното момче. Даниел ще посещава военна академия, чиято цел е да поправя поведението на проблемни младежи като него. Ако премине, ще се върне при теб. Ако ли не, ще го пуснем в турбината на някой от самолетите в завода. — Калъм затваря и се смее, но, честно казано, не съм убедена, че се шегува.

Давам си сметка, че очите ми са като понички, но не мога да не попитам:

— Ама наистина ли ще убиеш Даниел?

— Мамка му, тате, това беше жестоко.

— Благодаря, сине — Калъм се хили самодоволно. — Независимо какво вие, момчета, мислите, аз още имам топки. И, Ела, не, няма да убия Даниел. Военното помага на такива деца. Ако приятелите ми преценят, че е неспасяем, има други варианти. Но няма да ги обсъждам с вас.

Добре тогава.

Прибираме се вкъщи и Истън галопира нагоре по стълбите, за да разкаже на близнаците, Калъм изчезва в кабинета си, за да се обади на Гидиън и да го осведоми за случилото се. Стоя във вестибюла и си припомням първата вечер тук. Беше късно, почти колкото тази вечер.

Момчетата бяха се наредили зад горния парапет на раздвояващите се стълби, изглеждаха нещастни и недоброжелателни. Страхувах се от тях. А сега? Страхувам се за тях.

Калъм се променя. Тази вечер и през последните няколко седмици се занимава повече със семейството си, отколкото в началото, когато дойдох. Но ще заличи всичко добро, ако се ожени за Брук. Синовете му никога няма да му се доверят напълно, ако е с тази ужасна жена. Защо не го вижда?

Ако Калъм бе умен, щеше да изпрати Брук заедно с Даниел на специалното военно място. По някаква причина обаче е толкова заслепен, когато става дума за Брук.

Дъвча вътрешната страна на бузата си. Ако знаеше за Брук и Рийд… дали пак би се оженил за нея?

„Има само един начин да разбера…“

Ако Рийд беше тук, нямаше да се съгласи да последвам Калъм в кабинета му, но вземам това важно решение сама. Знам, че ще е бесен, като разбере какво съм сторила, но някой трябва да вразуми баща му и за съжаление, този някой трябва да съм аз.

Почуквам леко.

— Калъм, Ела е.

— Влез — е лаконичният му отговор.

Влизам в кабинета. Тук е доста мъжествено — облицовани с черешово дърво стени, кожени кресла в бордо и завеси в горско зелено, които очертават прозорците.

Калъм, разбира се, държи питие в ръката си. Не го закачам по въпроса. Ако има подходяща вечер за пиене, то това е тази.

— Благодаря, че се погрижи за работата с Даниел.

— Когато те доведох тук, ти обещах, че ще направя всичко за теб, включително да те пазя от хора като Делакорт. Отдавна трябваше да го изпратя далече.

— Наистина го оценявам. — Разхождам се край редиците книги. В средата между полиците стои още една голяма картина на Мария. — Мария е красива. — Колебая се преди да добавя: — На момчетата много им липсва.

Разклаща няколко пъти течността в чашата, после казва:

— Не сме същите, откакто ни напусна.

Поемам дълбоко дъх, знам, че съм на път да прекрача много граници.

— Калъм… относно Брук… — издишам бързо. — Двайсет и първи век е. Не е нужно да се жениш за момиче само защото е бременно.

Остър смях се процежда между зъбите му.

— Напротив, налага се. Виждаш ли…

— Какво да виждам? — Толкова съм ядосана. Искам да скоча и да избия тъпата чаша от ръката му. — Какво не ми казваш?

Гледа ме иззад ръба на чашата.

— Мамка му, Калъм. Ще поговориш ли с мен, моля те?

Минава близо минута, толкова дълбоко вдишва, та сякаш душата си всмуква.

— Седни, Ела.

Краката ми са омекнали и не възразявам. Потъвам в креслото срещу него и чакам да ме просветли поне малко за ужасната си привързаност към Брук.

— Брук се появи в идеалния момент в живота ми — признава той. — Бях потънал в скръб и използвах тялото й, за да забравя. А после… просто беше по-лесно да продължа да я използвам. — Всяка негова дума е пропита с угризение. — Не й пукаше, че мърсувах с други. Всъщност ме окуражаваше. Когато излизахме, сочеше разни жени, които биха ми харесали. Нямаше емоционално обвързване и това ми допадаше. Но в един момент започна да иска повече, отколкото можех да й дам. Никога няма да намеря друга Мария. Брук не поражда нищо друго у мен освен сласт.

Гледам го с недоумение.

— Тогава я остави. Пак можеш да си баща на детето. — По дяволите, Брук би го продала, ако някои й предложи добра цена.

Калъм продължава, сякаш не съм там:

— Може би, ако Брук ми стане съпруга, ще мога да я контролирам. Мога да я вържа с обещания за договор. Тя не иска да живее в Бейвю. Иска нещо по-голямо. Живот в Париж, Милано, Лос Анджелис — някъде, където да може да е край актьори, модели, спортисти. Ако успея да я разкарам от момчетата ми, ще си струва.

— Не я махаш от момчетата. Навираш им я още по-близо! — Защо този човек не гледа разумно на нещата?

— Ще отидем на Западния бряг. Или в чужбина. Момчетата ще са добре тук сами, докато завършат гимназията. Ще направя каквото е по силите ми да я държа далече от тях. Особено от Рийд.

— Какво имаш предвид? — намръщвам се.

Следващите му думи вледеняват кръвта ми.

— Бебето най-вероятно е негово, Ела.

Добре че седя. В противен случай щях да залитна. Дойдох тук, за да кажа на Калъм за Рийд и Брук, мислейки, че е в неведение, а той вече знае, че синът му е спал с приятелката му!

Лицето ми явно е издало нещо, защото сините му очи ме пронизват.

— Ти знаеш — размишлява на глас.

Кимвам колебливо. Отнема ми няколко минути да възвърна гласа си.

— Ти знаеш…

Безрадостен смях се изплъзва от устните му.

— Когато Брук дойде да ми съобщи, че е бременна, й казах същото, което споменах и на теб сега. Може да задържи бебето и аз ще я издържам. Тогава ми заяви, че е спала с Рийд и бебето може да е негово.

Усещам как ми се повдига.

— К-каза ли ти кога е станало? Тя и Рийд…?

Рийд се закле, че не е докосвал Брук след целувката ни, но така и не ми каза кога точно са спрели да спят заедно. А аз не бях достатъчно смела или глупава, та да го притисна за подробностите.

Калъм поглъща останалото в чашата питие и става да си налее отново.

— Преди пристигането ти, предполагам. Познавам Рийд. Нямаше да припари до теб, ако беше още с Брук.

— Знаеш за нас? — Ръката ми се стрелва към гърлото ми.

— Не съм сляп, Ела, а и вие не сте особено внимателни. Реших че… може би ще ви се отрази добре и на двамата. Рийд да е с някого на неговата възраст и ти да имаш някой специален в живота си. Не знаех, преди да избягаш — пояснява. — Но после се досетих.

— Защо не се досети какво е замислила Брук? Защо не предпази сина си от нея?

От обвинителния ми тон гняв замъглява погледа му.

— Предпазвам го сега! Да не мислиш, че искам момчето ми да е вързано за нея до края на дните си? Предпочитам да отгледам бебето му като свое и да го оставя да изживее живота, който заслужава.

— Няма начин да е негово, Калъм. Последния път, когато е бил с нея, е било преди шест месеца, а тя не е бременна в шестия месец.

Освен ако Рийд ме е излъгал за случилото се в спалнята му миналия месец…

Но не. Не. Не искам да повярвам. Дадох му още един шанс, защото му имам доверие. Щом казва, че не я е докоснал онази вечер, значи не е.

Калъм ме гледа така, сякаш съм глупаво, наивно дете.

— Трябва да е негово, Ела.

— Откъде знаеш, че не е твое? — предизвиквам го.

Усмихва се тъжно.

— Направиха ми вазектомия преди петнайсет години.

— О! — преглъщам с мъка.

— Мария много искаше момиче — признава той. — Продължавахме да опитваме, но след близнаците докторът каза да прекратим. Че още една бременност може да е фатална. Тя отказваше да го приеме, затова… се подложих на вазектомия и никога не й казах. — Поклаща глава мрачно. — Няма как да съм бащата на бебето, но мога да поема отговорност за него. Ако Рийд се замеси в това, между тях завинаги ще остане връзка на вина и огорчение, и задължение. Синът ми сигурно толкова ме мрази, че се заиграва с приятелката ми, но аз го обичам достатъчно, че да му спестя скръбен живот.

— В кой месец е?

— В третия… и половина.

Свивам юмруци сърдито. Искам някак да стигне до мозъка на Калъм, че заключенията, които си прави, са погрешни.

— Вярвам на Рийд, че не я е докосвал от шест месеца.

Калъм се взира в мен.

— Вярвам му — настоявам. — И ми се иска и ти да му повярваш. Само защото ти не би изневерил на Мария и Рийд — на мен, не означава, че и Брук е същата.

— Брук иска твърде много да е Роял, та да поеме този риск. Веднъж я хванах да не си пие противозачатъчните.

Отърквам лице в ръцете си, защото явно той вече си е изградил мнение.

— Може да вярваш каквото си искаш, но грешиш. — Ставам от креслото, раменете ми са отпуснати пораженчески. На вратата спирам и опитвам за последен път: — Рийд иска да направиш тест за бащинство. Би накарал Брук, ако можеше.

Калъм изглежда стъписан.

— Би рискувал да направи теста и да бъде официално признат за бащата?

— Не, би се подложил на него, за да може най-сетне истината да излезе наяве — гледам го право в очите. — Тя те лъже. Детето не е на Рийд и ако вярваш на сина си поне малко, ще принудиш Брук да мине през процедурата, та завинаги да се отървем от тая бъркотия.

Понечвам да изляза, но Калъм вдига ръка.

— Чакай.

— Доти — боботи той в слушалката, — утре, като отидеш в офиса, запиши час на госпожица Дейвидсън в гинекологичната клиника на Бейвю за петък в девет. И й изпрати кола.

Усмивка се разлива по лицето ми. Може би все пак стигнах до него.

Калъм затваря и се втренчва угрижено в мен.

— Наистина се надявам да си права, Ела.