Ерин Уот
Стъклен принц (4)

Глава 4

— Рийд — Валери Карингтън ме догонва в задния двор, косата й, която стига до брадичката, се вее от мразовития октомврийски вятър. — Почакай!

Спирам нерешително и се обръщам, за да посрещна пламтящия поглед на чифт тъмни очи. Вал е голяма колкото феичка, но иначе е като командващите сили. Походката й на булдозер би ни била от полза на офанзивната линия.

— Закъснявам за тренировка — смотолевям.

— Не ми пука. Престани да играеш игрички с мен. Ако не ми кажеш какво става с Ела, кълна се, ще звънна в полицията — казва и скръства ръце.

Вече два дни, откакто Ела си тръгна, а от детектива няма и дума. Татко ни накара да ходим на училище, все едно нищо не се е случило. Каза на директора, че Ела е болна и си е вкъщи, та същото пробутвам и аз сега на Вал:

— Тя е у дома, болна.

— Пълни. Глупости.

— Там е.

— Тогава защо не мога да я видя? Защо не ми пише и не отговаря на обажданията ми? Нали не е болна от холера?! Това е грип, има ваксини. И би трябвало да може да вижда приятелите си.

— Калъм, общо взето, я държи под карантина — лъжа аз.

— Не ти вярвам — срязва ме тя направо. — Май нещо не е наред, даже никак не е наред и ако не изплюеш камъчето, ще те сритам в топките, Рийд Роял.

— Тя е вкъщи, хванала е грип — повтарям.

Ченето на Валери увисва. После се затваря. След това пак се отваря, за да освободи гневен писък:

— Ти си такъв лъжец.

Изпълнява заканата си, втурва се към мен и забива коляно в слабините ми.

— Кучи син!

Облива ме непоносима болка. Очите ми се насълзяват и аз притискам топките си.

Вал си тръгва наперено, без да продума.

Зад мен се носят звучни освирквания. Продължавам да се държа за пулсиращите си орехчета и да охкам. До мен се промъква Уейд Карлайл.

— Какво си направил, че да заслужиш това? Да не си й отказал? — ухилва се той.

— Нещо такова.

— Фокусираш ли ме или първо трябва да ти потърсим лед? — пита той и прокарва длан през рошавата си руса коса.

— Виждам те ясно, задник.

Тръгваме към салона — аз накуцвам, а Уейд се киска като стара дама. Между три и шест салонът е запазен за отбора по футбол, което означава, че имам три часа на разположение да тренирам, та тялото и мозъкът ми съвсем да се изтощят. Точно това и правя. Вдигам тежести, докато отмалеят ръцете ми, бъхтя се до пълно изтощение.

По-късно същата вечер отивам в стаята на Ела и лягам на леглото й. Уханието на кожата й става все по-слабо с всяко мое влизане. Знам, че и това е по моя вина. Предната вечер Истън надникна вътре и заяви, че стаята вони на мен.

И бездруго цялата къща смърди. Откакто Ела замина, Брук е тук всяка вечер, ръцете й са върху татко, а погледът — върху мен. От време на време поставя длан върху корема си като предупреждение, че ако прекрача границата, ще разгласи новината за бебето. Бебето сигурно е на баща ми, което означава, че ми е полубрат или полусестра, но не знам какво да сторя, нито пък как да погледна нещата по друг начин, освен че Брук е тук, а Ела я няма — а това е израз на всичко, което не е наред с моя свят.

 

 

Следващият ден е същият.

Симулирам дейност, седя в часовете, без да слушам какво говорят учителите, и после отивам на двора за следобедната тренировка. За съжаление, е само загряване за истинската игра и не ми се отдава възможност да ударя никого.

Тази вечер имаме мач на наш терен срещу „Девлин Хай“, чиято офанзивна линия с всеки следващ удар все повече се разпада като евтина играчка. Поне ще мога да помета куотърбека им. Ще играя до несвяст. И когато се прибера, да се надяваме, че ще съм прекалено капнал, та да се прехласвам по Ела.

Веднъж тя ме попита дали се бия за пари. Не. Бия се, защото ми харесва. Приятно ми е да усещам юмрука си в нечие лице. А нямам нищо против и болката от нанесен върху мен удар. Носи ми усещане за нещо истинско. Никога обаче не съм се нуждаел от това. Общо взето, нищо не ми е трябвало, преди да се появи тя. Сега ми е трудно дори да дишам без нея.

Стигам до задните врати на сградата, през които група момчета излитат. Един от тях ме блъска с рамо и изревава:

— Гледай къде ходиш, Роял.

Мускулите ми се стягат. Отправям взор в очите на Даниел Делакорт — извратенякът, който миналия месец дрогира Ела на едно парти.

— Радвам се отново да те видя, Делакорт. Изненадан съм, че изнасилващият ти задник е още в „Астор Парк“ — отбелязвам провлачено.

— Не би трябвало да си. Та тук пускат всякакви отрепки — сопва се той.

Не знам дали говори за мен, или за Ела.

Преди да отговоря, момиче, прикриващо лицето си с ръце, изтичва между нас. Силните й, сподавени хлипове мигом привличат вниманието ни с Даниел. Двамата я гледаме как тича към паркинга за ученици и се качва в бял пасат.

— Това не беше ли гаджето на близнаците? Какво е станало? Да не би да й е писнало от брадите им? — пита той и самодоволно се извърта към мен.

Обръщам се отново към момичето и го оглеждам, но това определено не е Лорън Донован. Тази е руса и висока. Лорън е дребна червенокоска.

— Не знам за какво говориш — отвръщам презрително. Връзката на близнаците с Лорън е объркана, но си е тяхна работа и нямам намерение да зареждам Даниел с патрони, които да използва срещу братята ми.

— Разбира се, че не знаеш. Вие, Роял, сте болни. Близнаците делят. Истън оправя всичко, което мърда. Ти и баща ти топвате чушлето в едно и също гърне. Със стареца сравнявате ли оценките си за Ела? Бас ловя, че да — извива устни той.

Стисвам здраво юмруци. Може и да се почувствам по-добре, ако избуша бушоните на тоя задник, но татенцето му е съдия и вероятно трудно ще ми се размине обвинение за нападение от семейство Делакорт.

Последния път, когато се сбих в „Астор“, татко заплаши да изпрати близнаците във военно училище. Успяхме да потушим напрежението благодарение на неколцина ученици, които се съгласиха да се закълнат, че другият тип е нанесъл първия удар. Не помня дали наистина беше така. Спомням си само как онзи каза, че майка ми е друсаща се курва и че е предозирала, за да се отърве от мен и братята ми. Направо обезумях.

— А, и дочух, че таткото е забременил горкото сираче Ела. Калъм Роял, педофил. Убеден съм, че в борда на директорите на „Атлантик Авиейшън“ ще се радват да чуят това — не спира да грачи Даниел.

— Няма да е лошо да си затвориш плювалника — предупреждавам го.

Засилвам се към него, но Уейд се появява изневиделица и ме блъсва назад.

— Какво, ще ме удариш ли? — предизвиква ме Даниел. — Баща ми е съдия, помниш ли? Толкова бързо ще те вкара във възпитателно училище, че свят ще ти се завие.

— Баща ти знае ли, че можеш да си хванеш момиче само като го надрусаш?

— Мърдай, Делакорт. Никой не те иска тук — казва Уейд и избутва назад Даниел.

Даниел май е тъп като галош, защото изобщо не слуша.

— Мислиш, че не знае ли? И преди е подкупвал заради мацки. И твоята Ела няма да каже нищо, защото устата й е пълна с роялски пениси.

Уейд тутакси вдига ръка, за да поеме удара ми и ако беше само той, щях да мина покрай него. Но още две момчета от отбора ми се появяват и хващат Даниел, за да го извлекат. Той обаче не млъква.

— Властта ти в училището ти се изплъзва, Роял! Няма да си още дълго крал тук.

Сякаш ми пука.

— Успокой се. Имаме мач довечера — напомня ми Уейд.

— Този боклук се опита да изнасили момичето ми — казвам и се отскубвам от хватката му.

— Момичето ти…? Чакай, за сестра си ли говориш? — примигва той. — О, човече, със сестра си ли се задяваш? — зяпва той.

— Не ми е сестра. Дори не сме роднини — изръмжавам.

Изблъсквам Уейд и проследявам с присвити очи как Даниел се качва в колата си. Явно нещастникът не си е взел поука от отмъщението на Ела и приятелките й, които го съблякоха и вързаха заради това, което причини на Ела.

Следващия път, когато се засечем, няма да му се размине толкова лесно.

Треньорът обяснява някои промени на куотърбека ни Уейд в последната минута. През това време аз бавно навивам бинт на едната си ръка, после на другата. Ритуалът ми преди игра е същият от дете, когато играех в „Поп Уорнър“, и обикновено ми помага да се съсредоточа върху случващото се на игрището.

Екип, бинт и малко бийтове. Днес Ту Чейнс и Джийзи ме молят да ги заровя до кучките им.

Тази вечер ритуалът не помага. Мога да мисля само за Ела. Сама. Гладна. Тормозена от мъже в стриптийз клуб или на улицата. Сцените, които Истън описа на автогарата, се въртят в главата ми отново и отново. Ела малтретирана. Ела плачеща. Ела нуждаеща се от помощ, без да има кой да се отзове.

— С нас ли си, Роял? — Груб вик приковава вниманието ми и вдигам поглед към ядното изражение на треньора.

Срещу мен Истън ми прави знак, че времето тече. Трябва да приключа с бинтоването и да вървя.

— Да, сър.

Изтичваме през тясното коридорче и излизаме на игрището зад Гейл Хардести и коня му, които играят поло. Цяло чудо е, че никой от нас не е настъпвал конска фъшкия по време на това цирково представление.

Удрям един в друг бинтованите си юмруци. Истън се присъединява към мен.

— Да унищожим тези копелета.

— Абсолютно.

Напълно единодушни сме. Не можем да изкараме яда си един на друг, но тук, в играта, и после един бой? Може и да го докараме до поносимо съвместно съжителство.

„Девлин Хай“ печелят жребия и избират посрещане. С Истън сблъскваме каските си и тичаме в защитата.

— Колко платихте на съдията тази вечер? — чурулика тайтенда, срещу когото заставам. Устато копеле. Не се сещам как е името му. Бетме. Бетински. Бетман? Няма значение. Ще го погледна на тениската му, след като размажа задника му на тревата, преди да съм се добрал до куотърбека им.

Хвърлят заден пас и с Истън се впускаме към крайната част на полето. Тайтендът едва ме докосва, с Истън вече сме при рънингбека точно когато посреща топката. Навеждам се и забивам рамото си в корема му. Изпуска топката и тълпата започва да вилнее, овациите продължават достатъчно дълго, та да разбера, че някой от „Астор Парк“ тича към тъчдаун линията.

Един съотборник ме хваща за подложките на раменете и ме вдига на крака, в това време Истън минава през голлинията.

Поглеждам към рънингбека и му подавам ръка.

— Пич, само да те предупредя, с Истън сме в много кофти настроение и тази вечер ще си го изкараме на вас. Може да разпространиш новината.

Момчето се ококорва от уплаха.

Бетман си проправя път с лакти насам.

— Имаше късмет. Следващия път твоят задник ще е на тревата.

— Да те видим — заяждам се.

Ако нанеса достатъчно удари, може би ще успея да изкарам Ела от мислите си за повече от пет секунди.

— Добро вземане на топката — Уейд ме тупва по шлема и посреща бурно Истън, който се задава към нас. — Ще оставиш ли и офанзивата да се включи в играта, Истън?

— Защо? Ще се справим и сами тази вечер. Пък и дочух, че май си разтегнал някой мускул около слабините с мажоретка от „Норт Хай“.

— Гимнастичка е, не мажоретка — ухилва се Уейд. — Но, да, ако искаш да отбележиш още няколко пъти, не съм против.

Зад него виждам Лиъм Хънтър, който ни мята убийствени погледи. Иска да остане колкото може по-дълго в играта. Това е последната му година и му се ще да блесне под прожекторите.

По принцип нямам проблем с Хънтър, но заради начина, по който ме зяпа сега, ми се иска да го фрасна в квадратната челюст. Мамка му. Нуждая се от сбиване.

Плясвам шлема в ръката си. На терена Бетман продължава да пелтечи, устата му работи, а блокиранията му — не. Още след първия рунд съм готов да му се нахвърля, но Истън ме издърпва.

— Запази го за после — предупреждава ме.

До полувремето водим с четири тъчдауна — още един от дефанзивата и два от офанзивата. Хънтър направи на палачинка неколцина играчи от дефанзивата и получи своя звезден миг, който му трябваше за пред набиращите нови кадри треньори на колежанските отбори. Би трябвало всички да сме в добро настроение.

Треньорът дори не ни изнася мотивираща реч. Обикаля наоколо, потупва няколко глави и се скрива в кабинета си, за да състави перфектния план за подреждане, да пуши или да лъска.

Момчетата обсъждат партито след мача и кой чие котенце ще пръсне. Изваждам телефона си и изпращам съобщение:

Бой после?

Поглеждам Ийст и казвам беззвучно: Искаш ли? Той кимва. Държа телефона и чакам отговор.

Бой в 11. На пристанището в 10. И искали?

И иска.

Треньорът излиза от кабинета си и ни дава сигнал, че полувремето е приключило. След като офанзивата бележи точка отново, ни уведомяват, че това е последният сет за първия отбор. Значи ще трябва да седя на пейка до края на третата четвъртина и цялата четвърта част от мача. Това е супер шибано.

До момента, в който отново заставам срещу Бетман, вече съм на косъм да избухна. Заравям ръце в изкуствената трева и пружинирам на краката си.

— Разбрах, че новата ти сестра е толкова широка, че са нужни двама Роял, та да я изпълнят.

Превъртам. Пада ми пердето и се хвърлям върху тъпака още преди да е вдигнал ръката си от земята. Изтеглям шлема му и забивам дясното си кроше. Хрущялът на носа му поддава. Бетман надава вик. Удрям го отново. Тълпа ръце ме вдигат, преди да успея да нанеса още един удар.

Съдията надува свирката си в лицето ми и гневно сочи с палец зад рамото си.

— Вън от играта — крещи, почервенял повече от сварен омар.

— Къде ти е умът, Роял? Къде е проклетият ти ум! — чува се треньорът отстрани на игрището.

Умът ми е на мястото си — в главата ми. Никой няма да говори така за Ела.

Връщам се в празната съблекалня, свалям дрехите си и сядам по гол задник върху кърпа на пейката пред шкафчето си. Веднага осъзнавам грешката си. Без действията в играта, които да ме разсейват, мога само да се вманиачавам по Ела.

Опитвам се да избутам мислите за нея настрани и да се съсредоточа върху слабите подсвирквания и овациите от терена. В крайна сметка обаче нейни образи се прокрадват и започват да се въртят като филм пред очите ми.

Когато пристигна в къщата, беше по-секси, отколкото едно момиче има право да бъде.

Когато слезе, облечена като послушно момиченце за партито на Джордан, ми се прииска да разкъсам дрехите й и да я наведа над парапета.

Когато танцуваше. Мамка му, как танцуваше.

Скачам на крака и тръгвам към душовете. Ядосан съм и възбуден, цялото ми тяло пулсира, завъртам кранчето на студената вода и потапям главата си под ледената струя.

Но това с нищо не помага.

Нуждата не стихва. По дяволите, какъв е смисълът да се боря с нея?

Улавям го с ръка, затварям очи и си представям, че съм в къщата на Джордан Карингтън и гледам Ела как се движи. Тялото й е греховно. Дълги крака, тънко кръстче и идеален бюст. Гръмката музика от телевизора се превръща в страстно парче под плавното люлеене на бедрата й и елегантните движения на ръцете й.

Хващам члена си по-здраво. Картината се превключва от дома на Карингтън към стаята на Ела. Помня вкуса й върху езика си. Колко сладка бе. Как устните й оформиха онова идеално за чукане „О“, когато свърши за първи път.

Не издържам дълго след това. От напрежение усещам изтръпване чак до гръбнака и си представям как тя стои под мен, как лъскавата й коса с цвета на слънцето се допира до кожата ми, как гледа нагоре към мен с очи, изпълнени с ненаситно желание.

Когато тялото ми се успокоява, себеомразата ме връхлита с пълна сила. Взирам се в ръката, с която съм се обхванал насред съблекалнята. Ако можех да потъна още повече, вече щях да съм по средата на пътя до Китай.

Надявам се мъжът, с когото ще се бия тази вечер, да е най-големият и зъл гадняр в трите щата и да ми причини цялата болка, с която Ела трябваше да ме дари, но не е тук, за да го стори.