Ерин Уот
Стъклен принц (29)

Глава 29
Ела

— Тук е прекалено луксозно — съскам на Рийд в четвъртък вечер. Настояваше да ме изведе тази вечер, но когато каза „вечеря“, не си представях такъв екстравагантен ресторант. Черната ми рокля е твърде семпла в сравнение с коктейлните рокли, които виждам наоколо. — Не съм облечена подходящо.

Стиска ръката ми по-силно и буквално ме завлича до мястото за посрещане на клиентите.

— Изглеждаш секси. — Това е мнението му по въпроса, после се обръща към салонната управителка, облечена изцяло в черно, и я осведомява, че имаме резервация: — Роял, маса за двама.

Тя ни превежда през усамотените маси, изолирани чрез саксии с увивна папрат. В средата на салона има фонтан, в който водата се стича на дъги, а зад бара има нещо като водопад. Това е най-изисканият ресторант, в който съм била.

Рийд издърпва стола ми и се настанява срещу мен на уютната маса. Идва сервитьор с две облицовани в кожа менюта и винен лист, към който Рийд махва с ръка, защото не му трябва.

— Само вода — поръчва на сервитьора, за което съм му благодарна, защото не обичам вино. Има гаден вкус.

Отварям менюто и смутено откривам, че никъде не са написани цени. Мамка му. Това никога не е добър знак. Означава, че всичко струва повече от таксата за колежа на повечето хора.

— Трябваше просто да отидем на онова място с морската храна на кея — мърморя недоволно.

— За първата ти среща? Няма начин.

Изведнъж ми се ще да не бях му признала, че не съм ходила на среща. Трябваше да се досетя, че ще се престарае. Това момче не прави нищо половинчато.

— Защо е толкова важно за теб да имам истинска първа среща? — питам с въздишка.

— Защото имаш ужасни спомени с мен и искам да ги заменя с хубави — отвръща той простичко, но аз се разтапям точно като восъка, който се стича от едната страна на тънката бяла свещ в средата на масата.

Келнерът се връща с водата. Решаваме да пропуснем предястието и направо да минем към основното, а после за момент само си седим и се взираме един в друг. Някак нереално ми се струва да съм тук на среща с Рийд Роял. Когато споделих с Вал за плановете ни за вечерта, тя не спря да се шегува как съм направила всичко на обратно. Предполага се, че първата среща трябва да е преди задяването, но, хей, животът ми никога не е бил традиционен, защо пък да бъде сега?

— Имаш ли новини от Роуз? — пита Рийд.

Поклащам глава. Горката Роуз не е идвала на училище, откакто Джордан я измъчва и унизи.

— Не, никой не говори с мен освен Вал. Май се страхуват от мен.

— Ако попиташ, все някой ще изръси подробности.

— Иска ми се да й звънна, но може пък тя да иска да забрави за съществуването на „Астор“.

— Според мен трябва да й се обадиш — насърчава ме Рийд.

— Имам чувството, че непрекъснато водим някаква голяма битка — размишлявам посърнала. — Тоест, да, децата в училище вече не се държат като психопати, но всичко останало още е пълна бъркотия.

Дълбока бръчка изниква между веждите му.

— Двамата с теб не сме бъркотия.

— Ние с теб да — съгласявам се. — Но…

— Но какво?

Поемам дълбоко дъх.

— Брук и Дайна се връщат другата седмица.

Лицето му помръква.

— Наистина ли искаш да съсипеш първата ни среща с приказки за тия двете?

— Все някога ще трябва да поговорим за тях — изтъквам. — Какво ще правим? Дайна изнудва Гидиън. Брук ще се омъжи за баща ти и ще му роди бебе. — Прехапвам притеснено долната си устна. — Според мен никога няма да се махнат, Рийд.

— Ще ги накараме — отвръща хладно.

— Как?

— Аз… нямам представа.

Забивам зъби по-силно в устната си.

— Нямам решение за проблема с Дайна. Но може би имам предложение за Брук.

— Какво си наумила? — питаме подозрително.

— Помниш ли деня, в който ни чу какво си говорим двете в кухнята? Попитах я каква е крайната й цел и това, което тя наистина иска, а и така отговори, е пари. — Подпряна на лакти, се навеждам напред. — Това е единственото, което изобщо е искала — пари. Така че, нека й ги дадем.

— Повярвай ми, опитах. Предложих й пари в брой. Тя иска всичко, Ела. Цялото състояние на Роял — Рийд издава звук на погнуса.

— Ами състоянието на О’Халоран?

Той си поема рязко дъх. После присвива очи към мен.

— Дори не си го помисляй, скъпа.

— Защо не? — споря. — Вече ти обясних, че не искам парите на Стив. Не искам една четвърт от „Атлантик Авиейшън“.

— И искаш Брук да ги притежава? — пита невярващо. — Говорим за хиляди, милиони долари.

Прав е, това са страшно много пари. Но наследството ми от Стив никога не ми се е струвало истинско. Цялата бумащина още се попълва и още има правни въпроси за уреждане. И преди някой да ми връчи чек с всичките тези нули, няма да се смятам за богата. Не искам да съм богата. Исках само да имам нормален живот, който да не включва събличане пред непознати.

— Ако така ще ни остави на мира, не ме вълнува дали ще вземе всичките пари — отвръщам.

— Е, на мен ми пука. Стив остави тези пари на теб, не на Брук. — Суровото му изражение ми подсказва да не споря с него. — Няма да й дадеш и пукнат грош, Ела. Говоря сериозно. Ще оправя нещата, разбра ли?

— Как? — предизвиквам го отново.

И отново изглежда раздразнен.

— Ще измисля начин. Дотогава не искам да правиш нищо, без първо да го съгласуваш с мен, става ли?

— Добре — съгласявам се.

Пресяга се през масата и преплита пръстите си с моите.

— Няма да говорим повече за това — заявява твърдо. — Нека довършим храната си и поне една вечер да се престорим, че Брук Дейвидсън не съществува. Как ти се струва?

— Прекрасно! — Стисвам ръката му.

И именно това правим… около десет минути. Ала страхът ми отпреди малко, че непрекъснато водим битка, се оказва поличба — точно когато сервитьорът ни донася тортата с шоколадов мус, която решихме да си поделим, покрай масата ни минава позната фигура.

Рийд е с наведена глава, защото забива вилицата си в тортата, но светкавично поглежда нагоре, когато изсумтявам:

— Даниел е тук.

И двамата се обръщаме към масата, до която съпровождат Даниел Делакорт и дамата му. Не познавам момичето, но изглежда доста младо. Деветокласничка може би?

— Вече и от детски креватчета ли краде? — мърмори Рийд.

— Познаваш ли това момиче?

— Касиди Уинстън. Малката сестра на един от съотборниците ми. — Устните му се свиват в тънка линия. — Тя е на петнайсет.

Тревога започва да ме гризе. Тя е едва на петнайсет… и вече ходи на вечеря с боклук, който обича да дрогира момичета.

Хвърлям още един бърз поглед към тях. Даниел и Касиди са се настанили, тя се взира в него така, сякаш той е окачил луната и звездите. Бузите й са поруменели, от което изглежда още по-млада.

— Защо излиза с деветокласнички? — избутвам чинията към Рийд. Апетитът ми съвсем се изпари. Явно и неговият, защото вече не яде.

— Защото никой от нашия випуск не би го докоснал — обяснява Рийд мрачно. — Всички мацки на нашата възраст в „Астор“ знаят какво ти стори. И след партито в Уорингтън Савана се погрижи всички да разберат, че е причинил същото и на братовчедка й.

— Според теб дали Касиди знае?

Рийд моментално клати глава.

— Нямаше да е тук с него, ако знаеше. А и мисля, че не е казала на родителите си с кого ще излиза тази вечер, защото, повярвай ми, Чък ще разбие физиономията на Делакорт, ако знае, че тоя перверзник е погнал сестра му.

Извръщам очи към красивата деветокласничка. Кикоти се на нещо, което Даниел е казал. Пресяга се към чашата си и отпива малка глътка, а у мен пламва искра страх.

— Ами ако й е сипал нещо в питието? — прошепвам на Рийд и пулсът ми се ускорява.

— Едва ли е чак толкова глупав да дрогира момиче на място като това — увещава ме Рийд.

— Не, не е глупав… но е отчаян. — Сърцето ми бие още по-бързо. — Момичетата от единайсети и дванайсети клас не биха го докоснали, а сега излиза с деветокласничка. Определено предприема отчаяни действия. — Рязко издърпвам платнената салфетка от скута си и я пускам на масата. — Някой трябва да я предупреди. Ще поговоря с нея.

— Не…

— Рийд…

— Остави на мен — довършва.

— Наистина ли ще отидеш там? — примигвам от изненада.

Вече избутва стола си назад.

— Разбира се. Няма да му позволя да нарани още някого, скъпа — става. — Почакай тук. Ще се погрижа.

Бързо скачам на крака.

— Ха. Идвам с теб. Знам как ще се погрижиш и няма начин да те оставя да направиш сцена в луксозен ресторант като този.

— Кой е казал, че ще правя сцени? — възразява той.

— Трябва ли да ти напомням какво стана в училище в понеделник?

— Да ти напомням ли кой започна, като повлече Джордан за косата?

Хвана ме. Ухилваме се един на друг, но усмивките ни бързо изчезват. Обръщаме се едновременно и се отправяме към другия край на салона.

Лицето на Даниел става мрачно в мига, в който ни съзира. Касиди е с гръб към нас, обаче яростният поглед на кавалера й я кара да изкоментира нещо тревожно.

— Добър вечер — казва провлачено Рийд.

— Какво искаш, Роял? — смотолевя Даниел.

— Исках само да си поговоря с дамата ти.

— С мен? — цвърчи Касиди, кестенявата й коса изсвистява. Тя се обръща към Рийд.

— Касиди, нали? — започва той приятелски. — Аз съм Рийд, с брат ти играем заедно футбол.

Деветокласничката сякаш всеки момент ще припадне поради факта че Рийд знае името й. Даниел също забелязва прехласнатия й вид и нацупва грозно устни.

— Да — мълви тя, задъхана от вълнение. — Знам кой си. Ходя на всички мачове на Чък.

— Супер — Рийд кима. — Оценявам подкрепата.

— Не ми се иска да съм груб, но сме по средата на среща — намесва се Даниел хладно.

— Не ми се иска да съм груб — имитира го Рийд, втренчил сините си очи в Касиди, — но кавалерът ти е изнасилвач, Кас.

— М-моля? — Тя си поема дъх стъписана.

— Роял! — реве Даниел.

Рийд не му обръща внимание.

— Знам, че изглежда добро момче в скъпия си костюм, но тоя тук си е чист перверзник — казва на Касиди.

Две розови петна изплуват на бузите й. Поглежда Даниел, а после мен и Рийд.

— Не разбирам.

— Сипа ми екстази на едно парти — казвам тихо. — И щеше да ме изнасили, ако гаджето ми — посочвам Рийд — не се бе появил навреме да го спре.

— О, боже мой! — Касиди преглъща няколко пъти.

— Можем да те закараме у дома — предлага Рийд вежливо. — Съгласна ли си?

Отново поглежда Даниел, чието лице вече е червено като домат. Стиска здраво ленената покривка и съм убедена, че е на крачка да се нахвърли върху Рийд.

— Прекалено добра си за него — окуражавам я аз. — Моля те, позволи ни да те отведем вкъщи.

Касиди мълчи за момент. Просто си седи и се взира в Даниел.

И други ни зяпат, любопитните им очи са насочени към нас, макар никой от нас да не е повишавал тон.

Сетне Касиди избутва стола си и става.

— С удоволствие ще приема — прошепва и старателно изпъва роклята си на цветя.

— Касиди. Какво, по дяволите? — сумти Даниел, очевидно засрамен.

Тя не го поглежда. Тихо застава до мен и тримата излизаме от ресторанта. Спираме за малко, Рийд подава три чисто нови стотачки на салонната управителка, но аз правя грешката да се обърна към Даниел.

Все още е на масата, скован като статуя, устната му е свита в тънка линия. Вече не изглежда засрамен, а разярен. Очите ни не се засичат, защото не гледа към мен. Взира се в Рийд с такъв необуздан гняв, че тръпки ме побиват.

Преглъщам, извръщам очи и следвам Рийд и Касиди през вратата.