Ерин Уот
Стъклен принц (2)

Глава 2

Два часа по-късно започвам да откачам. Минава полунощ, а Ела още не се е върнала.

Няма ли най-сетне да се прибере и да ми се разкрещи? Имам нужда да ми каже, че съм задник, за когото не си струва да си губи времето. Имам нужда да вдигне врява и да бълва огън и жупел. Да крещи, да рита, да ме удря.

По дяволите, нуждая се от нея.

Проверявам телефона си. Изминаха часове, откакто тръгна. Набирам номера й, но само звъни ли, звъни.

Още едно позвъняване и съм препратен към гласовата поща.

Пиша й:

Къде си? Няма отговор.

Татко се притеснява. Изпращам лъжата с надеждата, че ще я подтикне да се свърже с мен, но телефонът мълчи. Може би е блокирала номера ми? Мисълта ме жегва, но не е напълно невъзможно, затова нахлувам вътре и се качвам горе в стаята на брат си. Няма как Ела да е блокирала всички ни.

Истън спи непробудно, но телефонът му се зарежда върху нощното шкафче. Включвам екрана и написвам още едно съобщение. Тя харесва Истън. Изплати дълга му. Би отговорила на Истън, нали?

Хей. Рийд ми каза, че нещо е станало. Всичко наред ли е?

Нищо.

Дали пък не е паркирала някъде по пътя и не се разхожда по брега? Свивам телефона на брат си, в случай че реши да се свърже с него, и бързо се спускам по стълбите към задния двор.

Брегът е съвсем безлюден, спринтирам надолу към имение „Уорингтън“, което е през четири къщи от нас по плажната ивица. И там я няма.

Оглеждам се наоколо, сканирам каменистата брегова линия чак отвъд, към океана, ала не виждам нищо. Нито човек. Нито стъпки в пясъка. Нищо.

Тревогата се превръща в паника, търча обратно към къщата и се качвам в рейндж руовъра. Натискам бутона за включване, нервно почуквам с юмрук таблото. Мисли. Мисли. Мисли.

Валери. Сигурно е у Валери.

След по-малко от десет минути спирам пред къщата на Вал, но на улицата няма и следа от синия спортен кабриолет. Оставям двигателя включен, изскачам и бързо тръгвам към алеята. Колата на Ела я няма и там.

Отново проверявам телефона си. Няма съобщения. Нито пък на телефона на Истън. Екранът ми показва, че имам тренировка след двайсет минути, което означава, че Ела би трябвало да е на работа в пекарната. Обикновено пътуваме заедно. Дори след като получи колата като подарък от баща ми, продължихме да пътуваме двамата.

Ела сподели, че не обича да шофира. Съгласих се, че е опасно да кара сутрин. Измисляхме си разни неща. Лъжехме сами себе си, защото никой от нас не искаше да признае истината — не можехме да си устоим. Или поне така бе за мен. От момента, в който влезе с големите си очи и плахи надежди, вече не можех да стоя настрана.

Инстинктите ми крещяха, че тя е беда. Но грешаха. Не тя беше беда. А аз. Все още съм.

Рийд, разрушителят.

Щеше да е готин прякор, ако не опустошавах нейния и собствения си живот.

Пристигам, паркингът на пекарната е празен. След пет минути неспирно чукане по вратата, собственичката — Луси май се казваше — се появява намръщена.

— Отваряме чак след час — информира ме тя.

— Аз съм Рийд Роял, на Ела… — Какъв съм й? Гадже? Доведен брат? Какво? Приятел? Мамка му, даже това не съм. — Тя тук ли е? Имаме спешен семеен случай.

— Не, така и не се появи. — Начумереното лице на Луси се сбръчква от притеснение. — Звънях й, но не ми вдигна. Тя е такъв примерен служител, предположих, че може да е болна и да не е в състояние да се обади.

Това ме обезсърчава. Ела никога не е пропускала и ден в пекарната, въпреки че се налагаше да става в безбожно ранен час преди изгрев и да работи близо три часа преди учебните занятия да започнат.

— А, добре, сигурно си е вкъщи в леглото — измънквам и се обръщам да си вървя.

— Чакай малко — извиква Луси зад мен. — Какво се случва? Баща ти знае ли, че Ела е изчезнала?

— Не е изчезнала, госпожо — отвръщам от средата на пътя до колата си. — Тя е вкъщи. Както се досетихте — болна. Лежи в леглото.

Подкарвам колата от паркинга и звъня на треньора.

— Днес няма да мога да дойда на тренировка. Спешен семеен случай — повтарям.

Заглушавам ругатните, които треньор Луис крещи. След няколко минути се успокоява.

— Добре, момче. Но очаквам задникът ти с екипа утре рано сутрин.

— Да, сър.

Отново към къщи, където заварвам прислужницата ни Сандра, която е дошла да ни направи закуска.

— Виждала ли си Ела? — питам закръглената брюнетка.

— Не бих казала. — Сандра поглежда към часовника си. — По това време обикновено вече е излязла. Както и ти, между другото. Какво става? Нямаш ли тренировка?

— Треньорът имаше спешен семеен случай — лъжа аз. Толкова ме бива в това. Става ти като втора природа, когато криеш истината всеки час на всеки ден.

— Надявам се да не е нищо сериозно — цъква с език Сандра.

— И аз — съгласявам се. — И аз.

Качвам се горе и влизам в стаята, която трябваше да проверя, преди да излетя. Може да се е промъкнала вътре, докато я търсех. Но стаята на Ела е мъртвешки тиха. Леглото й е оправено. Бюрото й — подредено.

Проверявам банята, която изглежда непокътната. Същата е работата и с гардероба. Всичките й неща са провесени на еднакви дървени закачалки. Обувките й са подредени в редица на пода. Все още стоят неотворени кутии и пликове с натъпкани дрехи, които вероятно Брук й е избрала.

Опитвам се да не се чувствам гузно, задето навлизам в личното й пространство, и пребърквам нощното шкафче — празно. Веднъж прерових стаята й, когато все още й нямах доверие, и открих, че държи книга с поезия и мъжки часовник в шкафчето си. Часовникът беше точно копие на този на баща ми. Нейният бе принадлежал на най-добрия приятел на татко — Стив, биологичния баща на Ела.

Спирам насред стаята и се озъртам. Няма нищо, което да показва, че е била тук. Нито телефон. Нито книгата й. Нито… по дяволите, раницата й я няма.

Излизам от стаята и хуквам надолу по коридора към стаята на Истън.

— Истън, събуди се. Истън! — крясвам.

— Какво? — ръмжи той. — Време ли е вече за ставане? — примигва и присвива очи. — О, мамка му, закъснявам за тренировка. Защо не си вече там?

Скача от леглото, но го хващам за ръката, преди да е побягнал.

— Няма да ходим на тренировка. Треньорът знае.

— Какво? Защо?

— Остави това сега. Колко беше дългът ти?

— Кое?

— Колко дължеше на онзи букмейкър?

— Осем хиляди. Защо? — мига недоумяващо.

— Това означава, че Ела е останала с около две хиляди, нали? — бързо пресмятам.

— Ела? — Смръщва се. — Какво за нея?

— Мисля, че е избягала.

— Избягала къде?

— Избягала оттук. Изчезнала — натъртвам. Отдалечавам се от леглото и отивам до прозореца. — Татко й е платил да остане тук. Дал й е десет хиляди. Замисли се, Истън. Трябвало е да плати десет хиляди на това сираче, което се е изхранвало чрез събличане, за да дойде да живее с нас. И сигурно е щял да й дава по толкова всеки месец.

— Защо си е тръгнала? — пита Истън озадачен, все още полузаспал.

Продължавам да се взирам през прозореца. Щом се разсъни, ще навърже пъзела.

— Какво си направил?

Мда, започва се.

Подът скърца под плющящите му стъпки. Чувам го зад себе си как псува под нос и се облича.

— Няма значение — процеждам нетърпеливо. Обръщам се и му изреждам списък с местата, на които вече съм бил. — Къде мислиш, че може да е?

— Има достатъчно за самолетен билет.

— Но тя е пестелива с парите си. Почти нищо не е похарчила, откакто е тук.

Истън кима замислен. Поглеждаме се и проговаряме в унисон, като че ли ние сме близнаците в домакинството на Роял, а не братята ни Сойер и Себастиан.

— Навигацията.

Обаждаме се на навигационната служба, собственост на „Атлантик Авиейшън“, която татко инсталира на всяка закупена кола. Услужливата асистентка ни уведомява, че новото „Ауди С5“ е паркирано на автогарата.

Побягваме през вратата, преди да ни е продиктувала адреса.

 

 

— Тя е на седемнайсет. Горе-долу толкова висока — слагам ръка под брадата си, за да опиша Ела на касиерката, която се занимава с билетите. — Руса коса. Сини очи, очи като Атлантическия океан. — Буреносно сиви, студено сини, дълбоко разбиращи. Загубвал съм се в погледа й неведнъж.

— Забрави телефона си — казвам и соча моя. — Трябва да й го дадем.

— О, разбира се. Толкова бързаше да се махне. Купи си билет до Гейнсвил. Баба й починала, знаехте ли?

Двамата с Истън кимаме.

— Кога тръгна автобусът?

— О, преди часове. Досега трябва да е пристигнала. — Касиерката клати глава слисана. — Плачеше така, сякаш сърцето й е разбито. Вече не се виждат такива неща — деца, които толкова да ги е грижа за възрастните. Толкова е мило. Почувствах се ужасно заради нея.

Истън свива юмруци до мен. Гняв на вълни се разлива у него. Ако бяхме сами, един от тези юмруци щеше да е в лицето ми.

— Благодаря ви, госпожо.

— Няма проблем, скъпи. — Отпраща ни с кимване.

Излизаме от сградата и спираме при колата на Ела. Подавам ръка и Истън удря резервните ключове в дланта ми.

Вътре, в централната конзола, откривам ключа й заедно с книгата й с поезия, между чиито страници има нещо, което прилича на талона на колата. В жабката е забутан телефонът й, в него все още са непрочетените ми съобщения.

Всичко е оставила. Всичко, свързано с Роял.

— Трябва да стигнем до Гейнсвил — казва безизразно Истън.

— Знам.

— Ще кажем ли на татко?

Ако съобщим на Калъм Роял, ще можем да вземем самолета му. Ще стигнем там за час. Иначе пътят е шест часа и половина с кола.

— Не знам. — Вече не е толкова спешно откриването й, защото знам къде е. Мога да стигна до нея. Трябва просто да реша как да постъпя.

— К’во си направил? — настоява пак брат ми.

Не съм готов за вълната омраза, която ще изпрати към мен, затова мълча.

— Рийд.

— Хвана ме с Брук — отвръщам с дрезгав глас.

Ченето му увисва.

— Брук? Брук на татко?

— Да — насилвам се да го погледна.

— Какво, по дяволите? Колко пъти си бил с Брук?

— Няколко — признавам. — Обаче не наскоро. И определено не снощи. Не съм я докосвал, Ийст.

Стисва зъби. Умира си да ме фрасне, но няма. Не и на обществено място. И той е слушал същите проповеди от мама. „Пазете името Роял неопетнено, момчета. Лесно е да се унищожи, обаче е толкова трудно да се изгради.“

— Трябва да те завържат за топките и да те оставят да висиш, докато изсъхнеш. — Плюе в краката ми. — И ако не намериш Ела и не я върнеш у дома, аз ще съм най-отпред да гледам как го правят.

— Така е справедливо — казвам. Опитвам се да запазя самообладание. Няма смисъл да се разстройвам. Няма смисъл да преобръщам тази кола. Няма смисъл да крещя, макар че ужасно много искам да отворя уста и да изпусна целия гняв и себеомразата във въздуха.

— Справедливо? — Изсумтява с погнуса. — Значи въобще не ти пука, че Ела е в някакво колежанско градче и я обарват пияници?

— Тя знае как да оцелява. Сигурен съм, че е в безопасност — думите звучат толкова нелепо, че едва не се задавям, като ги изричам. Ела е красиво момиче и е съвсем сама. Не се знае какво може да й се случи. — Искаш ли да закараме колата вкъщи, преди да тръгнем за Гейнсвил?

Истън ме зяпа, ококорен.

— Е? — питам нервно.

— Разбира се. Защо не? — Издърпва ключа от ръката ми. — Искам да кажа, на кого му пука, че тя е съвсем сама — секси седемнайсетгодишна, която носи близо два бона кеш? — Пръстите ми се свиват в юмруци. — Не че някой наркоман, надрусан с метамфетамин, ще я погледне и ще си помисли: „Ето една лесна плячка, тази близо сто и шейсет сантиметра мацка, която тежи по-малко от крака ми, няма да ме пребие…“ — започвам да се задушавам — И съм сигурен, че всеки тип, който я срещне, ще има добри намерения. Никой няма да я завлече в някоя тъмна уличка, където да й се изреждат, докато тя не…

— Млъкни, по дяволите! — изревавам.

— Най-накрая! — Истън мята ръце във въздуха.

— Какво искаш да кажеш? — питам и дишам тежко от гняв. От картините, които Истън описа, ми се ще да се превърна в Хълк, да изтичам до Гейнсвил и да троша всичко по пътя си, докато я намеря.

— Държиш се така, сякаш тя не означава нищо за теб. Може и да си от камък, но аз харесвам Ела. Тя… ни се отразяваше добре — мъката му е почти осезаема.

— Знам — изстрелвам. — За бога, знам. — Гърлото ми е толкова стегнато, че започва да ме боли. — Но… ние не й се отразяваме добре.

Гидиън, нашият по-голям брат, се опита да ме предупреди още в началото. „Стой далеч от нея. Тя няма нужда от нашите драми. Не я съсипвай, както аз съсипах…“

— Това пък какво означава?

— Точно каквото казах. Ние сме отрова, Ийст. Всеки от нас. Аз спах с гаджето на татко, за да му върна, задето се държа като задник с мама. Близнаците са забъркани в каша, за която дори не искам да знам. Твоите залагания са извън контрол. Гидиън… — спирам. Гидиън се пържи в свой ад, но няма нужда Истън да знае това. — Сбъркани сме в главите, човече. Може би ще й е по-добре без нас.

— Не е вярно.

Аз обаче мисля, че може и да е. Ние й вредим. Всичко, което Ела искаше, бе да живее обикновен, нормален живот. Не може да получи това в дома на Роял.

Ако не бях пълен егоист, щях да я оставя. Щях да убедя Истън, че ще е най-добре за нея да стои възможно най-далеч от нас.

Обаче мълча и си мисля какво ще й кажа, като я намерим.

— Хайде. Имам идея. — Обръщам се и тръгвам към входа.

— Мислех, че отиваме в Гейнсвил — мънка Истън зад мен.

— Това ще ни спести пътуването.

Отправяме се право към офиса на охраната, където пъхам стотачка на охранителя и той ни дава достъп до заснетото от камерите в Гейнсвил. Мъжът превърта записа до пристигането на автобуса от Бейвю. Оглеждам пътниците и сърцето ми се свива. А после, когато осъзнавам, че нито един от тези пътници не е Ела, пада в петите ми.

— Какво, за бога? Касиерката ни увери, че Ела се е качила на този автобус — мърмори Истън десет минути по-късно, когато излизаме от автогарата.

— Може да е слязла на друго място. — Ченето ми се е сковало и едва говоря.

Вървим бавно до роувъра и се качваме в него.

— И сега какво? — пита ме той със заплашителен поглед.

Прокарвам ръка през косата си. Можем да караме до всяка автогара по този маршрут, но предполагам, че това ще е все едно да гониш вятъра. Ела е умна и умее да бяга, свикнала е за минути да изчезва от един град и да устройва отново живота си. Научила го е от майка си.

Една мисъл минава през главата ми и пак имам неприятното усещане, че стомахът ми се преобръща. Дали ще се хване на работа в друг стриптийз клуб? Знам, че Ела би направила каквото е нужно, за да оцелее, но като си представя, че може да се съблича за група мръсни перверзници, кръвта ми почва да кипи.

Трябва да я намеря. Ако нещо й се случи, защото съм я отблъснал, няма да си го простя.

— Отиваме у дома — съобщавам.

— Защо? — Брат ми изглежда стреснат.

— Татко има договор с детектив. Той ще я открие много по-бързо от нас.

— Татко ще изгуби разсъдъка си.

Без майтап. И ще се погрижа за последствията по възможно най-добрия начин, но в момента откриването на Ела е по-важно от всичко.