Ерин Уот
Стъклен принц (32)

Глава 32
Рийд

Ела отказва да ме остави сам, откакто се върнах от болницата. Което е напълно излишно. Обезболяващите вършат работа през повечето време. Стига да не мърдам, най-неприятен е сърбежът при шевовете. Докторите ми казаха да не се чеша, иначе раната може да се отвори. Тъй че се разсейвам, като гледам как Себастиан и Сойер си подават Лорън в басейна като плажна топка.

Вечерта не е особено подходяща за плуване, но басейнът ни е с подгряващ механизъм, пък и близнаците топлят Лорън. С Ела сме се излегнали на шезлонг, а Истън е на стола до нас и чати на телефона.

— Уейд иска да знае дали ще ти остане готин белег? — пита Истън отвеяно.

— Кажи на Уейд да престане да мисли за глупости и да е благодарен, че най-добрият му приятел е жив — мърмори Ела звучно.

Подсмихвам се.

— Ще те цитирам, сестричке. — Истън пише нещо, чака, разсмива се. — Уейд пита дали така крещиш на Рийд, докато се чукате.

— Има ли емотикон със среден пръст? — подпитва мило тя. — Ако има, прати му го.

Прокарвам пръсти през меката й коса, наслаждавам се на тялото й, долепено до моето. Никога няма да узнае колко бях ужасен снощи, не за собствената си безопасност, а за нейната. Когато онзи с качулката се появи от сенките, първата ми и единствена мисъл бе да защитя момичето си. Дори не помня как ножът прониза корема ми. Само знам, че избутах Ела встрани и застанах пред нея.

Исусе. Ами ако Даниел бе изпратил някой след нея вместо след мен? Ако беше пострадала тежко?

— Рийд? — промълвява тя неспокойно.

— Ммм?

— Изведнъж много се напрегна. Всичко наред ли е? — Изправя се на секундата. — Трябва ли ти още обезболяващо?

— Добре съм. Просто си мислех за Делакорт и какъв психопат е.

— Наистина — съгласява се Истън навъсен. — Дано да го спукат от бой в оня военен затвор.

Ела въздиша.

— Не е затвор. А академия за проблемни младежи.

— Проблемни младежи? — фучи Истън. — Този нещастник е много повече от проблемен. Посегна на брат ми.

— Според теб дали наистина качулатият се опитваше да убие Рийд? Какво, ако се върне и опита пак? — Сега Ела е наистина разстроена и стрелвам Истън със суров поглед.

— Никой не се е опитвал да ме убие — успокоявам я. — Иначе щеше да ме намушка в гърлото.

Ела се тресе.

— Боже мой, Рийд! Защо го каза?

— Извинявай. Беше глупаво. — Издърпвам я към себе си. — Да не говорим повече за това. Даниел го няма. И съобщи името на качулатия на полицията, тъй че ще го намерят за нула време, ясно?

— Ясно — повтаря, но май никак не е убедена.

Силен писък от басейна ни кара да извърнем глави към плиткия край, където Себ се опитва да развърже бикините на Лорън.

— Себастиан Роял! Да не си посмял! — Тя се залива от смях, опитвайки да избяга от малкия ми брат.

Сойер изплува зад нея и я вдига, подаването на плажната топка Лорън започва отново.

Ийст се навежда и снижава глас:

— Според вас как стават нещата?

— Какво имаш предвид? — присвива очи Ела.

— Лорън и близнаците. Дали са две на едно или един по един?

— Наистина не искам да знам — отсича откровено Ела.

Нито пък аз. Никога не съм разпитвал Себ и Сойер за връзките им. За пред света Лорън е гаджето на Сойер, но нямам представа какво се случва при затворени врати.

Чувам стъпки зад нас и се стягам, когато на терасата се появява баща ми.

— Рийд. Как си?

— Добре — отвръщам, без да го поглеждам.

Терасата потъва в неловко мълчание. Не мога да погледна баща си в очите, откакто Ела ми каза, че е говорила с него. Сутринта дойде в болницата, засрамена и притеснена, и изсипа признанието си, а в това време аз седях и се борех със собствените си угризения и изумление.

Баща ми знае за Брук. И за мен. Според Ела знае от седмици и дума не е отронил за това пред мен. Но май такъв е начинът на Роял. Избягват тегавите положения. Не говорим за чувствата си. И донякъде съм благодарен за това. Не знам какво ще правя, ако баща ми повдигне въпроса. Все още не е, но Ела ми съобщи, че е насрочил тест за бащинство, така че рано или късно, ще трябва да каже нещо, нали?

Това ще бъде неудобен разговор. И ще се радвам да го отлагам колкото може по-дълго.

Татко прочиства гърло.

— Ще приключвате ли скоро, деца? — Поглежда към басейна и шезлонгите. — Мислех да излезем заедно на вечеря. Резервоарът на самолета е пълен догоре.

— Самолетът? — В плиткия край на басейна Лорън се ококорва. — Къде отиваме?

Калъм й се усмихва.

— Вашингтон. Реших, че ще е приятно разнообразие за всички. — Обръща се към Ела: — Била ли си във Вашингтон?

Тя поклаща глава. Откъм басейна чувам Лорън да сумти на близнаците.

— Кой лети до друг щат за вечеря?

— Роял — изказва се Сойер.

— Не съм навит — обявявам. Тонът ми е сърдит, защото мразя да показвам слабост, а ефектът на обезболяващите отминава. Мисълта да стана и да летя донякъде никак не ми се струва привлекателна. — Но вие отидете. За мен не е проблем да си остана тук.

— И аз ще остана — присъединява се веднага Ела.

Докосвам коляното й и не пропускам да видя как погледът на баща ми проследява движението ми.

— Не, иди с тях — насърчавам я с дрезгав глас. — Залепена си за мен от седем сутринта. Трябва ти малко смяна на обстановката.

Не изглежда доволна.

— Няма да те оставя сам.

— Нищо му няма — подкрепя ме Истън. Вече скача от стола, което не ме изненадва. Забелязах, че вече пощръклява. Истън не е създаден да седи на едно място и да не прави нищо.

— Отивай — пришпорвам Ела. — Вашингтон ще ти хареса, повярвай ми.

— Хайде, сестричке, ще видим Вашингтонския монумент от небето — увещава я Истън. — Прилича на огромен пенис.

— Истън — гълчи го Калъм.

Най-после успяваме да я убедим и всички се пръсват да се приготвят за вечеря. Аз се премествам от шезлонга на дивана в стаята за игри, където двайсет минути по-късно ме открива Ела.

— Сигурен ли си, че ще се оправиш тук сам? — Прехапва загрижено долната си устна.

Вдигам дистанционното.

— Добре съм, скъпа. Ще изгледам един мач и после ще подремна или нещо подобно.

Идва до мен и нежно ме целува по устните.

— Обещай да се обадиш, ако имаш нужда от нещо. Ще накарам Калъм да ни върне със самолета.

— Обещавам — угаждам й аз.

След още една целувка тя излиза. Чувам стъпки и гласове във вестибюла, а после шумът стихва и къщата става тиха като гробница.

Излягам се на дивана и се съсредоточавам в екрана. Гледам как Каролина отбелязва тъчдаун след тъчдаун на неспособната защита на Ню Орлиънс. Приятно ми е да виждам, че отборът ми побеждава, но това само ми напомня, че ще пропусна поне два от плейофите с „Райдърс“, и се скапвам.

Въздишам, изключвам телевизора и решавам да дремна, но преди да затворя очи, телефонът ми иззвънява.

Брук е.

Мамка му.

Понеже знам, че ще ми изпрати куп съобщения, ако не й вдигна, натискам зелената слушалка.

— Какво искаш? — питам възмутен.

— Току-що се върнах от Париж. Може ли да поговорим?

Струва ми се необичайно смирена, което ме кара да вдигна гарда.

— Мислех, че няма да се върнеш до следващата седмица.

— Прибрах се по-рано. Съди ме.

Определено нещо я гризе. Сядам, вече съм нащрек.

— Каквото и да искаш да ми кажеш, изобщо не ме вълнува. Върви да тормозиш някого другиго.

— Чакай! Не затваряй — пресекливо дишане ечи от другата страна. — Готова съм да преговарям.

— Какво, по дяволите, означава това? — Раменете ми се сковават.

— Просто ела да поговорим — умолява Брук. — Ти и аз, Рийд. Не води Ела или братята си.

Кискам се.

— Ако това е начинът да се опиташ да ме съблазниш…

— Не искам да те съблазнявам, малък глупак! — Отново си поема дъх, явно се опитва да се успокои. — Искам да сключим сделка. Освен ако не си променил мнението си, че искаш да изчезна, ти предлагам да довлечеш задника си тук.

Недоверието ми расте още повече. Определено е намислила нещо, играе някаква игра, в която не искам да участвам.

Но… ако има дори най-малък шанс да говори сериозно, трябва ли да го пренебрегна?

Мисля няколко секунди, преди да отговоря.

— Ще съм там след двайсет минути.