Ерин Уот
Стъклен принц (33)

Глава 33
Ела

Вечерята във Вашингтон бе забавна, но бях щастлива и облекчена, когато самолетът кацна на частното летище. Рийд ми липсваше и никак не ми харесва, че цяла нощ е сам и с болки.

— Искаш ли да гледаш филм с мен и Рийд? — питам Истън, докато слизаме от линкълна.

На път е да се съгласи, но телефонът му вибрира. Поглежда екрана и клати глава.

— Уейд ме кани у тях. Има приятелка, която се нуждае от публика.

Калъм ускорява темпо, за да не чува плановете на сина си. Аз? Нямам избор.

— Внимавай — предупреждавам Истън. Повдигам се на пръсти и го целувам по бузата.

Той разрошва косата ми.

— Винаги. Винаги ползвам презерватив. Точно както са ме учили — крещи след баща си.

Не виждам на слабата светлина, но ми се струва, че Калъм му показва среден пръст, без да се обръща.

— Ти също се пази — дразни ме Истън. — Никога не се знае дали Рийд няма да се опита да ти заложи капан с някое бебе. — Правя гримаса и той свива очи. — Съжалявам, тъпа уста.

— Няма нищо. А и тя ще направи тест за бащинство и след няколко дни ще знаем кой е бащата на демонското изчадие, нали? Или след седмица.

— Сигурна ли си, че не е на Рийд? — двоуми се Истън.

— Той се кълне, че не е негово.

— Значи е на баща ми?

Сега е мой ред да се колебая. Ще ми се да не пазя тези тайни. Не знам защо Калъм не иска да сподели със синовете си за вазектомията.

— Не, мисля, че и негово не е.

Истън светкавично издиша.

— Добре. Има място само за още един Роял в къщата и то е за теб. — Целува ме нежно по челото и хуква към пикапа си.

Вътре близнаците са потънали вдън земя. Лампата в офиса на Калъм е включена. Горе коридорът, който води към моята стая и стаята на Рийд, е леко осветен и на стълбите е тихо. Изкачвам се и си мисля как всичко ми прилича на онази нощ, когато заварих Рийд и Брук. Стигам горе и се взирам в дългия коридор. Сърцето ми започва да бие по-бързо.

Припомням си, че нещата не са такива, каквито ги мислех тогава, и че няма причина в стаята на Рийд да е друг освен него. И все пак, когато стигам до вратата му, сърцето ми бие учестено и дланите ми са влажни от пот.

— Рийд? — провиквам се.

— В банята съм — чувам приглушения му отговор.

Изпускам въздишка на облекчение и натискам бравата.

Стаята е празна, но откъм полуотворената врата на банята му се разлива светлина. Надниквам и се стъписвам от вида му.

Махнал е превръзката и на мивката има напоени с кръв марли.

— О, боже мой. Какво е станало?

— Отвориха се няколко шева. Просто сменям превръзката. — Изхвърля розовата марля в боклука и лепва чисто нова върху раната. — Ще ми помогнеш ли да я залепя?

По най-бързия начин отивам при него. Вземам начумерена ролката с лейкопласт от тоалетката.

— Как стана това? Да не си се движил много?

— Не особено.

Стрелвам го с присвити очи. Това не беше отрицание, а заобикаляне.

— Лъжец.

— Може и да съм се движил малко — скланя. — Не е кой знае какво.

Клепачите му са подпухнали и тъмни. Да не е бил долу да бие крушата? Да се укорява заради историята с Брук? Откъсвам парче лейкопласт и поглеждам кокалчетата му — не изглеждат охлузени.

— Знаех си, че трябваше да остана — недоволствам. — Имал си нужда от мен. Какво си правил, докато ме нямаше? Вдигал си тежести?

Вместо да ми отговори, се навежда и ме целува, силно и кратко. После се отдръпва.

— Кълна се, не беше кой знае какво. Пресегнах се да взема нещо, усетих че шевовете се отварят и ето ме тук.

— Премълчаваш нещо. Мислех, че се разбрахме да нямаме тайни — свивам устни.

— Скъпа, да не се караме. — Хваща ме за китката и ме повлича извън банята, право на леглото. — Наистина не беше нещо сериозно. Изпих още едно обезболяващо и сега се чувствам добре, малко съм замаян.

Усмихва се отнесено, но усмивката му не стига до очите. Поне гледа мен. Изучавам погледа му за отговори и забелязвам, че устните му са стиснати, но го отдавам на болката. Каквото и да е станало тази вечер, може да почака до сутринта. Трябва да си ляга.

— Не ми харесва да те гледам как страдаш — споделям и се настаняваме на леглото.

— Знам, но те уверявам, че не боли чак толкова.

— Трябваше да си почиваш. — Плясвам го по лейкопласта, почти не ме интересува, че изохква. — Виждаш ли, боли те.

— Не думай, скъпа. Намушкаха ме, помниш ли? — Хваща ръцете ми и ме притегля по-близо.

Гърдите му се вдигат и спадат в монотонен ритъм. Може всичко да ми отнемат — колите, самолетите, вечерите в луксозни ресторанти — но няма да понеса да загубя Рийд. Тревога бълбука в стомаха ми и истинската причина за безпокойството ми излиза на повърхността.

— Аз съм виновна, че те наръгаха.

— Не, не си. Дори не си го помисляй — устните му се извиват надолу.

— Така е. Даниел нямаше да те погне, ако не бях аз. — Отвеяно плъзвам ръка по плочките на гърдите му, надолу по извивката между ребрата му. Благодарна съм, че нараняването не е по-лошо.

— Пълни глупости. Аз съм този, който го преби и каза на момичето, с което бе излязъл на среща, че е изнасилвач. Проблемът му е с мен.

— Предполагам. — Не вярвам, но знам, че няма да победя в този спор. — Просто се радвам, че го няма.

— Татко се погрижи за него. Не се притеснявай. — Рийд движи ръцете си нагоре и надолу по гърба ми. — Как беше вечерята?

— Добре. Много изискана. В менюто имаше куп неща, които не можех да произнеса. — Фоа гра. Лангустин. Нори.

— Ти какво си поръча? — хили се.

— Омар. Беше вкусен. — Както и лангустинът, това е, както по-късно разбрах, по-малък омар. Пропуснах фоа гра — гъши дроб, и нори — водорасли, защото ми се сториха гадни, след като ми обясниха какво представляват.

— Радвам се, че си прекарала добре. — Ръцете му забавят темпото, галенето за успокояване се превръща в нещо… по-възбуждащо.

Опитвам да се преместя, засрамена, задето толкова лесно ме възпламенява. Не мога да се възползвам от него в това състояние. Не и когато е ранен.

— Липсваше ми — поддавам се.

— И ти на мен. — Още една бърза целувка.

— Следващия път и ти ще дойдеш. Явно не може да ти се има доверие, като оставаш сам.

Вдишва дълбоко и ме притиска до себе си.

— Дадено. При следващия полет на татко ще отидем всички заедно.

— Нали разбираш, че звучи налудничаво?

— Кое по-точно?

— Ами това с полета. — Целувам го по рамото. — „Заедно“ звучи добре.

— Колко добре?

Единствената светлина в стаята идва от леко отворената врата на банята. Хвърля интересни сенки по тялото на Рийд. Опирам нос в шията му, долавям мирис на сапун и шампоан.

— Идеално.

— Скъпа… — прочиства гърло. — Трябва да престанеш да правиш това.

— Кое?

Поглежда ме и аз го зяпвам смутена.

— Да докосваш гърдите ми. Да ме душиш — изрича дрезгаво. — Караш ме да си мисля лоши неща.

— Лоши неща? — крайчетата на устните ми се стрелват нагоре.

— Мръсни неща — поправя се.

Усмивката ми се разтяга. Независимо дали го казва, защото е истина, или за да ме разсее — върши работа. Навеждам се над него, косата ми се спуска като завеса около лицата ни и притискам устни в неговите. Той плъзва езика си по долната ми устна, безмълвно ме пита за разрешение да влезе. Разтварям устни и той нахълтва с дълбока целувка.

— Не бива да го правим — прошепвам върху устните му. — Боли те.

— Тогава ме накрай да се чувствам по-добре — подсмихва се.

— Предизвикваш ли ме?

Целувам го отново и той се смее. Този път моят език изтезава него, обладавам устните му, докато забрави как да диша. Ръката ми отново е в действие, минава през гърдите му, надолу към панталона. Проверявам в боксерките му колко точно добре се чувства — горещ, твърд и плътен е.

Извива се над леглото и стене, тутакси поглеждам нагоре.

— Добре ли си?

— Да не си посмяла да спреш — ръмжи.

— Коя част точно те боли? — питам с престорена свенливост. Обичам да виждам Рийд изцяло под контрола на ръцете ми.

— Всяка част. Сериозно, ранен съм навсякъде. Особено тук — потупва между бедрата си. — Имам нужда да го целунеш, за да се оправи.

— Искаш да целуна това? — преструвам се на възмутена.

— О, да. Искам да ми дадеш дълбока целувка с отворена уста и много език точно тук… освен ако не искаш. — Несигурност обагря последните му думи.

Прикривам ухилването си и коленича между краката му.

Нетърпеливо свлича късите си панталони и изважда на показ всичко. Обвива го с ръка и ме поглежда с очакване и надежда.

— Горкичкият ми. — Проследявам с пръст опакото на ръката му.

Навеждам глава и той бързо се пресяга да отмести косата от лицето ми. Изстенва от удоволствие, щом устата ми се затваря около него.

— О, мамка му, да. — Тонът му е измъчен и каквато и да е болката в момента, аз съм причината за нея. Усещането е сладко и властно. Треперещите му ръце отново отмятат косата ми.

— Скъпа… Ела… — изхриптява и после не му остават думи, само звуци. Задъхани стонове, пресекливо пъшкане и нечленоразделни молби. Издърпва така силно косата ми, та да погледна лицето му — замаяно е от сласт… и може би от любов.

Отново се навеждам и поемам колкото мога повече от него. Той е голям и тежък, но тежестта му върху езика и устните ми е по-възбуждаща, отколкото съм си представяла. Под себе си усещам отчаянието и страстта му. Главозамайващо чувство на мощ ме обзема. Ако сега спра, сигурно ще накарам Рийд да ми обещае каквото пожелая.

Но аз не искам нищо. Само него. И това, че знам колко много и той ме иска, ме разгорещява до полуда. С ръце, език и устни го докарвам до ръба.

— Спри… ще свърша — изръмжава и леко дръпва косата ми.

Устните ми се запечатват около него. Искам да го направи. Искам да изгуби контрол. Удвоявам усилията си, смуча и лижа, докато голямата му форма се стяга и избухва.

Най-сетне тялото се отпуска и той ме изтегля нагоре до себе си да си почина.

— Рийд? — шептя.

— Да? — гласът му е дрезгав.

— Аз, ами… обичам те.

— Аз… и аз те обичам. — Заравя лице в шията ми. — Нямаш представа колко много. Аз… Знаеш, че бих направил всичко за теб, нали? — обещава нежно. — Абсолютно всичко, за да си в безопасност.

— Така ли? — Топлина се разлива в стомаха ми.

— Всичко — повтаря грубо и ме целува, докато и двамата оставаме без дъх.