Ерин Уот
Стъклен принц (25)

Глава 25

— Виждал ли си Рийд? — пита Калъм някого в коридора.

Гласът му се чува толкова близо до вратата ми, че веднага се изправям. Тежка ръка се просва върху мен и ме запраща обратно на матрака.

— Сигурно е отишъл на тренировка по футбол — отвръща Истън.

— Хм, рано е. Не трябва ли и ти да си там?

— Опитвам се, но някой ме подлага на кръстосан разпит за местонахождението на брат ми — отвръща Истън хапливо.

Калъм изгрухтява или се изсмива, или изпуска въздишка. Не мога да разбера. Треса рамото на Рийд, докато отвори очи.

— Баща ти — съскам.

Той затваря очи и побутва бузата си в дланта ми.

Калъм заговаря отново.

— Получих обаждане от „Франклин Ауто Боди“. Казаха, че Рийд им е закарал кола, но виждам, че роувърът му е отвън. Колата на Ела липсва. Не е избягала отново, нали? — Тонът му става напрегнат. Чудя се дали съм го разстроила с разговора за парите. Или може би мисли, че е разстроил мен и се притеснява, че може да съм избягала.

— Не, колата на Ела претърпя инцидент с мед, беше я срам да ти каже. Рийд я закара на почистване.

— Инцидент с мед?

— Да, не се тревожи, татко — успокоява го Истън и стъпките им заглъхват надолу по коридора.

Поглеждам часовника, който ми подсказва, че трябва да се размърдам, ако искам да стигна навреме в пекарната. Луси ми даде втори шанс и в никакъв случай не искам да го пропилея. Изпълзявам изпод властната ръка на Рийд и осъзнавам, че съм по бельо.

Да се разхождам полугола пред Рийд, е някак по-смущаващо от това да се събличам пред тайфа непознати. Откривам тениската му, която виси на края на леглото, и бързо я навличам.

Рийд се обръща по гръб и пъхва ръце под главата си. Гледа ме с интерес как кръжа из стаята и се оправям.

— Нямаше нужда да се покриваш заради мен — отбелязва провлачено.

— Не съм се покрила заради теб, а заради себе си.

Той се засмива — нисък, секси, дрезгав звук.

— Все още картата на непорочността е в теб, малка госпожице Невинност.

— Не се чувствам особено невинна — мънкам.

— И не изглеждаш така.

Заставам пред широкото огледало над бюрото ми. Косата ми стърчи навсякъде. Изглежда така, сякаш семейство горски обитатели са си свили гнездо там.

— О, за бога. Наистина ли така изглежда косата след секс? — Всъщност може ли да се нарече „коса след секс“, щом не си правил секс?

Зад мен Рийд се надига, изглежда доста добре за това време на сутринта. Отмята настрани секскосата ми и залепва гореща целувка на врата ми.

— Изглеждаш прекрасно и секси и ако остана и секунда повече, девствеността ти ще е някъде по пода до бельото ти от вчера.

Шляпва дупето ми здраво и бавно се изнася от стаята ми по боксерки. Добре че не го пресреща Калъм с ужасени крясъци.

След като Рийд излиза, пъхам главата си в мивката, навличам чифт джинси, маратонки и една малко неприлична блуза от черна дантела, която носех, когато работех на отбивката за тирове, преди да ме открие Калъм.

Рийд минава покрай стаята ми точно като излизам. Спира. Оглежда ме от глава до пети и вдига пръст.

— Стой на място.

Не стоя, защото милион пъти съм обяснявала на Рийд, че не съм куче.

Следвам го до стаята му, където той започва да рови в гардероба си.

— Какво правиш?

— Търся униформа.

— Униформите не са задължителни в петък — завъртам очи.

Петък е единственият ден, в който можем да извадим на показ дрехите, които училището не одобрява, въпреки че директорът Берингър предпочита да носим нещо в подкрепа на отбора по футбол в деня на мача.

— Това не означава да носиш дреха, която ще предизвика бунт в училище. — Рийд се появява с бяла риза на миниатюрни сини квадратчета. — Предполагам, че не би облякла тениската от футболния ми екип, нали?

Правя физиономия. Не съм готова да заявя на света, че съм се събрала отново с Рийд Роял. И без друго имам достатъчно глупости на главата, с които да се разправям, и не съм сигурна доколко това ще усложни положението.

Рийд въздиша, но не спори.

Оставям го да провре ръцете ми през ръкавите на ризата и плясвам висящия плат в лицето му.

— Как да нося това?

Той върти показалец в кръг.

— Направи онова нещо с ръкавите. С навиването. Не трябва ли дрехите на гаджетата да са върхът?

Това, че Рийд използва думата „гадже“, ме стопли поне с двайсет градуса, но не бива да разбира какво влияние има върху мен, иначе ще го използва срещу ми през цялото време.

— Прави се с джинсите на гаджето. И добре, но само този път — негодувам и навивам ръкавите, за да мога все пак да използвам ръцете си в пекарната, без ръкавите на ризата да станат целите в брашно.

Грабваме няколко неща за похапване и потегляме.

— Какво ти се прави този уикенд? — пита Рийд на път към пекарната.

— Не искам да ходя на още едно „Астор“ парти — сбърчвам нос. — И трябва да измислим нещо с Вал, защото Там е нещастник и не искам да остава сама.

— Има една ферма с огромен лабиринт от царевица и състезание по мятане на тикви, може да я посетим.

— Ние? С теб и братята ти ли? — питам обнадеждена.

— Да, всички. Ще си изкараме тестостерона на плодовете, а после с теб може да идем да се натискаме в лабиринта.

— Много си самоуверен.

— Имам следи от нокти по гърба си тази сутрин — усмихва се самодоволно.

— Не е вярно! — възкликвам, но после затаявам дъх. — Имаш ли? — питам тихо и поглеждам ноктите си.

Рийд продължава да се усмихва, но подхожда тактично и сменя темата.

— Между другото, как е Вал?

— Не е добре. Липсва й бившият й. — Пъхам ръце под бедрата си. Ще ми се тя да си даде сметка колко по-добре й е без мерзавеца Там, но не раздавам съвети за връзки. Немалко приятелства са се разпадали в задните стаички на стриптийз клубовете, защото някоя жена е решила да изтъкне недостатъците на мъжа на приятелката си.

Изведнъж ми просветва. Рийд е с една година по-голям от мен. Следващата година аз ще съм в „Астор Парк“, а него няма да го има. Веднъж бе споменал, че иска да остави океан между себе си и Бейвю. Вече знам защо, но при мисълта да е толкова далеч, стомахът ми се преобръща.

— Трябва ли да се притеснявам за отиването ти в колежа? — питам нервно.

— Не. — Той се пресяга и слага ръката си на коляното ми, за да ме увери. — Гаджето на Вал иска да опита някои нови неща, но аз вече… — Прави пауза, за да намери подходящата дума. — Не искам да представям баща ти в лоша светлина, но Стив имаше всички жени, които пожелаеше по света, и нито една от тях не го направи щастлив. Не ми е нужно да спя с много жени, та да разбера какво искам.

Думите му, о, думите му са като слънчева светлина, която доставя сладост до всяка пора на тялото ми. Моля се да не съм допуснала грешка, като се съгласих да му дам втори шанс. Ако ме нарани отново, няма да го преживея.

Рийд спира пред пекарната и увива ръка около врата ми. Понечвам да се възпротивя, но той ме дарява с груба, обсебваща целувка.

— Ще се видим на паркинга — мърка върху устните ми.

Не изчаква да му отговоря, отпрашва на тренировка.

Зашлевявам се наум, задето се наслаждавам на поведението му на пещерняк, но не успявам да махна усмивката от лицето си, преди да вляза в пекарната.

 

 

Сутринта минава бързо. Мислех, че ще се ниже бавно покрай цялото търкане, пък и ми липсваше компанията на Рийд, но се чувствах жизнена. Вероятно това прави добрият почти секс. Чудя се как ли ще се чувствам след истинския. Като супергерой? Сякаш мога да прескоча сграда с един скок или да държа падащите самолети в небето с една ръка.

Фактът, че намерих носени гащи в шкафчето си, изобщо не ме притеснява. Тоест, ще се наложи да нося гумени ръкавици навсякъде със себе си, но дори мъчителите ми в „Астор Парк“ не могат да развалят настроението ми сега.

— Да не ти е излязъл късметът снощи? — пита Вал по-късно на обяд, когато оставяме таблите си на масата.

— Защо? Какво виждаш? Да не би да имам надпис на челото?

— Имаш противното щастливо изражение на хората, които го правят редовно и задоволяващо. — Тя се отпуска на стола, отвратена.

— Не ми е излязъл късметът снощи — уверявам я.

— Е, нещо е станало. — Оглежда ме внимателно, сякаш са останали следи от пръстите на Рийд по лицето ми. — С него? — посочва с глава към касата, където Рийд плаща обяда си. Нещо в лицето ми трябва да ме е издало, защото тя изсумтява. — Направила си го. Приела си го отново. Защо?

Тръпки ме полазват. Вал обикновено не съди другите, но в момента неодобрението е изписано на лицето й.

— Какво, сега ще ме изтриеш от приятелите си ли? — подмятам саркастично.

— Не! Разбира се, че не — смекчава изражението си. — Но не разбирам. Каза, че не можеш да му простиш.

— Явно съм сгрешила — въздишам. — Обичам го, Вал. Това може и да ме прави най-глупавото момиче на планетата, но наистина искам да се постарая да изгладим нещата помежду си. Той… ами липсва ми.

Тя издишва недоволно.

— И на мен ми липсва Там. Погледни какви тъпотии извърших онази вечер и за какво? Не може да приемаме тези нещастници отново, иначе няма да можем да живеем със себе си.

— Знам и повярвай ми, ако бях на твое място, и аз щях да въртя очи. — Дъвча крайчеца на устните си. Не мога да й разкрия какви точно са недостатъците на Рийд, защото са лични, но искам да ме разбере. Държи се така само защото я е грижа за мен и наистина го оценявам.

— Е, какво? Толкова ли го бива в просенето на прошка?

Защо простих на Рийд? Не е заради тъжната му история или защото ме кара да се чувствам добре. Това не са причини да останеш с някого, особено ако едно момиче е третирано така, както Рийд се държа с мен.

Начинът, по който сме свързани, е… сложен. През половината време дори аз не знам какво точно е. Само знам, че го разбирам на по-дълбоко ниво, че неговата загуба е като моята. Че неговото щастие ме прави щастлива. Че неговите усилия да открие нещо смислено в този ненормален свят, са ми познати като собствената ми кожа.

Старателно се опитвам да обясня това на Вал.

— Простих му, защото не знам дали съществува друг, когото да разбирам по-добре или който да вниква в мен по същия начин. Не знаеш, но няколко седмици, след като се установих тук, получих нервен срив покрай Рийд и започнах да го удрям в колата.

— Наистина? — устните й помръдват.

Приятно ми е да я виждам да се усмихва. Приятелството на Вал е по-важно за мен от всичко тези дни.

— Наистина. Държеше ме с една ръка, докато караше към къщи. И макар да твърдеше, че ме мрази, пак ме караше до училище всеки ден. Не знам как да го обясня, но се чувствам така, сякаш сме еднакви. Понякога хормоните ми бушуват и цивря, понякога той се държи като задник, но сме създадени от едни и същи плът и кости, и прецакана психика.

— Опитвала ли си изобщо с друго момче?

— Не. А и да бях, нищо нямаше да излезе. Нямаше да е… Рийд.

Тя въздъхва, но е въздишка на примирение.

— Няма да се правя, че схващам, но след онази вечер реших, че ще продължа напред.

— Може да поизчакаш да изчезне синината. Как въобще я обясни на семейството си?

— Оправдах се, че съм се ударила във врата. Донякъде е така, като изключим факта, че вратата бе лице на момиче.

— Ще ходим ли на мача довечера?

Тя побутва зрънцата киноа в чинията си с вегетариански обяд.

— Не знам. Май приключих с момчетата от „Астор“.

— Ами готиния пич, седнал до Истън? — питам.

Тя поглежда през рамо.

— Лиъм Хънтър?

— Изглежда… амбициозен.

— Да, такъв е. И вероятно е на челно място в списъка ми с момчета, които да избягвам. Той е като Там. Бедно момче, което смята, че заслужава повече, отколкото има, и се цели високо. Ще ме използва като носна кърпичка и после ще ме захвърли. — Отваря шишето с вода. — Трябва ми богаташ, защото те не се привързват към хора, а само към предмети. Ако нямат чувства към мен и аз няма да имам към тях.

Понечвам да й обясня, че нещата не стоят така, че можеш да се влюбиш и в човек, който не те понася. Например аз и Рийд. Аз си паднах по него, когато той ме отблъскваше и се държеше ужасно с мен. Продължих да го обичам и след като научих отвратителни неща. Но Вал не ме слуша. Още е обзета от мъка и това е единственият глас в главата й сега.

— Трябва ти богаташ, когото да използваш — аз съм твоят човек.

Обръщаме се и виждаме как Уейд се промъква към масата ни.

Вал го оглежда снизходително. Личи си, че й харесва това, което вижда, но не е кой знае колко изненадващо. Уейд е секси.

— Ако те използвам, ще трябва да се въздържаш от другите момичета.

— Какво имаш предвид? — пита той, наистина изглежда объркан. Преданост очевидно е непозната дума за него.

— Има предвид, че докато се използвате взаимно, не може да прекрачваш кръга на приятелството с бонуси — обяснявам.

— Но… — мръщи се.

Вал го прекъсва.

— Забрави, Уейд. Мога да ти причиня такива невероятни неща, та после никога повече да не можеш да се забавляваш, защото непрекъснато ще сравняваш други момичета с мен и нищо няма да излезе.

Ченето му увисва.

Ухилвам се, защото за първи път виждам някой да затапи Уейд.

— Тя знае някои работи — потвърждавам, макар да нямам представа за какво говоря.

— Знаеш някои работи — изграчва той.

— Да — Вал кима.

Уейд мигом пада на едно коляно.

— О, великолепна девице. Моля те, позволи ми да поставя своя избраник в твоята пещера на удоволствията и да те отведа до висоти, познати само на безсмъртните.

Вал става и взема таблата си.

— Ако това е представата ти за мръснишко говорене, имаш още много да се учиш. Ела с мен.

Тя тръгва.

Уейд се обръща към мен.

— Мръснишко говорене — с детска радост повтаря думите без звук.

Свивам рамене и вдигам ръце. Той изтичва след Вал. По-скоро спринтира.

— Искам ли да знам какво беше това? — пита Рийд и слага таблата си до моята.

— Мисля, че не. Честно казано, и да ме питаш, май не мога да ти обясня.