Ерин Уот
Стъклен принц (14)

Глава 14
Рийд

В мига, в който Ела се завъртя към мен, разбрах, че е стигнала до погрешно заключение.

Хващам я за китката и я извеждам от салона за гости, преместваме се в отсрещната стая, която по случайност се оказва кабинетът на мама и мястото, където с Гид я открихме след като… след като умря. Чудесно. Това е точното място, където да спася връзката си с Ела. Ама друг път.

— Виж — започвам, но тя се отдръпва и се отдалечава, преди да успея да кажа друго.

— Това е твоето бебе, нали? — изсумтява тя.

— Не. Кълна се. Не е мое.

— Не ти вярвам — казва тя, стиснала юмручета.

Искам да я докосна, но мисля, че не е добра идея.

— Не съм я пипал, откакто ти дойде тук — повтарям вече сигурно за хиляден път. — Бях приключил с нея още преди това.

Тя удря най-близката повърхност и прах се вдига във въздуха. Тази стая дълго бе заключена.

— Откъде знаеш, че не е твое?

Пристъпвам неспокойно от крак на крак. За да отговоря, трябва да извадя на повърхността неприятен спомен, но нямам избор.

— Когато я видях, тя имаше съвсем лека издутина.

Ела пребледнява и знам, че си припомня онази нощ, в която намери Брук гола в стаята ми.

— Не знаеш. Няма как да знаеш. Не и докато не се направи тест. Гади ми се. — Слага ръка на корема си. — Наистина, говоря сериозно, имам чувството, че ще повърна.

— Не е мое. Трябва да е на баща ми. Или, по дяволите, може да е на всеки. Тя е способна да изневери на баща ми — добавям отчаяно.

— Както и ти.

Поемам си дъх. Беше точен изстрел и тя го знае. Но няма да се предам. Това е битка, в която ще победя, та ако ще и с мръсни номера.

— Не отричам, че се държах като гадняр, и може би все още се държа така, но не съм бащата на бебето на Брук. Не съм ти изневерил. Държах в тайна част от миналото си, а не биваше. Знам. Беше грешка. Съжалявам. Просто… моля те, моля те прости ми — умолявам. — Избави и двама ни от мъките.

— Вече е все едно. — Липсата на емоция по лицето й ме плаши. Поклаща глава. — Преди да те срещна, животът ми бе пълен с гадости. Но се справях с тях, какъв избор имах? Нямаше значение, че баща ми не бе наоколо, защото мама беше. Казвах си, че трябва да съм благодарна, когато тя умря, понеже се избави от мъките си. После дойдох тук и те видях. Помислих, че мога да прозра под твърдата ти, груба фасада. Това момче е загубило майка си. Той е гневен и наранен, но аз виждам кой е. Може би и той вижда коя съм аз.

Кръстосва ръце пред корема си, опитва се да задържи нещо в себе си, а мен да отблъсне. Не знам нищо друго, освен че я боли. Пресягам се към нея, но тя се свива, сякаш самата мисъл за допира ми е болезнена.

Мамка му, толкова е наранена и й го причиних аз.

— Виждах… виждам те — прошепвам.

Не ме слуша.

— И реших, няма да се откажа от него. Накрая ще се предаде и ще го убедя, че сме красива приказка. Ала не сме. Не сме нищо. Ние сме като пушек — без форма и смисъл. — Удря дланта си с два пръста с беззвучно щракане. — И трагедия не сме. По-малко от нищо сме.

Думите й се забиват в сърцето ми. Права е. Трябва да се откажа, но не мога. И фактът, че толкова я боли, ми говори, че се нуждае от мен. Само един страхливец би се отказал сега. Аз й причиних цялата тази болка, но знам, че мога да я премахна само ако ми даде възможност.

Поемам дълбоко дъх.

— Мога да избирам между два пътя. Да се откажа. Или да се боря за теб. Познай кой избирам?

Ела се е втренчила в мен с безизразно мълчание, затова продължавам да говоря:

— Оплесках всичко. Трябваше да бъда откровен с теб от самото начало. Брук ми съобщи, че е бременна онази вечер. Паникьосах се. Мозъкът ми изключи. Мъчех се да измисля как да изляза от положението, без да разбереш, че някога съм я докосвал. Беше ме срам. Разбра ли? Срамувах се. Това ли искаше да чуеш?

Извива устни.

— Да, е, знаеш ли аз коя съм? Аз съм глупавото момиче във филмите на ужасите. Ти ме превърна в това тъпо момиче — посочва ме обвинително с пръст. — Аз съм момичето, което тича обратно в къщата, където е мъжът с ножа. Ти ме предупреди. Повтаряше ми отново и отново да стоя настрана. Но не те послушах. Реших, че аз знам по-добре.

— Сгреших. Не трябва да стоим далече един от друг. И двамата добре го знаем.

Тръгвам към нея и спирам на сантиметри. Пръстите на краката ми почти се опират в нейните. После с едно плавно движение я притеглям към себе си. О, да му се не види. Толкова е приятно да я държа в прегръдката си. Искам да пъхна ръка в меката й коса и да я целувам до несвяст, но тя ме прогаря с разярен, огнен поглед.

— Престани да ме пипаш — отсича. — По-скоро бих умряла…

Слагам длан на устата й.

— Не изричай думи, за които ще съжаляваш. Не казвай неща, от които връщане назад няма — предупреждавам.

Ръката й полита и се стоварва върху бузата ми. Брадичката ми се извърта надясно, но не я пускам. Очите й са освирепели, раменете й се тресат. Обзалагам се, че сигурно и аз изглеждам също толкова нелепо, налудничаво и необуздано.

— Какво искаш от мен? Кажи ми и ще го направя. Искаш да падна на колене ли? Да целувам краката ти ли?

— Не, запази си достойнството — казва подигравателно. — Ще ти трябва нещо да те топли през нощта. О, чакай, за това си имаш Брук. — Силно ме избутва и се отскубва. Преди да я стигна, вече е при вратата и се мъчи да я отвари.

Татко и Брук се спират в коридора. Татко наблюдава отдалечаващата се Ела, а после ме измерва с присвити очи. Брук направо сияе.

Гневно крача покрай тях, за да намеря Гид. Може пък той да има отговорите, които търся. На този етап е единственият от братята ми, който още ми говори.

Откривам го на каменистото възвишение, разделящо двора от тънката пясъчна ивица, която наричаме плаж. Атлантическият океан е студен и тъмен, осветен само от лунния сърп.

— Бебето твое ли е? — пита ме, без дори да ме погледне.

— Защо всички мислят така?

— Леле, братле, не мога да си представя защо някой, който знае, че си спал с нея, би си помислил, че бебето е от теб.

— Не е — роша с ръка косата си. — Не съм я докосвал отпреди повече от шест месеца. От Деня на свети Патрик. Бяхме се нафиркали, помниш ли? Припаднах горе. Тя се покатери върху мен. Не помня много, само че на сутринта, когато се събудих, тя лежеше гола до мен. Татко беше отвън и ни викаше за вечеря. Щях да му кажа още тогава. Онази вечер. Но ме хвана шубе.

Гидиън не отговаря. Продължава да се взира във водата.

— Преди допусках, че Дайна и Брук се опитват да унищожат семейството, но сега си мисля, че го погубваме ние. Не знам как да оправя нещата, Гид. Кажи ми, помогни ми. — Не продумва и отчаяно се опитвам отново да установя контакт. — Помниш ли, когато мама ни четеше „Швейцарското семейство Робинзон“ и обикаляхме нагоре-надолу по брега, търсейки подходяща за живеене пещера? Петимата бяхме заедно. Щяхме да убием кита, да ядем боровинки, да си направим сами дрехи от испански мъх и водорасли.

— Вече не сме деца.

— Знам, но това не означава, че все още не сме семейство.

— Искаше да си тръгнеш — припомня ми той. — Само за това говореше. Как ще се махнеш. Сега, тъй като Ела е тук, смяташ, че си заслужава да останеш? Що за лоялност имаш към семейството си?

Той скача на пясъка и оставя нощта да го погълне, а мен зарязва сам с клетите ми мисли.

Никой не ме е карал да спя с Брук. Взех това решение съвсем сам. Доставяше ми някакво смахнато удоволствие да отмъщавам на баща ми, като го набутвам на гаджето му.

Исках да страда. Заслужаваше го, след всичко, което причини на семейството ни. С изневерите и лъжите си докара мама до ръба. Имам чувството, че лъжите бяха най-лошата част. Ако не беше я уверявал отново и отново, че не е замесен във всички онези неща, които Стив правеше, всички онези публични домове по света с първокласен ескорт, модели и актриси, които парите на милиардер можеха да купят, мама вероятно щеше да го напусне.

Ако беше го напуснала, сигурно щеше да е още жива. Но тя не е. Тя е мъртва и пренебрежението и изневерите на татко са причината за смъртта й точно толкова, колкото и хапчетата, които изпи онази нощ.

Стисвам устни. Разбира се, отмъщението ми бе безсмислено, след като нямах топките да му кажа за мен и Брук. Кой да знае, че вкусът на успеха е така горчив.