Ерин Уот
Стъклен принц (19)

Глава 19
Ела

Прибирам се от училище и по най-бързия начин се отправям към стаята си, където се мятам на леглото и се свивам на кълбо. Искам да се престоря, че този ужасен, адски ден никога не се е случвал. Всеки път, когато си помисля, че не мога да се почувствам по-унизена, гаднярите в „Астор Парк“ ми доказват, че греша.

Но няма да плача. Не. Няма да пролея и сълза. Няма да им позволя да имат такава власт над мен.

И все пак часът по дебати бе отвратителен по един съвсем нов начин. Обидите за майка ми се оказаха почти непоносими за мен. Не мога да повярвам, че учителят стоя тъпо цели пет минути, преди да укроти класа.

Може би трябваше да отида у Вал след училище, както тя ми предложи. Можеше да се тъпчем със сладолед на леглото й и да обсъждаме момчето, по което сега си пада. Май щеше да е по-добре, отколкото да се цупя цяла нощ в стаята си.

А и нямаше да се впрягам всеки път, щом чуя стъпки в коридора. Не мога да повярвам, че целунах Рийд онази вечер. Не, беше повече от целувка. Беше събул клина ми и ръцете му бяха на дупето ми. Кой знае колко далеч щях да го оставя да стигне, ако онова с бебето не бе изскочило между нас.

Ами ако той наистина е бащата на бебето на Брук? Как бих могла да живея в една къща с Рийд, Брук и тайното им бебе, което горкият Калъм, без да подозира, ще отгледа като свое?

Господи. Кога животът ми се превърна в сапунен сериал?

Притискам силно лицето си с длани, докато усещам как зъбите ми се впиват в бузите. Тази болка не премахва онази в сърцето ми. Липсва ми… Рийд. Гневна съм на себе си за това, но не мога и да го спра. Всички неща, които му наговорих, че ме вижда… още се чувствам така. Рийд ме гледа с дълбоките си сини очи и сякаш вижда право в душата ми. Вижда през изкуствената фасада, зад която се крия. Вижда страховете ми и уязвимостта ми и не ме съди за тях.

И аз вярвах, че го разбирам. Въобразявах ли си? Изпълнените със смях моменти, в които и двамата сваляхме гарда, искреният му поглед, когато сподели с мен, че иска да е значим, спокойствието, което ме заливаше, когато заспивахме заедно…

Нима всичко това е било плод на въображението ми?

Грабвам учебника по математика от раницата и си налагам да се съсредоточа. После се награждавам с два безсмислени епизода на „Ергенът“, но не е забавно без Вал, която пуска духовити забележки за участниците.

— Ела — чувам гласа на Калъм от коридора, последван от бързо почукване. — Вечерята е готова. Трябва да слезеш.

— Не съм гладна — отвръщам.

— Слез — повтаря. — Имаме гости.

Мръщя се към вратата. Калъм по принцип не се държи много бащински с мен, но сега тонът му е строг като на родител.

— Ще ядем на двора — добавя и тръгва да чука по вратите на другите, за да събере войската. Лично ни извиква един по един и май е леко… притеснен.

Изправям се бдително. Чудя се кои ли са „гостите“ ни. Брук, очевидно, защото тази вещица е тук почти всяка вечер, откакто с Калъм пуснаха бомбата с бебето.

Но кой друг? Доколкото знам, единственият приятел на Калъм е Стив, а той е мъртъв.

С тежка въздишка се надигам от матрака и бързо сменям училищната униформа с нещо по-подходящо за вечеря. За съжаление, все забравям да ида на пазар, така че се налага да облека една от роклите, с които се сдобих след пазаруването с Брук.

Излизам в коридора по същото време, когато от стаите си се подават Рийд и Истън. Не им обръщам внимание, те правят същото помежду си и слизането по стълбите се превръща в мълчалив тропот.

Щом стъпваме на двора, тутакси разбирам защо Калъм е угрижен. Гостите ни за вечеря са двама — Брук и… Дайна о’Халоран.

До мен Рийд се сковава. Сините му очи се стрелкат от едната руса кучка към другата.

— Какъв е поводът? — пита студено.

— Празнуваме годежа, глупчо! — Брук се усмихва широко и отмята коса зад рамото си. — Неофициално, разбира се, но ще има и истинско парти, щом изясним подробностите. На някое шикозно място като „Палас“ или може би „Кинг Едуард“. Какво мислиш, Дайна? Дали ни трябва нещо с по-модерна обстановка, или по-скоро по-изискано?

Дайна сбърчва нос отвратена.

— Хотел „Кинг Едуард“ отдавна е загубил чара си, Бруки. Преди беше много по-елитен, но след като смъкнаха цените, клиентите са по-ниска класа.

Калъм поглежда към мен и момчетата.

— Седнете — командва. — Държите се невъзпитано.

Оглеждам свободните места. Брук и Дайна са от двете страни на Калъм, а Сойер и Себастиан с унили погледи са извадили късмет и седят в другия край на масата.

Рийд и Истън подминават празните столове до жените и се пльосват до близнаците. Това ми оставя два не особено приятни варианта, но решавам, че Дайна е по-малката кучка и неохотно заемам мястото до нея.

Тъкмо се настанявам, когато Гидиън се измъква през френските прозорци.

— Добър вечер — смотолевя.

Калъм кимва одобрително.

— Радвам се, че успя да дойдеш, Гид — изрича отсечено.

— Понеже ми остави голям избор, нали тате? — отвръща Гидиън още по-сопнато. Челюстта му се стяга, като вижда, че единственото свободно място е до Брук. Бъдещата му мащеха.

— Ела седни, скъпи — тя потупва стола до себе си. — Нека ти налея чаша вино.

— Ще пия вода — отвръща кратко той.

Неловко мълчание цари на масата, след като всички се настанихме. Момчетата Роял гледат сърдито. Калъм ги наблюдава разочарован.

Но какво е очаквал? Синовете му почти не му говорят, откакто съобщиха за бебето. Виждам колко огорчени са близнаците всеки път, когато Брук размахва демонстративно диаманта си. Истън е по-често пиян, отколкото трезвен. Очевидно се налага Гид да бъде тероризиран, за да се прибере вкъщи. А Рийд е спал с гаджето на Калъм два или три, или стотици пъти.

Така че, да. Калъм трябва да е загубил ума си, ако си мисли, че тази голяма семейна вечеря може да бъде нещо друго освен огромно бедствие.

— Много ти благодаря, че ме покани тази вечер — чурулика Дайна на Калъм. — От години не съм посещавала двореца на Роял.

Острата нотка в думите й описва точно как се чувства заради липсата на покани към нея. Изглежда красива тази вечер, като изключим отровата в зелените й очи. Златната й коса е сресана назад и чифт диамантени обици висят на ушите й. Облечена е с бяла рокля с дълбоко остро деколте, което разкрива тена и бюста й.

Виждам защо баща ми е бил привлечен от нея. Дайна прилича на секси ангелче. Чудя се колко ли време му е отнело да си даде сметка, че всъщност е дявол.

Калъм сигурно е наел кетъринг за вечерта, защото три жени с униформи, които не познавам, се носят из двора и започват да сервират. Чувствам се не на място и се налага да се прикова към стола, та да не скоча да им помагам.

Миг по-късно и деветимата се храним. Вкусна ли е храната? Нямам представа. Не обръщам внимание на това какво слагам в устата си. Най-вече се старая да не повърна. Брук говори на дълго и на широко за новото бебе Роял и от това ми се гади.

— Ако е момче, искам презимето му да е Емерсън като бащата на Калъм — обяснява тя на Дайна. — Как мислиш, не звучи ли много приятно? Калъм Емерсън Роял втори.

Възнамерява да кръсти бебето Калъм? „Защо не Рийд?“, иска ми се да изръся. Вкопчвам се здраво в чашата, защото мисълта, че Рийд може да е биологичният баща на бебето, ме вбесява. Повдига ми се от нея. И изобщо е отвратителна.

Рийд твърди, че последният път, когато е бил с Брук, е бил преди повече от шест месеца, а тя определено не е чак толкова напреднала. Може пък наистина да не са правили секс онази нощ, когато ги заварих. Той ме увери, че не са. Брук потвърди, че не са.

Може да казват истината?

„Да, Ела, и последното гадже на мама със сигурност се държеше за ръка със сестра си. Тъпачка!“

— Ела?

Вдигам глава и виждам, че Калъм се взира в мен.

— Извинете, какво?

— Брук ти зададе въпрос — подсказва ми.

Поглеждам с нежелание Брук, която ми намига.

— Попитах те дали имаш предложения за имена на момиче?

— Не — мънкам под нос. — Съжалявам, не ме бива с имената.

— Момчета? — пита тя останалите Роял. — Някакви идеи?

Нито един не отговаря. Близнаците се правят на много заети да тъпчат храна в устата си, но Рийд, Гидиън и Истън направо я пренебрегват.

Тъй като аз съм единствената, която допринесе с нещо към разговора — ако изобщо седем мизерни думи могат да се нарекат принос — бързо ставам център на внимание за възрастните.

— Разочарована съм, че не идваш в мезонета по-често — обръща се Дайна към мен. — Бих искала да опозная дъщерята на съпруга си.

Произнася „дъщеря“ като мръсна дума. Калъм изпъва гръб, но устата му остава плътно затворена.

— Не бях поканена — опитвам се да говоря също толкова равнодушно.

Погледът на Дайна става по-мрачен.

— Не ти трябва покана — отбелязва мило. — Мезонетът е на половина твой, ако не си забравила.

— Предполагам.

На разконцентрирания ми поглед отвръща със свиване на рамене и се обръща към Гидиън.

— Как е колежът, скъпи? Не съм те виждала от години. Разкажи ми всичко покрай теб.

— Колежът е добре — отсича той лаконично.

— Скоро ти предстои състезание по плуване, нали? — Дайна прокарва пръст по столчето на чашата. — Брук май ми спомена нещо такова?

Мускулът на челюстта му трепва, преди да продума:

— Да, така е.

Брук се обажда с оживен поглед:

— Може би трябва всички да идем там, за да го окуражим. Какво мислиш Калъм?

— А… да. Мисля, че е… чудесно.

Рийд пръхти тихо.

Калъм го поглежда предупредително.

В момента мразя всички на тази маса.

Напрежението става все по-тежко и по-тежко, имам чувството, че стените ме притискат и се задушавам. А ние сме навън, за бога.

— Иска ми се да можеше да опознаеш баща си — казва Дайна. — Стив беше страхотен мъж. Толкова лоялен. Нали, Калъм?

Калъм кима и си налива още една чаша вино. Убедена съм, че вече е на второто си шише. Брук, от друга страна, пие газирана вода заради бременността.

— Най-добрият човек, когото съм познавал — непоколебимо допълва Калъм.

— Обаче не го биваше особено в управлението на парите — отбелязва Дайна. За момент присвива зелените си очи към мен. — На майка си ли приличаш, или на баща си, Ела?

— На майка си — отвръщам бързо, но откъде, по дяволите, бих могла да знам?

— Разбира се, че така ще кажеш — размишлява тя на глас. — Все пак Стив не знаеше за теб. През по-голямата част от живота ти просто не си съществувала за него.

„Ловък прав удар, Дайна.“ Но знаеш ли какво? Израснала съм със злобни жени, които живеят в страх, че единственото им преимущество — външният вид, бързо ще увехне. Мога да се справя с каквото и да тръгне срещу мен.

— Накрая се поправи. Все пак ми завеща всичко, което можа — усмихвам се.

„И щеше да ми остави още повече, ако ти нямаше сбирщина адвокати, та да се погрижат всяка изкопчена стотинка да отиде в портмонето ти.“

Усмивка разкрива зъбите й.

— Мислех си за теб онзи ден. — „Моля те, недей.“ — И колко много си приличаме. Майка ми не беше здрава, когато бях млада, и непрекъснато се местехме като вас. Тя направи някои лоши избори в живота си. Често имаше… — прави пауза и отпива от питието си.

Въпреки нежеланието ни, всички попиваме всяка нейна дума, а тя очевидно се радва на вниманието.

— Често хората, които влизаха и излизаха от живота ми, не бяха пример за подражание. Понякога тези мъже искаха неща от мен, които не бива да молиш едно дете да ти даде.

Дайна ме поглежда в очакване. Сигурно е като някогашните южняшки свещеници, които се нуждаят от потвърждение, за да са сигурни, че посланието им е било получено.

— Това е ужасно — промълвявам.

Тя е права. Историята й е сходна с моето минало. Но не искам да я съжалявам. Животът й сега няма нищо общо с тогавашния.

— Така е, нали? — Тя потупва с кърпичка ъгълчето на устата си. — Бих искала да ти дам съвет, като едно търсещо мястото си момиче на друго. Не стой със скръстени ръце да чакаш това, което искаш от живота, защото в противен случай ще свършиш като майките ни — използвани и накрая мъртви. Убедена съм, че не искаш това, нали, Ела?

Калъм оставя вилицата си на масата с повече сила от нужното.

— Смятам, че темата не е подходяща за разговор на маса.

Дайна му помахва нехайно.

— Говорим си по женски, Калъм. Споделям с Ела някои от придобитите си с много труд знания.

И също така ме предупреждава, че ще се опита да вземе всичко, което Стив ми е оставил.

— Това да не е сюжетът на някой филм по „Лайф тайм“? — намесва се Истън, преди да се обадя. — Защото блокирах този канал на моя телевизор.

— Самеси, къде е десертът? — включва се Сойер.

— Е, ако сте отегчени от историята на моя живот и живота на Ела, да поговорим за вас момчета? Знам, че Истън и близнаците обичат да играят на терена. Ами вие двамата? Рийд? Гидиън? Виждате ли се с някое специално момиче, или разбивате сърца като малките си братя? — Тя се засмива лукаво. Никой обаче не се присъединява към нея.

— И двамата сме свободни — процежда Гидиън.

Това привлича вниманието на Брук. Тя увива кичур коса около пръста си и ме стрелва с дяволит поглед, докато сервитьорките носят десертите ни.

— Ами ти, Ела? Намери ли своя любим вече?

Сега и Калъм ме гледа втренчено. Явно това е нужно, за да отлепи гърлото на бутилката с вино от опияненото си лице.

Свеждам поглед към десерта в чинията, сякаш това тирамису е най-интересното нещо, което съм виждала.

— Не, не излизам с никого.

Разговорът отново затихва. Поглъщам тортата по възможно най-бързия начин и с периферното си зрение забелязвам, че всички момчета Роял правят същото.

Гидиън печели, пуска вилицата в празната си чиния и избутва стола назад.

— Трябва да проведа разговор по телефона.

— Ще сервират кафето — чумери се баща му.

— Не искам кафе — смънква Гид. Хуква с все сила през двора, сякаш не може да се отдалечи достатъчно бързо.

Рийд понечва да каже нещо, но баща му мигом го срязва с поглед: „Никъде няма да ходиш“. И Рийд се отпуска намусен на стола.

Сервитьорките се появяват с подноси с префърцунени латета с декоративна пяна. На моето има листо. На Брук е дърво, макар че трябваше да е тризъбец.

— Извинете ме — обажда се Дайна, след като кафето е сервирано. — Трябва да отида до дамската стая.

Погледите ни с Рийд се засичат и дамата завъртаме очи, но след секунда съжалявам за приятелското отношение, тъй като това изважда доволна усмивчица на лицето му.

Този път аз и Истън побеждаваме братята, тъй като изгълтваме кафетата си за рекордно време. Оставяме чашите си и казваме едновременно:

— Ще помогна на сервитьорките за чиниите…

— Ще отнеса този поднос…

Зяпаме се злобно няколко секунди, но общата ни нужда да избягаме ни свързва.

— С Ела ще се погрижим за това — довършва Истън, а аз кимам утвърдително.

— Жените ще се справят и… — тутакси протестира Калъм.

Но с Истън вече събираме празни чинии и чаши, откъдето сварим.

Светкавично се изпаряваме през френските прозорци. Преди това обаче чувам раздразнения тътен на Рийд, който плъзва по гърба ми.

— Великите умове мислят еднакво — тихо подмята Истън.

— О, значи сега отново сме приятели? — Стрелвам го с жлъчен поглед.

Изглежда гузен. Стигаме до кухнята, където той оставя чиниите в мивката, поглежда към сервитьорките и снижава глас:

— Извинявай за онова, което изтърсих на партито на Сав. Бях… пиян.

— Не може да използваш това като оправдание — отрязвам го. — Ти винаги си пиян, но никога преди не си ме обиждал по такъв начин.

— Съжалявам. Аз съм тъпак — бузите му поруменяват.

— Така е.

— Прости ми…

Докарва погледа на малко момченце — запазената му марка, с която разтапя хората, но аз няма да допусна да му се размине толкова лесно. Коментарът, който направи онзи ден, бе злобен. И болезнен. Затова поклащам глава и излизам от кухнята.

— Ела. Стига де. Почакай. — Настига ме в коридора и ме хваща за ръката. — Знаеш, че ръся простотии, без да се замисля.

— На практика обяви пред всички на партито, че съм уличница, Истън — лицето ми пламва.

— Знам — пъшка той. — Оплесках нещата, ясно? Знаеш, че не те мисля за такава. Аз… — изведнъж става сериозен. — Харесвам те. Ти си малката ми сестричка. Моля те, не ми се сърди.

Преди да му отговоря, тих звук отвлича вниманието ми. Прилича на стон. Или пък въздишка?

Хвърлям поглед към дъното на коридора. В тази част на къщата има само три помещения — малка тоалетна, вътрешен склад и килер.

— Чу ли това? — питам Истън.

Той кима мрачно.

Нещо ме кара да се промъкна нататък. Спирам пред склада, но не чувам нищо зад вратата. Същото е и при килера. Но при тоалетната…

И двамата с Истън замръзваме, когато чуваме пъшкането. По звука личи, че е жена. Кръвта ми се смразява, в момента има шест жени в имението Роял и пет от тях знам къде са. Брук е на двора. Сервитьорките са в кухнята. А аз съм тук.

Което означава…

Обръщам се към Истън, ококорена, призлява ми на стомаха.

Сигурно е събрал две и две, защото устните му се разтварят в потрес.

— Истън — изсъсквам, тъй като той хваща бравата.

Допира показалеца на другата си ръка до устните си.

После, за мой ужас, натиска бравата и открехва вратата около сантиметър-два.

Сантиметър е достатъчен. Дори предостатъчен, та да зърнем двойката вътре. Русата глава на Дайна. Тъмната на Гид. Ръцете му се впиват в хълбока й. Тялото й се извива към него.

Отвратен, Истън безмълвно затваря вратата на тоалетната и се препъва назад, сякаш току-що е бил зашлевен.

В негласно споразумение мълчим, докато отидем на безопасно разстояние.

— О, боже мой — прошепвам, изумена. — Какви, по дяволите, ги върши Гидиън…

Истън слага ръка на устата ми.

— Млъкни — нарежда едва доловимо. — Нищо не сме видели, ясно?

Отмества треперещата си ръка. Мята ми предупредителен поглед още веднъж, завърта се на пети и изчезва през вестибюла. Миг след това се чува трясък откъм входната врата.