Ерин Уот
Стъклен принц (27)

Глава 27
Рийд

Извеждам Ела на плажа. Онова, което наистина харесвам в къщата ни, е, че е близо до океана. Плажът не е голям — не е по-дълъг от петнайсетина метра и е широк около три. От едната страна приливът поглъща пясъка, а от другата скалите образуват естествена стена между задния ни двор и брега.

Но все пак си е наш — тих, спокоен и най-вече — усамотен.

Постилам дебело вълнено одеяло, а отгоре мятам завивка и оставям останалите пособия.

— Седни и почакай да запаля огън.

Ела събува обувките си до края на одеялото и сяда върху него. За секунда зървам лакирани в черно палци, после ги скрива под краката си.

Винаги има купчина съчки до камъните и за нула време запалвам малък огън, достатъчен да ни позатопли и да ни свети. Не искам на момичето ми да му е студено.

— По някакъв особен начин е секси да те гледам как палиш огън — казва тя, а аз избирам най-подходящите сухи клони.

Обръщам се и се хиля доволно.

— Сръчните мъже са като порно за мацките. Харесва ти, че мога да правя разни неща.

— Ако бях пещернячка, определено щях да те завлека в леговището си — съгласява се тя.

— Така ли е ставало тогава? Мъжът наклажда огън, а жената идва, удря го по главата с най-якия клон от купа и после правят каквото си искат?

— Да, но сега жените оставят мъжете да пишат историите, защото крехкото им его се нуждае от подсилване.

Хвърлям още една цепеница в огъня, за да поддържа топлината, и сядам на одеялото. Изтягам се до нея, а тя оправя завивката над краката ми. Известно време наблюдаваме как танцува пламъкът и слушаме пукота на сухото дърво. Близостта ни доставя невинно удоволствие. Океанът е необятен, небето е безкрайно и Ела и аз сме заедно. Най-сетне.

Краката й са до обутите ми в джинси бедра. Прегърнал съм я през гърба и стискам сладкото й дупе. Ще ми се да беше с униформата, за да плъзна ръка под нея и да открия голата й кожа, топлината и мекотата й.

— Благодаря ти, че уреди да се върна на работата — продумва тя накрая.

— Какво те кара да мислиш, че съм аз?

— Кой друг би го сторил? — поглежда ме накриво.

Усмихвам се свенливо.

— Наистина, Рийд. Благодаря ти.

Слагам шарещата си ръка под главата си. Щом иска да говорим, ще говорим. Тоест, членът ми ще се удуши в джинсите, но ще си струва, ако тя ще остане тук.

— Това е най-малкото, което можах да направя. Все пак заради мен я загуби.

— Не точно, но оценявам загрижеността — леко докосва бедрото ми.

Затварям очи. Убеден съм, че го направи, за да ме окуражи, но няколко сантиметра вляво и щеше да ми олекне. Поемам си няколко пъти дъх безшумно.

— Нещата в училище не са толкова гадни, колкото бяха. И за това ли помогна? — пита ме. Вдига ръка нагоре и прокарва пръст по шева на ризата ми с дълъг ръкав.

Нарочно ли се опитва да ме побърка? Извръщам глава да я погледна, но тя се взира във водата.

Лягам отново и се опитвам да открия Голямата мечка, за да не мисля колко много искам да вдигне ризата ми и да очертае с пръсти плочките ми.

— Не достатъчно — признавам. — Говорих с Уейд и другите момчета да ми кажат, ако чуят нещо, но и двамата знаем, че зад всичко стои Джордан. Ако беше момче, щях да я завлека на паркинга и да й разбия устата, та после да си изкара зъбите през задника.

— Каква прекрасна картина.

Изсумтявам.

— Предпочиташ да я заведа в мола и да си направим гривни на приятелството ли?

— Не знам. Нима насилието решава всичко? Например ти удари Даниел и аз го унизих, но той не се махна. Дори не изглежда… засрамен. — Блуждаещият й пръст се спуска по ръба на ризата ми.

— Преструва се — обяснявам й. — Бива го да се прави, че всичко е наред, но го изритаха от отбора по лакрос и вече няма шанс да се кандидатира за президент на ученическия съвет — чумеря се. — Все още не е достатъчно.

— Но пък е начало. — Ела се пресяга, за да погали ръката ми, но невинното докосване запалва огън под кожата ми, по-горещ и от онзи на пясъка на няма и метър от нас. — Като говорим за Джордан, баща ти заплаши нейния тази вечер на мача.

— Така ли? — Не мога да прикрия удивлението си.

Тя кимва.

— Каза нещо от сорта, че не би му харесало, ако нещо лошо ми се случи и засегне бизнес отношенията им.

— Браво на стареца. Не знаех, че му стиска. Нито пък че му е известно какво се случва в „Астор“.

— Май знае повече, отколкото показва. Намекна също, че знае за нас.

— Какво за нас? — усмихвам се.

— Това, че нося тениската ти, може да означава нещо.

Отмествам няколко кичура зад ухото й като претекст да я докосна.

— Знам какво означава за мен. Ще ми кажеш ли какво е за теб?

Тя ме хваща за китката и целува дланта ми отвътре. Сякаш остави отпечатък. Нейният отпечатък. Искам да го хвана и да го задържа там.

— Означава, че всички останали момичета ще трябва да се отдръпнат. Ти си мой. — Вдига светещите си очи към моите. — Твой ред е.

Отново се налага да си поема дъх. Този път, защото сърцето ми е в гърлото.

— Означава, че всички останали момчета ще трябва да се отдръпнат. Ти си моя. — Повече не мога да се правя на сдържан и я издърпвам в скута си. — Искам да реша всичките ти проблеми. Искам да разкарам Джордан. Да изтрия Брук от живота ни. Искам най-идеалното, най-блестящото и красиво за теб.

— Ти пък откога си такъв романтик? — закача се тя.

— Откакто те срещнах. — О, боже. Ако приятелите ми бяха тук, щяха да обявят топките ми за национално издирване. Но не ме интересува. Мисля всяка дума, която изрекох.

Ела притиска главата ми между дланите си.

— Е, няма нужда да правиш тези неща за мен — прошепва, устните й са на сантиметри от моите.

— Бих направил всичко. Кажи ми от какво се нуждаеш.

— От теб. Само от теб. Винаги си бил само ти.

Целува ме. Устните й нежно притискат моите, запечатват обещанието, което ми даде. Че е моя и винаги е била. Още преди да се срещнем, тя е била моя, а аз — неин. Съпротивлявах се твърде дълго, но вече се предавам. Предавам се изцяло.

Отвръщам на целувката й, нагласям я на одеялото така, че да усещам цялото й тяло. Всичко започва невинно. Не разкъсвам тениската й, нито пъхам ръка в джинсите й, колкото и да ми се иска да сторя и двете. Само се целуваме, но после тя започва неуморно да се движи под мен.

Краката й се разтварят и аз се намествам между тях, притискам своята твърдост в приветливата й мекота. Оставя косата ми и се бори с ръба на ризата ми. Протягам се и я свалям със замах.

— Няма ли да ти е студено? — пита хем шеговито, хем сериозно.

— Едва ли, дори сняг да завали. — Хващам ръката й и я слагам на гърдите си. — Горя.

Свива пръсти и внимателно ме изучава. Знам, че няма кой знае колко опит, но никога не съм бил толкова възбуден и така близо до ръба. Дори първия път. Мога да сграбча ръката й и да сложа край на това под претекст, че самоконтролът ми е крехък като вестник, но искам тя сама да ме докосне.

Заставам над нея, подпирам се на лакти и я оставям да ме изучава. Пръстите й преброяват всяко ребро. Ръцете й измерват гърдите ми и изпитвам дивашкото удоволствие, че съм много по-голям. Гали раменете ми, а после гърба ми. Треперя над нея, див звяр, готов да й се нахвърли, стига да даде знак.

Мамка му. Това момиче ме погубва.

Използва тялото ми като лост и се набира нагоре, за да плъзне език по пулсиращата вена на врата ми.

Твърде много е. Обръщам се с гръб, гърдите ми се надигат, сякаш съм пробягал маратон.

— Какво има? — пита ме и се сгушва до мен.

— Говори ми. Помогни ми да се успокоя. — Преплитам пръсти с нейните.

— Сигурен ли си, че не искаш да ти помогна по друг начин?

Усмихвам се.

— По-късно. Сега искам да лежа и да се наслаждавам на компанията ти.

— Винаги ли е така?

— Как?

Замълчава за миг.

— Сякаш сърцето ми ще се пръсне.

— Говориш така, сякаш те убивам.

— Понякога се чувствам точно така. Понякога… начинът, по който ме караш да се чувствам, ме плаши.

— За мен е същото и не, никога не е било така. — Стягам пръсти около ръката й.

— Дори и с Аби ли? — Виждам, че съжалява за въпроса, изплъзнал се, преди да може да го спре.

Накланям глава да погледна лицето й.

— Дори и с Аби. Наистина ли искаш да говорим за нея?

— Донякъде — прави физиономия. — Но не се налага.

Притеглям я по-близо, за да не остане и косъм разстояние помежду ни. Не ми е приятно да говоря за Аби с нея. Не защото имам чувства към Аби, а защото чувствата ми към нея не бяха толкова силни и се чувствам гузен.

— Започнах да излизам с Аби, след като мама почина — споделям. — Преди нямах сериозна приятелка. От време на време някоя забивка. Не бях като Ийст, но се занасях тук-там, изгубих девствеността си с момиче от по-горен клас, когато бях на петнайсет. След смъртта на мама, някак… като че ли превъртях. Много лоши неща минаха през главата ми… — Спирам, двоумя се. — И още минават, предполагам, но се появи Аби, която ми напомняше на майка ми. Мислех си, че ако се въртя около нея, все едно майка ми се е върнала.

— И стана ли?

— За известно време, но после… мама не ми липсваше чак толкова. Тоест, липсваше ми, но Аби не можеше да задържи интереса ми. Твърде тиха е. Твърде… пасивна може би.

Беше ми ужасно скучно с нея, но звучи грубо и не искам Ела пак да си мисли, че съм гадняр.

— Скъсах с нея около Коледа. Забелязала ли си, че няма подходящо време през есента да се разделиш с някого? Нелепо е. Гид все повтаря, че не може да напуснеш момиче преди зимния бал и не може да е точно преди празник. Но аз все пак го направих, нямаше да е добре и за двама ни, ако отложа. Не й стана добре. Навърташе се наоколо дори след като бяхме приключили и колкото повече настояваше, толкова повече съжалявах, че изобщо съм излизал с нея.

Ела търка бузата си в рамото ми.

— А защо си толкова гузен?

— Защото имам угризения — негодувам аз.

— Не би трябвало. Не си отговорен за нея. Стига да си бил откровен с нея и да не си й обещавал неща, които не си имал намерение да спазиш, наранените й чувства са си нейна грижа.

— Ти си единственото момиче, на което съм обещавал — мълвя дрезгаво.

— Обещай ми сега.

— Само кажи.

— Обещай ми, че винаги ще си прям с мен. Че ако някога съжалиш, че си с мен, ще ми кажеш.

Обръщам я и задържам ръцете й до главата.

— Мога да ти обещая, че никога няма да се разкайвам и за секунда за времето, прекарано с теб.

Целувам я отново, потискам опита за несъгласие. Ела не искаше това обещание, но то е единственото, което мога да й дам, защото тя никога няма да ми омръзне.

Отдръпвам се и започвам да я целувам по ръба на челюстта, надолу по гладката извивка на врата. Дори няма представа колко е красива и как при вида на златистата й коса, пламенните очи и стройното тяло, когато върви по коридорите, всяко момче получава ерекция. Няма представа, защото не е като другите момичета в „Астор“. Не е суетна или егоистична, или самовлюбена.

Тя е просто… Ела.

— С тениската ми тази вечер беше най-сексапилното момиче, което съм виждал — шепна до ухото й дрезгаво, а после го захапвам.

— Така ли?

— О, да.

Пръстите й шарят по кожата ми все по-жадни и нуждаещи се. Намествам бедро между краката й и тя започва да се гърка в него.

— Искам да се погрижа за теб. — Движа се напред-назад върху нея. — Позволи ми.

— Тук, отвън? Сега? — Възмутена е, но и заинтригувана.

— Няма никого на километри.

Избутвам тениската и сутиена без презрамки нагоре, докато се показва кремавата й кожа. Бавно очертавам кръг с езика си около стегнатото й зърно и тя се извива назад, недоволна от закачката ми.

Ухилвам се и я обхождам с устни. Когато премятам език през върха, тя изпъшква. Заравя ръце в косата ми и ме дърпа по-близо. Сякаш ми е нужно окуражаване. Приливът може да дойде, ураган може да връхлети, но няма да я пусна.

Пъхвам се под завивката и събувам джинсите й.

— Красива си, скъпа. Съвършена.

А после правя други неща с устата си, вместо да сипя думи, които и бездруго не могат да я опишат. Заравя пети в пясъка. Забива пръсти в раменете ми, когато целувам и дразня сладкото й място до полуда, а аз не съм в състояние да мисля трезво. Толкова съм надървен, та чак ме боли, но не ми пука. Когато съм с Ела, тя е с предимство. Ужасно ме възбужда, когато е на ръба.

Тя се тресе и се гърчи, името ми неспирно се лее от устните й. Пропълзявам до нея и я обгръщам силно с ръце. Изчаквам сърцето й да възвърне ритъма си. В същото време приканвам и собственото си тяло да се успокои. Усещам го как тътне от болка, но лесно пренебрегвам нуждите си, когато момичето ми е щастливо в ръцете ми.

— Захладнява. Искаш ли да се прибираме? — пита тя сънено.

Не особено. Бих предпочел да остана тук с нея до следващото хилядолетие. Пускам я неохотно.

— Разбира се.

Помагам й да се закопчае и да вдигне ципа си, обсипвайки я с хиляда целувки. После събирам одеялото на вързоп, мятам го през рамо и я хващам за ръка.

— Рийд.

— Да?

— Липсваш ми нощем.

Гърдите ми се затоплят. Преди да избяга, спях в леглото й почти всяка нощ. Не можех да й се наситя.

Стискам ръката й силно, преди да й отговоря:

— И ти ми липсваш.

— Ще спиш ли отново при мен?

— Да.

Една-единствена дума, но това е отговорът, който бих й дал, без значение какво ще поиска от мен.