Ерин Уот
Стъклен принц (3)

Глава 3

Както Истън предсказа, татко беше бесен, когато му разказахме, че Ела е изчезнала. Не съм спал повече от двайсет и четири часа и съм изморен, твърде изморен, за да се разправям с него тази вечер.

— Защо, по дяволите, не ми звъннахте по-рано? — вика баща ми. Крачи из огромната всекидневна на имението, обувките му броуг за хиляда долара плющят по пода от твърдо дърво.

— Мислехме, че ще я намерим, преди да се е стигнало дотук — отвръщам, притеснен.

— Аз съм нейният попечител! Трябваше да бъда осведомен. — Татко започва да диша по-тежко. — Какво си направил, Рийд?

Разяреният му поглед ме изгаря. Не гледа към Истън, нито към близнаците на дивана, които са еднакво загрижени. Не съм изненадан, че татко реши да хвърли вината върху мен. Знае, че братята ми ме слушат, че единственият Роял, който може да е отпратил Ела, съм аз.

Преглъщам. Мамка му. Не искам да разбере, че с Ела сме имали нещо точно под носа му. Предпочитам да се съсредоточи върху издирването й, а не да се разсейва с новините, че синът му се е задявал с новата му повереница.

— Не беше Рийд.

Тихото самопризнание на Истън ме свари неподготвен. Поглеждам го, но той гледа към баща ни.

— Заради мен избяга. Имахме неприятна среща с букмейкъра ми предната вечер, дължах му пари и Ела се изплаши. Онзи мъж не е от най-дружелюбните, ако ме разбираш.

Вената на челото на баща ни изглежда, сякаш ще се пръсне.

— Букмейкърът ти? Пак си се забъркал в тези глупости?

— Съжалявам — Истън свива рамене.

— Съжаляваш? Въвлякъл си Ела в някоя от кашите си и толкова си я уплашил, та е избягала!

Баща ми тръгва към брат ми и аз тутакси заставам на пътя му.

— Ийст е допуснал грешка — намесвам се сурово, но избягвам погледа на брат си. Ще му благодаря по-късно, задето пое бремето. Сега трябва да успокоим стареца. — Но вече е станало, свършено е, ясно? Трябва да се съсредоточим върху намирането й.

Татко свива рамене в знак на съгласие.

— Прав си — кима и изражението му става сериозно. — Ще звънна на частния детектив.

Излиза буреносно от всекидневната, тежките му стъпки ехтят в коридора. Минута по-късно чуваме затръшването на вратата в кабинета му.

— Ийст… — започвам.

— Не го направих за теб. Направих го заради нея — казва и ме поглежда убийствено.

— Знам — гърлото ми се стяга.

— Ако татко знаеше за… — Спира и предпазливо поглежда близнаците, които през цялото време и дума не обелиха. — Щеше да отвлече вниманието му.

— Мислиш ли, че детективът ще намери Ела? — пита Сойер.

— Да — твърдя уверено, макар да не съм убеден.

— Ако използва личната карта на майка си, със сигурност ще я открием — убеждава Истън по-малките ни братя. — Ако измисли как да се добере до фалшива карта… Не знам. — Отпуска рамене пораженчески.

— Не може да се крие вечно — окуражава ни Себ.

Да, може. Тя е най-изобретателният човек, когото познавам. Ако Ела иска да остане скрита, ще го постигне.

Телефонът в джоба ми вибрира. Бързо го изваждам, но не е човекът, когото се надявах да чуя. Неприязън залива гърлото ми, когато виждам името на Брук.

Едно малко птиченце ми каза, че принцесата ти е изчезнала.

— Ела? — пита Ийст с надежда.

— Брук. — Името й пари езика ми.

— Какво иска?

— Нищо — измънквам и още едно съобщение се появява.

Калъм сигурно не е на себе си. Горкият човечец. Има нужда някой да го утеши.

Стисвам зъби. Едно е сигурно — не е никак съобразителна.

По време на лудата ни гонитба след Ела не си позволих да мисля за бременността на Брук и за сделката, която сключих с нея снощи. Сега няма как да я избягвам, съобщенията продължават да прииждат.

Имаш работа за вършене, Рийд.

Даде обещание.

Отговори ми, малък нехранимайко.

Искаш разправии с майката на бебето? Това ли е?

Боже. Нямам нужда от това сега. Преглъщам яда си и се насилвам да й пиша:

Успокой се, кучко. Отивам да говоря с него.

— Какво иска? — пита отново Истън гневно.

— Нищо — отвръщам пак. Оставям го с близнаците във всекидневната и се дотътрям до кабинета на татко.

Не искам да го правя. Наистина, наистина не искам да го правя.

Чукам на вратата.

— Какво има, Рийд?

— Откъде знаеш, че съм аз? — Отварям.

— След като Гидиън го няма, ти си водачът на веселата братска дружинка. — Татко гаврътва чашата със скоч и се пресяга за шишето. А аз се чудя защо не мога да отърва Истън от бутилката.

— Може би трябва да се обадиш на Брук — казвам и сдържам дъха си.

Татко спира да върти капачката на бутилката.

„Да, чу ме, старче. И повярвай, аз съм не по-малко стъписан от теб!“

Тъй като не отговаря, си налагам да продължа.

— Когато върнеш Ела, ще имаме нужда от помощ. Ще трябва някой да заглади положението. Уменията на жена, предполагам. — Гади ми се от думите ми. — Ела е била близка с майка си. Ако преди Брук беше по-често наоколо, може би Ела нямаше да си тръгне.

— Мислех, че мразиш Брук — отбелязва баща ми намръщено.

— Колко пъти искаш да ти повторя, че съм тъпак? — Извивам устни в широка болезнена усмивка.

— Тя иска пръстен, а аз не съм готов за това — отвръща той. Явно още се съмнява.

Слава богу. Явно пиячката не е изтрила изцяло добрата му преценка.

— Не е нужно да се жениш за нея. Просто… — Облизвам устни. Толкова е трудно, но търпя, защото сключих това споразумение. Не мога да оставя Брук да оповести, че дяволското изчадие е мое. — Просто знай, че няма проблем, ако решиш да я доведеш обратно. Нуждаем се от хора, за които да ни е грижа. Които ги е грижа за нас.

Това поне е истина. Любовта на Ела ме накара да вярвам, че мога да бъда по-добър човек.

— Това е великодушно от твоя страна — отбелязва татко сухо. — Какво пък, може и да си прав. Ще я намерим, Рийд — добавя и хваща пълната чаша.

— Надявам се.

Той се усмихва леко и аз се изнизвам от стаята. Преди вратата да се затвори, го чувам да взема телефона и да казва:

— Брук, Калъм е. Имаш ли минута?

Бързо й изпращам съобщение:

Готово. Не му казвай за бебето. Само ще го разсее.

Изпраща ми емотикон — вдигнат палец. Тънкият метален калъф на телефона се впива в пръстите ми от стискане вследствие на борбата ми с желанието да го запратя в стената.