Ерин Уот
Стъклен принц (22)

Глава 22
Рийд

„Отстоявах себе си.“

Два дни, след като Ела изрече тези думи, не спирам да мисля за тях. А не мога да изкарам от главата си и онази нощ в стаята си. Сълзите й. Как настояваше, че не си влияем добре един на друг.

Права е. Е, донякъде. Тя определено ми влияе добре, но аз за какво съм й? Държах се като задник с нея, когато се появи. Изкарах си го на нея и се държах с нея като с боклук, защото не понасях, че татко доведе копелето на Стив в дома ни, а не обръщаше внимание на собствените си деца. Явно бе го грижа за нея, затова с братята ми направихме точно обратното — отлъчихме я.

Е, да, промених отношението си. Поддадох се на привличането. Свалях гарда по-ниско и по-ниско и накрая бях напълно запленен от нея. Но дори след като се влюбих в нея, продължавах да пазя тайни. Отблъсквах я неведнъж. Оставих я да избяга, вместо веднага да й обясня как стоят нещата с Брук.

Заявих на Ела, че отново ще я спечеля, но правя ли нещо, та да се случи? Наврях юмрук в лицето на Хенли заради нея, но какво да предложа на човек като нея? Тя отлично се справя и сама.

Ала работата е там, че води битките си сама и се защитава сама, защото… никой преди не го е правел за нея.

Днес това ще се промени.

— Наистина ли няма първо да ме оставиш вкъщи? — Уейд недоволства от седалката до шофьорското място в рейндж роувъра ми. Оглежда всяка кола на паркинга, която подминавам, преди да спра пред „Френска плитка“.

— Защо да го правя? — Пекарната е точно на пет минути от училище, а имението на Уейд е на двайсет минути в обратната посока. — Ще се върна след пет минути.

— Чакат ме у дома.

— Кой? — подпитвам.

— Рейчъл — отвръща и се хили глуповато. — И приятелката й Дана.

— Май не е трябвало да съсипваш поршето си миналата вечер — подсмихвам се. — Но го направи, така че сега ще си моята мъжка кучка, докато ти върнат колата.

— Закъснявам за тройка заради теб, Роял. Никога няма да ти го простя — показва ми среден пръст.

— Река ще изплача за теб. — Оставям двигателя включен и отварям вратата. — Чакай тук. Няма да се бавя.

— Дано.

В пекарната е необичайно пусто. Обикновено по това време е пълно с хора, но заварвам само една двойка от „Астор Парк“ и три възрастни дами на масата в ъгъла.

Бившата шефка на Ела се начумерва при появата ми до плота.

— Господин Роял, мога ли да ти помогна? — пита учтиво.

Поемам си неловко дъх.

— Тук съм, за да се извиня.

Вдига вежди.

— Разбирам. Честно казано, не ми приличаш на момче, което разбира смисъла на тази дума.

— Повярвай ми, знам как да се извиня — усмихвам се тъжно. — Това май са единствените думи, които повтарям напоследък.

Тя се усмихва колебливо.

— Виж, моя е вината, че Ела избяга — обяснявам набързо. — Не знам дали е споделила с теб, но двамата имахме нещо като връзка.

Луси кима.

— Не ми е казала, но знаех, че излиза с някого. Не бях я виждала по-щастлива през последната седмица, преди да изчезне.

Чувството за вина ме пронизва. Да, Ела беше щастлива. Преди да превърна това щастие в нещо грозно. Както винаги правя.

— Издъних се. — Опитвам се да се държа като мъж и да погледна Луси в очите. — Ела не беше болна. Избяга, защото не й оставих друг избор. Но те уверявам, тук и сега — тя се чувства ужасно, задето те разочарова.

— Тя ли те изпрати да ми докладваш това? — пита Луси и отново се намръщва.

Засмивам се хрипливо.

— Шегуваш ли се? Ще ме убие, ако разбере, че съм идвал. Виждала ли си по-горд човек от Ела Харпър?

Луси свива устни, сякаш се опитва да сдържи смеха си.

— Тя обичаше работата тук — изричам откровено. — Всички в семейството ми, включително и аз, не искахме да работи. Това е въпрос, ами… на положение. — Аз съм мерзавец. Осъзнавам, че ние, богаташите, сме най-лошите хора. — Въпреки това Ела започна работа тук просто защото е такъв човек. Не обича да приема подаяния и да си седи на задника по цял ден като всички в „Астор Парк“. Тя много те харесваше като свой шеф.

— И на мен ми беше приятно да е тук — казва Луси неохотно. — Но. Това не променя факта, че ме остави без помощ повече от две седмици.

— Вината е моя — повтарям. — Наистина, поемам цялата отговорност за случилото се. И се чувствам отвратително заради това. Не ми е приятно, че й струвах работата, която толкова харесваше. Затова те моля да преразгледаш уволнението й. Моля те.

— Вече наех друг човек, Рийд. Не мога да си позволя да плащам на двама служители.

— О, разбирам. — Изпълва ме разочарование.

— Но…

— Но какво? — питам и изведнъж ме обзема надежда.

— Кенет има възможност да работи само следобед — добавя Луси и явно не е във възторг от това. — Все още не съм намерила човек, за да поеме смените в пет и трийсет сутринта, които дадох на Ела. — Усмихва се. — Малцина тийнейджъри биха се навили да стават преди изгрев-слънце.

— Ела би се навила — отвръщам мигновено. — Тя е изрядна в работата си. Знаеш това.

— Да, май наистина го знам — съгласява се Луси.

Слагам длани на плота и я гледам обнадежден.

— Значи ще й дадеш още един шанс?

Не отговаря веднага.

— Ще си помисля — продумва след малко.

Тъй като това е всичко, което мога да сторя, се здрависваме и й благодаря за отделеното време. Напускам пекарната с усмивка на лице.

 

 

За първи път след годежа и известието за бременността, Брук я няма в къщата. Тя и злата й придворна дама Дайна отиват в Париж за две седмици да си търси булчинска рокля. Когато татко ни съобщава новините, близнаците ликуват на глас. Той ги поглежда косо и обявява, че ще вечеряме заедно на двора. Аз свивам рамене и се отправям навън. Стига Брук и Дайна да не ядат с нас, нямам проблеми с вечерята.

Прислужницата Сандра слага две огромни глинени тави с блюда на масата, спретната за седем човека.

— Тръгвам си — съобщава тя на Калъм, — но съм ви оставила достатъчно храна в хладилника, момчета, би трябвало да ви стигне до края на уикенда.

— О, Санди, не. Пак ли ще ходиш на ваканция? — пита Сойер, разтревожен.

— Не бих го нарекла ваканция — въздиша тя. — Сестра ми роди и отивам за седмица при нея в Сан Франциско да й помагам. Предвиждам много безсънни нощи.

— Вземи колкото време ти трябва. Още една седмица, ако ти се наложи — предлага й татко с топла усмивка.

Сандра пръхти.

— Аха, та после, като се върна, да открия, че тези двамата — сочи близнаците — отново са се опитали да изгорят кухнята ми. Ще ви видя следващата седмица, Роял — казва със строг тон.

Татко се подхилва зад пълната тъмнокоса жена, която с отмерена крачка излиза от задната врата. От кухнята се носят гласове, а после Ела връхлита през френските прозорци.

— Съжалявам, че закъснях — изрича тя задъхана. — Говорех по телефона. — Настанява се до Калъм. — Няма да повярвате кой ми звънна!

Татко я дарява с добродушна усмивка. Аз, от друга страна, прикривам ухиленото си лице, защото не искам да се издам. Но съм убеден, че знам кой се е обадил.

— Луси! — сините очи на Ела танцуват от вълнение. — Ще ми даде втори шанс в пекарната. Можете ли да повярвате?

— Наистина ли? — любезнича. — Чудесна новина.

С периферното си зрение установявам, че Истън ме зяпа странно, но нищо не издава.

— Да, голяма новина — заявява татко тъжно.

— Не си доволен, че ме върнаха на работа? — Ела му се мръщи.

— От самото начало не исках да се хващаш на работа — мърмори той. — Бих предпочел да посветиш времето си изцяло на ученето.

— Пак ли се връщаме на това? — тя въздиша шумно и се пресята за лъжицата за сипване. — Мога да се справя отлично и с ходенето на работа, и с училище. А сега, кой иска лазаня?

— Аз — обаждат се близнаците в един глас.

Ела сервира храната на всички ни и забелязвам, че баща ми и братята ми наблюдават всяко нейно движение. Близнаците се усмихват. Баща ми изглежда доволен. Но Истън май е разстроен. Не се ли радва, че Ела се върна? Едва не загуби шибания си разсъдък, когато тя избяга, не трябва ли присъствието й да го радва?

— Защо си толкова тих, Ийст? — интересува се татко, след като започваме да ядем.

— Нямам какво да кажа — свива рамене.

Близнаците се кискат.

— От кога? — подмята Себ.

Истън отново свива рамене.

— Всичко наред ли е? — подканва го татко пак.

— Аха. Всичко е чудесно в страната на Истън.

Веселият му тон ме притеснява. Познавам брат си.

Знам, че в момента е тъжен, а когато страда, не се контролира. След като мама почина, започна да пие. После подхвана оксикодонът. Комарът. Боевете. Неспирният поток от жени.

Двамата с Гидиън успяхме да го кротнем. Хвърлихме хапчетата в тоалетната. Започнах да се бия повече, за да му хвърлям по едно око, когато е на кея. Мислех, че сме овладели положението, но сега пак затъва и направо ме убива, като го гледам.

Татко оставя Истън и се обръща към Сойер:

— Напоследък не съм виждал Лорън наоколо. Да не сте се разделили?

— Не, още сме заедно.

Това е всичко, което Сойер иска да сподели по темата, и татко отново удря на камък.

— Рийд? Истън? — окуражава ни. — Как върви сезонът? Надявам се да успея да дойда на мача този петък. Вече помолих Доти да ми разчисти графика.

Не мога да скрия колко съм слисан. Татко идваше на всичките ни мачове преди, когато мама беше жива. Сядаха точно зад местата за футболистите и скандираха като запалянковци, но откакто тя умря, не е стъпвал на стадиона. Сякаш вече не му пукаше. Или може би никога не го е било грижа, а мама е била тази, която го е мъкнала насила на мачовете.

— Каква е ползата ти? — пита Истън недоверчиво.

Лицето на баща ни посърва. Май наистина е огорчен.

— Нямам полза — отвръща той стегнато. — Мина доста време от последния път, в който съм гледал как момчетата ми играят.

Истън изсумтява.

Неловко мълчание обгръща масата. След малко Ела го нарушава предпазливо.

— Калъм — започва тя, — може ли да поговорим след вечеря?

— Разбира се. За какво?

— Ами. За моето… наследство. Имам въпроси към теб — тя свежда поглед към чинията си.

— Разбира се — повтаря той и този път лицето му е по-ведро.

Останалата част от вечерята минава бързо. После близнаците се покриват в стаята за игри, а баща ми и Ела се затварят в кабинета му. Почистването остава за мен и Истън. Обикновено разнообразяваме скучната работата, като пускаме шеги и обсъждаме безсмислици, но Истън не обелва и дума. Зареждаме миялната и бутаме остатъците в хладилника.

Мамка му. Липсва ми брат ми. Почти не сме си говорили след завръщането на Ела. По дяволите, едва общувахме и преди това. Мразя, когато с Истън не си говорим. Сякаш животът ми е разбалансиран.

Истън затваря хладилника и се отправя към вратата, но аз го спирам, преди да излезе от кухнята.

— Ийст — казвам тежко.

— Какво? — Бавно се обръща.

— Някога ще се оправим ли?

Може да си въобразявам, но май зървам проблясък на разкаяние в очите му. Но изчезва, преди да се уверя.

— Нуждая се от цигара — промълвява.

Отново се обръща и аз отпускам гърди пораженчески. Обаче не излиза. Говори, без да ме поглежда.

— Идваш ли?

Тръгвам бързо след него и се надявам вълнението ми да не е твърде очевидно. Но, по дяволите, за първи път от векове насам иска да прекара време с мен.

Излизаме от къщата през страничната врата и отиваме до гаража.

— Къде отиваме? — питам.

— Никъде. — Ийст вдига резето на багажника на пикапа си, скача и се настанява на леглото, в което се е превърнало возилото. Изважда кутийка от джоба си, отваря я и взема прилежно свит джойнт и запалка.

След секунда се качвам при него.

Запалва и дръпва силно, а после проговаря през облаците дим, излизащи от устата му:

— Уредил си да върнат Ела на работа.

— Кой ти каза?

— Уейд. — Подава ми джойнта. — Ходих у тях след училище.

— Мислех, че заформя тройка.

— Стана четворка.

Издишвам облак дим.

— Така ли? Мислех, че тези дни се вълнуваш само от бройкане на бивши на Роял.

— Никой не твърди, че съм умен — свива рамене.

— Никой не е казвал и че си отмъстителен — изтъквам тихо. — Схващам. Ядосан си ми и затова тръгна след Аби. Но Савана? Знаеш, че Гид още не я е преживял.

Поне има почтеността да изглежда гузен.

— Не мислех за Гид, когато свалях Сав. Всъщност изобщо не мислех.

Подавам му обратно тревата.

— Ще бъдеш ли честен с Гид, като му признаеш?

— Ще бъда откровен с Гид, когато той бъде с мен — Ийст се усмихва сурово.

Какво, по дяволите, означава това? Но не коментирам думите му, понеже не съм тук, за да оправям отношенията между Истън и Гидиън. Тук съм, за да спася моите отношения с Ийст.

— Сгреших — признавам.

— За кое? — бърчи чело.

— Всичко.

Грабвам джойнта и всмуквам силно, от което главата ми се замайва. Докато издишвам, изпявам всеки тъп ход, който съм правил през годината.

— Не биваше да спя с Брук. Не биваше да крия от теб. Не биваше да крия от Ела. — Тревата отпуска не само напрежението в главата ми, но и езика ми. — Тя избяга заради мен. Аз я прогоних.

— Да. Така е.

— Съжалявам.

Не отговаря.

— Знам, че те нарани, когато напусна. — Обръщам се и се взирам в напрегнатия му профил, но изведнъж ми хрумва нещо и се стягам. — Обичаш ли я? — питам дрезгаво.

Рязко извръща глава към мен.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Не я обичам. Не по твоя начин.

Успокоявам се. Малко.

— И все пак. Грижа те е за нея.

Разбира се, че е така. С всички ни е така, защото това момиче връхлетя в къщата ни като ураган и съживи всичко. Събра огъня и желязото. Накара ни да се смеем отново. Даде ни цел — отначало се обединихме срещу нея. После се превърнахме в нейна закрила. Пазим я. Обичаме я.

— Тя ме направи щастлив.

— Знам — кимам безпомощно.

— А после си тръгна. Изостави ни и не погледна назад. Като…

„Като мама“, довършвам вместо него и мъка залива гърдите ми.

— Както и да е — смотолевя той. — Не е кой знае какво, нали? Върна се и всичко е наред.

Лъже. Виждам, че още се ужасява да не би Ела да си събере багажа и пак да си тръгне.

И аз се ужасявам. Ела почти не е говорила с мен след нощта, в която се целунахме. Нощта, в която плака. Толкова силно ридаеше, та шибаното ми сърце се късаше. Не знам как да оправя нещата с нея. Не знам как да помогна на Ийст. Нито на Гидиън.

Но съм наясно, че не е само заради Ела. Проблемите на Истън с изоставянето се коренят много по-дълбоко.

— Мама няма да се върне — налагам си да изрека.

— Не думай, Рийд. Тя е мъртва, за бога — започва да се смее, но звукът е напрегнат, безчувствен. — Аз я убих.

Господи.

— Колко джойнта си изпушил днес, братле? Защото говориш небивалици?

Очите му са лишени от емоция.

— Не, никога не съм бил по-трезвен. — Пак се смее, но и двамата знаем, че това не го забавлява. — Мама щеше още да е тук, ако не бях аз.

— Не е вярно, Ийст.

— Напротив. — Дръпва набързо от джойнта. Издухва още един сив облак. — Моят оксикодон, човече. Изпи го и предозира.

— За какво говориш? — поглеждам го изпитателно.

— Тя намери запасите ми. Няколко дни, преди да умре. Беше в стаята ми да прибере някакво пране, онази гадост беше в шкафчето с чорапите ми и тя я намери. Разпитва ме за хапчетата, прибра ги и заплаши да ме изпрати в клиника, ако пак ме хване с такова нещо. Предположих, че е пуснала таблетките в тоалетната, но… — свива рамене.

— Ийст… — не довършвам. Наистина ли вярва в това? Това ли си мисли цели две години? Бавно поемам дъх. — Мама не е взела свръхдоза оксикодон.

— Татко твърди, обратното — присвива очи.

— Било е само едно от нещата, които е взела. Видях доклада от токсикологията. Умряла е заради комбинация от куп гадости. И дори да беше само на оксикодон, знаеш, че лесно можеше да си издейства рецепта. — Грабвам джойнта от отпуснатата му ръка и вдишвам дима дълбоко. — Освен това и двамата сме наясно, че вината беше моя. Сам каза — аз съм този, който я уби.

— Направих го, за да те нараня.

— Е, успя.

Истън изучава в профила ми.

— Защо мислиш, че е заради теб?

Срам плъзва по гърба ми.

— Просто се чувствах така, сякаш не съм достатъчен — признавам. — Знаех, че си пристрастен към хапчета. Знаех, че нещо не е наред с Гид. Вечерта, преди тя да почине, с татко се скараха заради един от моите боеве. Не обичаше да се бия. А на мен адски ми харесваше. Аз… аз просто бях излишно бреме за нея.

— Не умря заради теб. Не беше на себе си много преди това.

— Така ли? Е, ти също не си причината.

Няколко мига седим в мълчание. Вече става неловко и кожата почва да ме сърби. Роял не говорят за чувствата си. Забравят ги. Правят се на недосегаеми.

Истън гаси джойнта и прибира остатъка в кутийката.

— Ще влизам — проговаря. — Ще си легна рано.

Едва осем часът е, но не коментирам.

— Лека — отвръщам.

Спира близо до страничната врата.

— Искаш ли да отидем заедно на тренировка утре?

Едва не се задавям от прилив на щастие. Мамка му, аз съм мекушав загубеняк, но… не сме се возили заедно от седмици.

— Разбира се. Ще се видим сутринта.

Изчезва в къщата. Оставам в пикапа, но радостта и облекчението ми са краткотрайни. Винаги съм знаел, че ще оправя нещата с Истън. Очаквам да поправя и отношенията ни с Ела. И с близнаците. С Гид. Братята ми никога не ми се сърдят дълго, независимо колко роялски оплесквам всичко.

Ала седейки тук, разменяйки откровения с Истън, се сещам, че още пазя тайна от баща си. Още по-лошо, толкова отчаяно исках да остане скрита, та дори го окуражих да върне Брук в живота ни.

Внезапно усещам, че ще повърна, и то не от чувствата и тревата, която изпуших. Брук се върна, защото ме хвана шубето да призная грешките си. Защо просто не й казах да се шиба? И какво, ако разкрие на света, че бебето й е от мен? Един ДНК тест и историята й щеше да стане на пух и прах.

Но сключих сделка с нея. Накарах баща си да я приеме отново само за да не разбере какво съм сторил. За да не разбере Ела. Но Ела вече знае всичко. И… Вдишвам. Може би е време и баща ми да научи истината.