Ерин Уот
Стъклен принц (10)

Глава 10

Влизам и заварвам Истън, проснат на леглото ми. Държи между краката си кенче с безалкохолно, слава богу, не е бира, а в юмрука си — дистанционното ми.

— Как влезе? — разследвам.

— Не беше затворила съвсем вратата. Скачай — потупва празното място до себе си. — Ще погледам ИЕсПиЕн, докато говориш с Вал.

— Звъннах й, преди да сляза за закуска. — Набутвам няколко неща в раницата си и я мятам на рамо. — Имате ли някъде наблизо магазин за дрехи втора употреба?

Истън се изтъркулва от леглото и идва до мен пред гардероба.

— Нямам представа, но ако дрехите са ти омръзнали, можеш да ги дариш по време на „Официалната седмица“, имат кампания за благотворителност.

„Официална седмица“? Понечвам да питам, но решавам, че не ме вълнува особено. Няма да посещавам в бъдеще глупостите на „Астор Парк“.

— Разбира се, че имат — мърморя. — Калъм твърди, че разполагам с пари. Сигурно мога да ги използвам.

— За какво са ти?

— Да си купя дрехи.

— Ти имаш — казва и сочи гардероба.

— Ще ги изгоря и ще си купя нови, ясно? Не виждам защо е толкова странно, че искам да пазарувам. Предполага се, че момичетата обичат да пазаруват. — От гняв и раздразнение думите прозвучават по-грубо, не възнамерявах да стане така.

Истън ме изучава с блестящия си поглед. Всъщност е много по-досетлив, отколкото предполагах.

— Ти не си обикновено момиче, Ела. Така че, да, странно е, но мога да събера две и две. Брук е купила тези дрехи. Ти мразиш Брук. Дрехите трябва да се разкарат.

— Рийд ли ти съобщи, или си знаел през цялото време? — скръствам ръце.

— Сега ми каза… — признава Истън.

— Добри новини. Топките ти току-що бяха спасени. — Избутвам го встрани и минавам да взема маратонките си.

Ще си изградя нов живот и ще започна от днес. Той няма да включва типове, които спят с гаджето на баща си, а междувременно ухажват доведената си сестра. Освен това ще се справя с всяка кучка, която се опита да ми направи нещо.

Хубаво е, че кучка номер едно Джордан, е на училище днес, иначе може да я натикам в басейна й със завързани около шията й камъни.

— Имаш злобен поглед. Много е секси. Обещай ми, че ще ме оставиш да свърша, преди да ме убиеш? — шегува се Истън.

— Ще бъдеш много яко шамаросан от някого някой ден.

— Знам, че го каза като заплаха, но, честно казано, нямам търпение. Струва ми се забавно.

Което и момиче да хване Истън, ще трябва да държи камшик в едната ръка и пистолет в другата. Мисля обаче, че е неконтролируем.

Вземам ключа за прекрасния си, боядисан по поръчка кабриолет. Беше ми наистина тъжно да изоставя това бебче.

— Дали Вал ще има храна за мен? — пита Истън. — Пак огладнявам.

— Отивай долу тогава, защото няма да дойдеш с мен.

— Тогава ще дойде Рийд.

— За какво говориш? — спирам на прага.

— Татко се притеснява, че може пак да избягаш, затова през цялото време някой от нас ще седи край теб. Добрата новина е, че може да пикаеш сама, но има аларма на прозореца ти.

Хвърлям ключовете на шкафа и отивам в банята.

— Виждаш ли червените сензори тук? — Истън се навежда и посочва две миниатюрни точки светлина в рамката на прозореца. — Татко ще получи съобщение, ако го отвориш. Та, кой ще дойде с теб у Вал? Аз или Рийд?

— Това е лудост — клатя глава. — Добре, да тръгваме.

Истън послушно ме следва надолу по стълбите и до гаража. Не съм в настроение за разговори, но той не е на същата вълна.

— Аз трябва да се сърдя. Изчезна, без да кажеш и дума. Бях притеснен. Можеше да те убият или нещо подобно — роптае той, докато минаваме през портите.

„Вече проведох този разговор с Рийд, много ти благодаря“

— Май не само на мен си ядосан. За какво бяха злобните погледи, които с близнаците хвърляхте на Рийд на закуска?

— Държи се като задник.

— Чак сега ли го откриваш?

— Преди не беше от значение — Истън свежда поглед към маратонките си.

Няма смисъл да му отговарям. Освен това Карингтън живеят на по-малко от десет минути и вече паркирам на алеята пред къщата. Забелязвам Вал на задната врата — не изглежда доволна.

— Какво има? — питам, когато стигам до нея.

— Той какво прави тук? — кима към Истън.

— Съжалявам, един Роял трябва непрекъснато да е с Ела. Заповед на татко — обяснява той.

— Сериозно ли? — Вал ме поглежда с недоумение.

— Нямам представа, но повярвай ми, ако можех да оставя Истън вкъщи, със сигурност щях да го сторя.

— Хей, нараняваш чувствата ми — възмущава се той.

И тъй като има вероятност наистина да е така, преговарям с Вал.

— Нищо няма да издаде.

— Както и да е. Просто влизайте — казва тя и завърта очи.

— Имаш ли нещо за ядене? — пита Истън, след като минаваме през кухнята.

— Вземи каквото искаш — Вал махва към плота, отрупан с рога на изобилието от плодове и торта под стъклен похлупак. — Може да останеш тук. С Ела се нуждаем от малко време насаме.

— О, не. Искам да дойда с вас — Истън минава зад мен. — Ела ми каза, че ще тествате поливането на големите превръзки. И аз се интересувам.

Вал ме поглежда изумена.

— Истън, моля те, дай ни десет минути — моля го.

— Хубаво, но ще изям цялата торта.

— Давай, шампионе — отвръща Вал и ме издърпва към остъклената веранда, простираща се по цялата дължина на къщата.

Домът на Карингтън е същинско южняшко имение с огромни веранди, канелюри и двор с трева, която изглежда така, все едно е подстригвана на ръка. Представям си как преди години дамите в къщата са седели с огромните си рокли на люлеещи се столове с пъстри ветрила и дантелени ръкавици и са казвали например: „Земята ми“. Май съм гледала повечко пъти „Отнесени от вихъра“.

— Мисля, че Там ми изневерява — тя се стоварва върху един от диваните на цветя.

— Не! — вдишвам сепнато и се строполявам до нея. Там и Вал ходят повече от година. Той посещава колеж само на няколко часа оттук. Вал е споделяла, че двамата водят активен сексуален живот, включващ примерно ексхибиционизъм и секс по телефона. Аз дори не съм правила секс на живо, камо ли мръснишки. Ако има връзка, която да може да издържи под натиска на разстоянието, то това е тяхната, нали? — Защо мислиш така?

— Трябваше да дойде да ме види миналия месец. Помниш ли?

Помня. Беше толкова развълнувана, но той се отметна в последната минута.

— Не можал да дойде, защото бил затрупан с домашни.

„Било е само оправдание?“ — питам се, съдейки по окаяното й изражение.

— Обади се снощи и каза, че трябва да поговорим — въздиша тя.

— О, не.

— Така че, поговорихме по телефона и той сподели, че в колежа му е забавно и е осъзнал какво дете е бил в гимназията. Увери ме, че не ми е изневерил, закле се, но смята, че разстоянието и изкушенията му идват в повече и за да бъде почтен — Вал натъртва отвратена думата, — трябва да е сигурен, че нямам нищо против да се вижда и с други хора.

— Чакай малко — казвам и вдигам ръка. — Не ти е звъннал, за да скъсате, а да ти иска разрешение да ти изневерява?

— Нали? Това е супер тъпо — поглежда ме ядосана.

— И ти му отговори… — „Надявам се да си му казала да си натика разрешението в гърлото и да се задави с него“ — ще ми се да добавя, но не искам да бъда осъдителна. Това е последното, от което тя има нужда сега. По-късно, да, ще й напомня колко невероятна е и че не й трябва нещастник като Там, който да трови живота й, но засега ще я подкрепя. — Е, надявам се да си му обяснила как се чувстваш — довършвам.

— Казах му, че може да чука всички момичета, които иска, но никога повече няма да има шанс с мен. — Отмята небрежно коса, но ръката й трепери, а очите й се пълнят със сълзи.

— Той губи, знаеш това, нали?

— Все си го повтарям, но не се чувствам по-добре. Част от мен иска да открадне колата на Джордан и да отиде до колежа. Не съм сигурна какво ще правя, като стигна там. Или ще го сритам в топките, или ще го целуна. — Вал потреперва и ме поглежда изпод мигли. — Между другото, сритах Рийд в топките заради теб.

— Наистина ли? — Необуздан смях се изтръгва от мен, когато си представям как мъничката Вал рита огромния Рийд между краката. — И как се стигна дотам?

— Самото му съществуване. Самодоволното му лице. Отказът му да ми каже къде си. Толкова се радвам, че се върна. — Вал размахва ръце и отново ме прегръща.

Чувам как някой се покашля и вдигам поглед. Истън се подсмихва срещу нас.

— Мислех, че искате да си поговорите. Ако ще има екшън с момиче върху момиче, аз съм свободен.

— Разправяш това на всяка жена на възраст от две до осемдесет и две години — изсумтява Вал.

— Е, да. Не искам никой да се чувства отхвърлен — Истън си придава обиден вид.

Влиза с валсова стъпка и се настанява от другата страна на Вал.

— Проблеми с някой пич?

— Да. Приятелят ми е решил, че имаме нужда от отворена връзка — отвръща Вал и се хваща за главата.

— Значи иска да яде навън и после да се връща вкъщи за вечеря?

— Да.

— А на теб не ти харесва?

— Естествено. Предпочитам момчета, които са верни. Вие, Роял, може и да не го разбирате.

— Ау, Вал. Какво съм ти направил? — Прави се, че го боли и разтрива гърдите си.

— Имаш пенис. Това автоматично те поставя от грешната страна.

— Но правя чудеса с пениса си. Попитай, което искаш момиче от „Астор Парк“ — той вирва закачливо вежди.

— Като например Аби Кинкейд ли? — предизвиква го Вал.

Извръщам глава към Истън смаяна.

— Зарибявал си се с бившата на брат си?

Той се отпуска на възглавниците, бузите му са зачервени.

— И какво, ако съм? Мислех, че мразиш Рийд.

Леле. Едно е братята Роял да се карат вкъщи, но такъв публичен раздор е новост… и е неловко. Колкото и да съм сърдита на Рийд, не ми е приятно да гледам разрива между братята. По някакъв странен начин ме кара да симпатизирам на Рийд, което, да му се не види, той не заслужава.

Опитвам да сменя темата.

— Освен изпитите, какво друго се случва в училище?

— Утре е Хелоуин, но Берингър не разрешава да сме с костюми на училище — Вал свива рамене. — Но в къщата на Монтгомъри ще има парти в петък след мача. Всички ще са маскирани.

— Пас — правя физиономия.

Не съм голям почитател на Хелоуин. Мама работеше нощни смени в клубовете, затова никога не съм ходила за лакомства и пакости като другите деца. И мразя да обличам костюми. Правила съм го достатъчно, като работех в клубовете.

— Нещо друго? — питам.

Вал сочи обвинително Истън.

— Ами Роял не могат да се понасят и Рийд не иска да се занимава да държи лудите в правия път. А всеки друг със съвест е твърде мързелив или незаинтересован да направи каквото и да е, така че „Астор Парк“ отива по дяволите. С всеки ден става по-зле. Опасявам се, че някой може да пострада физически.

Значи тази сутрин не е била нещо извънредно. Мръщя се на Истън.

— Какво става?

— Ходиш на училище, за да учиш, нали? — отвръща безгрижно той. — Е, едно от тези неща, които трябва да научат децата, е как да се грижат за себе си. Светът е пълен с гадняри. Не се махат, когато завършиш гимназията. Няма да е лошо да научат тези уроци още сега.

— Истън. Това е ужасно.

— На теб какво ти пука? Ти изостави всички — обвинява ме той. — И какво, ако малките богати момченца и момиченца в „Астор“ усетят неудобството да няма Роял начело? Не се ли радваш, че мястото се превръща в това, което очакваше да е?

Честно казано, не съм и помисляла за „Астор Парк“ след като заминах, но сега знам, че хората страдат, и това не ми се нрави.

— Не, не се радвам. Защо го казваш?

Истън отправя взор към идеално окосената трева. Вал се намества неловко между нас.

— Зарежи, Ела. Нищо не можеш да промениш. Можеш само да стоиш с наведена глава и да оцеляваш — казва най-сетне.