Ерин Уот
Стъклен принц (8)

Глава 8
Ела

Автобусът пристига в Бейвю прекалено, прекалено скоро. Не съм готова. Но знам също и че никога няма да съм. Предателството на Рийд се е загнездило в мен. Прокрадва се във вените ми като черен катран, атакува каквото е останало от сърцето ми като скоротечен рак.

Рийд разби сърцето ми. Изигра ме. Накара ме да повярвам, че нещо хубаво може да съществува в този ужасен, шибан свят. Че на някого може наистина да му пука за мен.

Трябваше да се досетя. Прекарах целия си живот в мизерия и като обезумяла се опитвах да изпълзя от нея. Обичам майка си, но исках повече от живота, който ни бе осигурила. Мечтаех за повече от занемарени апартаменти, мухлясали остатъци и отчаяни опити да свържем двата края.

Калъм Роял ми даде това, което мама не можа — пари, образование, луксозно имение, в което да живея. Семейство. И…

„Една илюзия“, негодува огорчен глас.

Да, предполагам, че това беше. И най-тъжното е, че Калъм дори не знае. Дори не съзнава, че живее в къща, пълна с лъжи.

Или пък знае. Може и да е съвсем наясно, че синът му спи с…

Не. Отказвам да си припомням онова, което видях в спалнята на Рийд вечерта, когато избягах от града.

Ала образите вече набъбват на повърхността на съзнанието ми.

Рийд и Брук в леглото му.

Брук гола.

Как го докосва.

Звук като от гадене се изтръгва от устата ми и кара жената от съседната седалка да ме погледне тревожно.

— Добре ли си, миличка? — пита.

Преглъщам надигналото се неприятно чувство.

— Добре съм — казвам тихо. — Малко ме боли стомахът.

— Стой спокойно. Ей сега ще отворят вратите. След секунда ще излезем оттук — усмихва се тя успокояващо.

Боже. Не. След секунда е твърде скоро. Не искам да сляза от този автобус. Не искам парите, които Калъм ми пробута в Нашвил. Не искам да се върна в имението на Роял и да се преструвам, че сърцето ми не е пръснато на милион парченца. Не искам да виждам Рийд, нито пък да чувам извиненията му. Ако изобщо има.

Не изрече нито дума, когато го заварих с приятелката на баща му. Нито дума. Кой знае, може да мина през онази врата и да открия, не Рийд се е върнал към старото си жестоко аз. Може би всъщност предпочитам това, тогава ще мога да забравя, че съм го обичала.

Препъвам се по стълбите на автобуса, притискам дръжката на раницата плътно към рамото си. Слънцето вече е залязло, но цялата автогара свети. Хората жужат около мен, шофьорът стоварва багажа им от търбуха на превозното средство. Нямам друг багаж освен раницата.

Вечерта, когато избягах, не взех нито една от луксозните дрехи, които Брук ми бе купила, и сега те ме чакат в имението. Искам да изгоря всяко парче плат. Не желая да нося тези дрехи, нито пък да живея в тази къща.

Защо Калъм не ме остави на мира? Щях да започна нов живот в Нашвил. Можех да съм щастлива. Рано или късно.

А сега отново съм в лапите на Роял, след като Калъм използва какви ли не заплахи, та да ме върне. Не мога да повярвам колко далеч стигна, за да ме намери. Оказа се, че банкнотите от първоначалните десет хиляди, които ми даде, са били с последователни серийни номера. Трябваше само да изчака да използвам някоя, за да открие къде съм.

Дори не искам да знам колко закона е нарушил в тази страна, за да проследи сериен номер на стодоларова банкнота. Но предполагам, че хората като Калъм са над закона.

Клаксон на кола изсвирва и застивам неподвижно — черен линкълн спира до бордюра. Това е същият автомобил, който следеше автобуса от Нашвил до Бейвю. От мястото зад волана слиза Дюранд, шофьорът бодигард на Калъм, който е колкото планина и също толкова страшен.

— Как беше пътуването? Гладна ли си? Да спрем ли за храна? — пита дрезгаво.

Тъй като Дюранд не е разговорлив, се чудя дали Калъм не му е наредил да бъде по-мил с мен. Аз не съм получила такава заповед, затова въобще не съм мила, когато казвам ниско:

— Влизай в колата и карай.

Ноздрите му се разширяват.

Не се чувствам гузна. Дойде ми до гуша от тия хора. Оттук нататък те са мои врагове. Те са пазачите на затвора, а аз съм затворникът. Не са ми приятели нито семейство. Не са ми никакви.

 

 

Дюранд спира колата на кръговата алея пред къщата. Струва ми се, че всяка лампа в имението свети. Тъй като, общо взето, то представлява огромен правоъгълник почти само от стъкло, ярката светлина е заслепяваща.

Дъбовите врати зад колоните при входа се отварят широко и Калъм се появява — тъмната му коса е съвършено фризирана, а костюмът му по поръчка прилепва по едрата му фигура.

Изопвам се, готова да посрещна поредния сблъсък, но попечителят ми се усмихва тъжно.

— Добре дошла у дома.

Няма нищо приветствено в това. Този мъж ме проследи чак до Нашвил и ме заплаши. Списъкът му с потресаващи последствия, ако не се върна, изглеждаше безкраен.

Щял да прати ме арестуват като беглец.

Щял да ме докладва на полицията, че използвам личната карта на мама.

Щял да им каже, че съм откраднала десетте хиляди и да ме обвини в кражба.

Не се поддадох на нито една от тези заплахи. Само заявлението му, че където и да избягам, пак ще ме намери, ме убеди. Където и да отида — той ще е там. Ще ме преследва до края на живота ми, защото, както ми припомни, го дължи на баща ми.

Баща ми — мъж, когото не познавам. От това, което чувам, е бил разглезен, егоистичен гадняр, женен за гладна за пари, зла жена. Докато е бил женен за нея, е напомпал младо момиче, когато е бил на суша преди осемнадесет години, и някак е забравил да каже на жена си или на когото и да било другиго за това.

Не дължа на Стив о’Халоран нищо. Нито пък на Калъм Роял. Но и не искам до края на живота ми непрекъснато да се озъртам. Калъм не блъфира. Няма да спре да ме преследва дори отново да избягам.

Влизам след него в имението, напомням си, че съм силна. Издръжлива. Мога да понеса да живея две години с Роял. Само трябва да се преструвам, че ги няма. Ще се съсредоточа върху завършването на гимназията и после ще замина за някой колеж. Само да завърша и повече кракът ми няма да стъпи в тази къща.

Горе Калъм ми показва новата охранителна система, която е инсталирал на стаята ми. Биометричен скенер, който идентифицира отпечатъка, вероятно такъв използва в „Атлантик Авиейшън“. Само моята длан може да осигури достъп, а това означава без късни нощни посещения от Рийд. Без гледане на филми с Истън. Тази спалня е моята килия и точно това искам.

— Ела — казва предпазливо Калъм и ме следва в стаята — точно толкова розова и момичешка, колкото я помня. Калъм се е консултирал с декоратор, но е избрал всичко сам, което само доказва, че нищо не разбира от тийнейджърки.

— Какво? — питам.

— Знам защо избяга и искам да…

— Знаеш? — прекъсвам го, изпълнена с подозрение.

— Рийд ми каза — кима той.

— Той ти е казал? — Не мога да сдържа или прикрия изненадата си. Рийд е признал на баща си за Брук? И той не го е изритал? За бога, Калъм въобще не изглежда разстроен. Какви са тия хора?

— Разбирам защо вероятно те е било срам да дойдеш да ми кажеш, но искам да знаеш, че винаги можеш да говориш с мен за всичко — продължава Калъм. — Всъщност мисля, че трябва да подадем жалба в полицията още утре сутрин.

— Жалба? — Напълно недоумявам.

— Онова момче трябва да бъде наказано за това, което е натворило, Ела.

— Онова момче? — Какво, по дяволите, става? Калъм иска да арестуват сина му за… за какво? Секс с малолетни? Аз съм девствена. Мога ли да бъда осъдена за… Леле. Цялата се изчервявам.

От следващите му думи се стъписвам.

— Не ми пука, че баща му е съдия. На Делакорт не може да му се размине заради дрогиране и опит за сексуално насилие над момиче.

Вдишвам рязко. О, боже. Рийд е споделил с Калъм какво се е опитал да ми причини Даниел? Или по-скоро въпросът е защо сега, а не преди седмици, когато се случи?

Каквито и причини да е имал Рийд, ненавиждам го, задето е издал това. Последното, което искам, е да намесвам полицията или да се окажа в дълъг и сложен съдебен процес. Мога да си представя точно какво ще се случи в заседателната зала. Стриптийзьорка гимназистка набеждава богато бяло момче, че се е опитало да я надруса, за да прави секс с нея? Никой няма да повярва.

— Няма да подам жалба — отвръщам сковано.

— Ела…

— Не е кой знае какво, ясно? Синовете ти ме откриха, преди Даниел да ми навреди. И не заради това избягах, Калъм. Аз просто… Не принадлежа на това място, разбра ли? — Усещам раздразнението в себе си. — Не ставам за богата принцеса, която ходи на уроци и пие на вечеря чаша шампанско за хиляда долара. Това не съм аз. Не съм изискана или богата, или…

— Но ти си богата — прекъсва ме той. — Ти си много, много богата, Ела, и е крайно време да го приемеш. Баща ти ти остави цяло богатство и в някой от следващите дни ще се наложи да седнем с адвокатите на Стив и да решим какво ще правиш с парите. Инвестиции, влогове и тем подобни. Даже — изважда кожен портфейл и ми го подава — парите ти за месеца, както се споразумяхме, и кредитна карта.

Изведнъж ми прималява. Споменът за Рийд и Брук е единственото, върху което се бях съсредоточила, откакто заминах. Съвсем бях забравила за наследството от Стив.

— Ще го обсъдим друг път — промълвявам.

Той кима.

— Сигурна ли си, че няма да размислиш за информирането на властите относно Делакорт?

— Няма да размисля — отвръщам категорично.

— Добре — примирява се той. — Искаш ли да ти донеса нещо за ядене?

— Ядох на последната спирка за почивка. — Искам да се махне и той го знае.

— Добре. Е, защо не си легнеш по-рано? Сигурно си изтощена от дългото пътуване. Ще си поговорим утре — добавя и се извръща към вратата.

Калъм излиза, но се дразня, като виждам, че не е затворил вратата докрай. Отивам да я затворя, но точно в този момент тя се отваря широко и едва не ме събаря по задни части.

В следващия момент чифт здрави ръце ме обгръщат силно.

Първо се вцепенявам, защото мисля, че е Рийд, но когато виждам, че е Истън, се отпускам. Той е също толкова висок и мускулест, със същите сини очи и тъмна коса, но ароматът на шампоана му е по-сладък и афтършейвът му не е толкова остър като на Рийд.

— Истън — започвам, но ахвам, когато при звука от гласа ми той затяга прегръдката.

Остава безмълвен. Прегръща ме така, сякаш съм одеялцето му, с което се чувства в безопасност. Отчаяна прегръдка, която може да ти строши ребрата, а и не можеш да дишаш. Опира брадичка на рамото ми и заравя глава в косата ми. Би трябвало да съм сърдита на всеки Роял в това имение, ала не мога да се възпра и да не го погаля по косата. Това е Истън, когото сама обявих за свой „по-голям“ брат, макар да е на моите години. Той е над живота, непоправим, често досаден и никога не знае какво прави.

Сигурно е знаел за Рийд и Брук, няма как Рийд да е пазил това в тайна от него, и все пак не мога да се накарам да го мразя. Не и когато трепери в ръцете ми. Не и когато се отпуска назад и ме гледа с такова преизпълващо облекчение, че чак дъхът ми спира.

И после, докато мигна, и него го няма, изчезва от стаята, без да продума. Усещам искра на тревожност. Къде са остроумните забележки? Няма да се оставя пак да бъда въвлечена в драмата на Роял, не и ако искам да оцелея тук.

Пъхвам портфейла в раницата си, свалям суитшърта и се катеря на леглото. Допирът на голите ми ръце до копринената кувертюра е направо божествен.

В Нашвил бях отседнала в мотела с най-грапавите чаршафи, които съществуват. Освен това бяха целите на петна, които никога, ама никога не искам да разбера от какво са. Бях си намерила работа като сервитьорка в крайпътен ресторант, когато Калъм се появи по същия начин, по който се появи в Къркуд и ме извлече от стриптийз клуба.

Още не мога да преценя дали животът ми е бил по-хубав, или по-лош, преди Калъм Роял да се появи.

Сърцето ми се свива, когато си представям лицето на Рийд. По-лош, решавам. Много по-лош.

Сякаш знаейки, че си мисля за него, Рийд проговаря иззад затворената врата.

— Ела. Пусни ме да вляза.

Изобщо не му обръщам внимание.

— Моля те. Трябва да поговорим. — Почуква два пъти.

Обръщам се на една страна с гръб към вратата. Гласът му ме убива.

От другата страна на вратата се чува стон.

— Наистина ли мислиш, че този скенер ще ме спре, скъпа? Познаваш ме — изчаква. — Хубаво. Сега се връщам. Отивам за инструменти — добавя, понеже не отговарям.

Заплахата, която знам, че не е напразна, ме кара да скоча от леглото. Слагам ръка на скенера и силно бипкане изпълва стаята, вратата се отключва. Отварям и срещам погледа на мъжа, който, преди да замина, бе започнал процеса по унищожаването ми. Слава богу, прекратих това. Никога вече няма да се доближи толкова, та да има въздействие върху мен.

— Не съм ти скъпа — изсумтявам. — Не съм нищо за теб, както и ти за мен, разбра ли ме? Не ме наричай скъпа. Не ме наричай нищо. За бога, стой далеч от мен.

Сините му очи ме оглеждат щателно от глава до пети.

— Добре ли си? — пита с дрезгав глас.

Толкова слабо дишам, та е цяло чудо, че не съм припаднала. Не ми достига кислород. Дробовете ми горят, виждам в червено и замъглено. Не чу ли какво му казах?

— Отслабнала си. Не си се хранила — отбелязва той безизразно.

Опитвам се да затворя вратата.

Той просто поставя длан върху нея, избутва я и влиза, а аз се взирам гневно в него.

— Излез — срязвам го.

— Не — продължава да ме оглежда, сякаш търси травми по мен.

Трябва да прегледа себе си, той е този, който изглежда като пребит. Буквално — лилава синина се подава от яката на тениската му. Участвал е в бой наскоро. Или може би няколко боя, съдейки по това как лицето му леко се изкривява, като си поема въздух, сякаш ребрата му не могат да понесат самото дишане.

„Чудесно“, грачи отмъстителното у мен. Заслужава да страда.

— Добре ли си? — пита отново, без да отмества очи от моите. — Някой… докосна ли те? Нарани ли те?

Истеричен смях набъбва у мен.

— Да! Някой ме нарани! Ти ме нарани!

— Тръгна, преди да ти обясня. — Гняв помрачава лицето му.

— Няма обяснение, което да ми дадеш, та да ти простя. Чука гаджето на баща си! — крясвам.

— Не. Не съм — отвръща непоклатимо.

— Глупости.

— Истина е. Не съм. — Поема си отново дъх. — Не и онази вечер. Искаше да ме накара да говоря с татко вместо нея. Опитвах се да се отърва от нея.

Опулвам се в недоумение.

— Та тя нямаше дрехи! — виквам. Умът ми се блъска заради нещо конкретно, което той каза.

Не онази вечер?

Неприязън се надига в гърлото ми.

— Да се престорим за секунда, че ти вярвам, че не си спал с Брук онази вечер, което не е така. — Гледам го свирепо. — Но да се престорим, че е така. Все пак си спал с нея друг път, така ли?

Вина, дълбока и очевидна, проблясва в очите му.

— Колко пъти? — питам настоятелно.

— Два, може би три. — Рийд плъзва длан през косата си.

Сърцето ми спира. О, боже мой. Част от мен се надяваше на отрицание. Но… той наистина признава, че е правил секс с приятелката на баща си. Повече от веднъж?

— Може би? — изскърцвам.

— Бях пиян.

— Противен си — прошепвам.

Дори не трепва.

— Не съм бил с нея, докато аз и ти бяхме заедно. От мига, в който между нас стана нещо, съм твой. Само твой.

— О, каква щастливка съм. Получих мръсните остатъци на Брук. Ура!

Този път трепва.

— Ела…

— Млъкни! — Вдигам ръка, толкова съм отвратена, че не мога да го погледна. — Няма изобщо да те питам защо си го направил, защото знам много добре. Рийд Роял мрази татенцето си. Рийд Роял решава да си го върне на татенцето. Рийд Роял прави секс с гаджето на татенцето. — Гади ми се. — Даваш ли си сметка колко сбъркано е това?

— Да. Давам си сметка. Но никога не съм твърдял, че съм светец. Допускал съм много грешки, преди да те срещна — гласът му е тих и дрезгав.

— Рийд — поглеждам го право в очите. — Никога няма да ти простя това.

— Не говориш сериозно. — Решителност пробягва в погледа му.

— Нищо, което кажеш или направиш, няма да ме накара да забравя какво видях онази вечер в спалнята ти. Радвай се, че си държа устата затворена, защото ако Калъм разбере, ще изгуби разсъдъка си. — Пристъпвам към вратата.

— Не ми пука за баща ми. — Рийд се приближава към мен. — Ти ме изостави — изстенва.

Ченето ми пада.

— Ти си ми сърдит, защото си тръгнах? Разбира се, че ще си тръгна! Защо бих прекарала и секунда повече в тази ужасна къща след това, което направи?

Приближава се още повече, огромната му фигура навлиза в личното ми пространство, протяга се да хване брадичката ми. Свивам се при допира му, погледът му става още по-пронизващ.

— Липсваше ми през всяка секунда, в която те нямаше. Мислех за теб всяка проклета секунда. Искаш да ме мразиш за стореното? Не се тревожи — мразя себе си много преди ти да се появиш. Спах с Брук и ще трябва да живея с това. — Пръстите му под брадичката ми треперят. — Но онази нощ не съм я чукал и няма да те оставя да захвърлиш това, което имаме, защото…

— Което имаме? Нямаме нищо. — Отново ми призлява. Приключих с разговора. — Излез от стаята ми, Рийд. В момента не мога да те гледам.

Понеже не помръдва, слагам ръце на гърдите му и го избутвам. Силно. И продължавам да бутам и удрям мускулестите му гърди, докато го поместя, сантиметър по сантиметър, до прага. Леката усмивка на лицето му още повече ме разгневява. Забавно ли му е? Всичко ли е игра за тоя тип?

— Излез — нареждам. — Приключих с теб.

Поглежда ръцете ми, които още са върху него, после лицето ми, което, сигурна съм, е по-червено от домат.

— Разбира се. Тръгвам си, щом това искаш. Но не сме приключили, Ела. Дори не сме близо до приключили — вирва вежда.

Едва дочаквам да пристъпи прага и затръшвам вратата в лицето му.