Ерин Уот
Стъклен принц (28)

Глава 28

— Изглеждаш ужасно — коментира Ийст в понеделник сутрин. Чакаме в училище Ела да дойде от пекарната.

Избърсвам лице с опакото на ръката си.

— Да нямам сладко по лицето? — След тренировка се отбихме до столовата и ометох близо десет палачинки.

— Не, от усмивката е, пич. Изглеждаш щастлив.

— Задник. — Посягам и го сграбчвам на шега за врата. Той пъргаво се дръпва.

Съзираме Ела едновременно. Истън изтичва и се прави, че се крие зад нея.

— Спаси ме, сестричке. Батко ме тормози.

— Рийд, намери си някой с твоя размер — кара ми се тя.

Отделям миг да я попия, всяка част от нея, която харесвам — от прекрасната й усмивка до извитата като дъга конска опашка, която се полюшва като ходи. Скучната униформа — плисирана пола, бяла риза, синьо сако — която всички носят, изглежда невероятно секси на нея. Може би защото си представям онова, което е отдолу.

— Права си. Истън е малко хилав. Ще го карам по-полека с него.

Тя се приближава, аз протягам ръка и я притеглям до себе си. Достатъчно близо, за да усещам презрамките на раницата й върху гърдите си. Навеждам се и я целувам дълго и страстно, докато Истън почва да кашля зад нея.

Отдръпва се и устните й са придобили идеалния розов оттенък. Искам да избягаме от училище, да я кача на колата и да направя така, че да придобие този цвят навсякъде.

— Здравей, момченце. Искаш ли нещо сладко? — пита с палав поглед.

— Естествено — отвръщам на секундата. — Къде е микробусът? Готов съм да бъда отвлечен. — Преструвам се, че се оглеждам.

— Няма микробус, но ето — тя се обръща и разклаща раницата си. Най-отгоре откривам малка бяла кутия. — Има по една поничка за всеки — обяснява, след като я изваждам.

Истън се спуска към кутията и отхапва половин поничка, после ми я подава. Вдига палци. Докато се наслаждавам на своя дял, забелязвам близнаците заедно с Лорън да прекосяват двора. Махам им и те ми кимват, за да потвърдят, че са ме видели.

— Има една и за теб, Лорън — казва й Ела, когато пристигат.

— Благодаря — Лорън свежда глава със срамежлива усмивка.

— Няма проблем. — Ела се обляга на мен, а аз поглъщам останалата поничка. — Как мина тренировката?

— Добре. Всички се вълнуват за националите. Миналата година стигнахме до полуфиналите. Някакъв от „Св. Франциск“ нокаутира Уейд и докторите не го пуснаха обратно в играта. А резервата ни не може да уцели където трябва, та ако ще пистолет да опрат в главата му.

— Явно не ти пука дали ще спечелите — сумти Ела.

— Никак даже — ухилвам се. И двамата знаем, че победата ми доставя удоволствие почти колкото някои други неща.

Викове до стълбите към входа на училището привличат вниманието ни.

— Какво става? — Ела присвива очи.

— Сигурно е свързано с плейофите. Ще се случва често през следващите няколко седмици. Нахъсай се — предупреждава Истън.

Ела произнася едно лишено от въодушевление „ура“. Има време да я направим запалянко.

— Хубавото на четирите седмици по време на плейофите е, че има дни, в които не е задължително да си с униформа — информира я Лорън. — Има сини дни. Златни дни. Дни на странните шапки.

— Ден на пижамата. — Истън движи веждите си нагоре-надолу.

Уейд и Хънтър се присъединяват към нас.

— Защо си се ухилил? — пита Уейд Истън.

— Деня на пижамата.

— Любимият ми ден в годината.

Уейд и Истън удрят длани.

— Помниш ли Ашли М? — припомня брат ми. — Беше с розова…

— Кукленска рокля — довършва Уейд. — Помня. Месец след това се надървях, като видех розово. А ти с какво ще си? — обръща се към Ела.

— Ще съм с рокля до земята като на прерийните дами от деветнадесети век и с бабешки кюлоти — отвръща тя заядливо. — Ами ти? Предполагам, че вие ще се размотавате по боксерки.

Уейд е напълно съгласен.

— Пич, ако беше позволено, щях да съм гол по цял ден. Свобода на топките двайсет и четири часа. Това е мечтата ми.

Преди аз или Истън да пуснем някоя шега, че искаме да гледаме в час яйцата и наденицата на Уейд, виковете и дърдоренето на входа се усилват.

Хънтър, приятел Уейд, който вечно присъства, но не продумва, изчезва да разследва. Тръгваме след него, защото часовете започват скоро.

Виковете са си точно на място, но огромната тълпа ученици — не. Само футболните мачове привличат такава публика. Дори тогава за повечето деца мачовете са просто претекст да се съберат и да общуват.

Разменям загрижен поглед с Истън и Уейд. Дори Хънтър вижда, че нещо не е наред. Като един почваме да се бутаме напред. Ръката на Ела е на гърба ми и аз се пресягам назад, за да я хвана за китката. Не искам да я изгубя. Нещо нередно и лошо се случва тук.

Спектакълът, който заварваме, е по-ужасен, отколкото си представяхме. На тухлената стена при главния вход е залепено с тиксо полуголо момиче. Главата му е наведена и дори отдалече виждам, че косата отзад е отрязана. Ръцете и краката му са разперени и, изглежда, се крепи само на тиксото. И то цял тон. Минава през цялото тяло, над гърдите и през бедрата и очертава частите, покрити от гащите и сутиена.

Стомахът ми се преобръща.

— Господи. Какво не ви е наред, бе хора? — крещи Ела.

Преди да мигна, тя изтичва покрай мен, хвърля раницата си и си сваля сакото. Момичето е прекалено високо, за да го стигне и покрие, но тя все пак опитва.

Отивам при Ела, Хънтър също. Започваме да разкъсваме тиксото, докато Ела прикрива момичето със сакото. Забелязвам, че Хънтър вади нож от ботуша си. Той почва да реже, а аз отлепям.

Има толкова много тиксо, че ни отнема пет минути да се доберем до момичето и да го свалим от стената. Истън ми подава яке и аз опитвам да го наметна. Дърпа се и плаче толкова силно, та имам чувството, че ще повърне. Или ще припадне.

Ела грабва якето.

— Всичко е наред. Ето. Сложи това — успокоява я. — Как се казваш? Можеш ли да ми кажеш номера на шкафчето си по физическо? Имаш ли други дрехи там?

Момичето не може или не иска да отговори. Продължава да ридае.

Поразен стисвам юмруци. Искам да убия някого.

Единият от близнаците се обажда:

— Имам това-онова в колата. Изчакайте секунда.

Още няколко якета се подмятат към нас и покриват Ела и момичето.

— Лорън, ела тук — командва Ела.

Лорън припка до нея и кляка. Ела внимателно предава пострадалото момиче в ръцете на Лорън. После се изправя и се вглежда в насъбралите се ученици.

— Кой го направи? — ръмжи към тълпата. — Някой все е видял нещо. Кой го направи?

Никой не отговаря.

— Кълна се в бог, ако някой не признае нещо веднага, ще държа всички ви отговорни!

— Аз ще разбера, Ела — уверява я Уейд. — Мога да открия всичко.

— Била е Джордан — установявам сухо. — Това вони на нея.

— Беше Джордан — изрича сподавено момичето. — Тя… — Гласът му е твърде слаб, за да разбера какво казва. Ела се навежда до устните на момичето и слуша внимателно. Когато отново се изправя, ярост пламти в очите й.

Този път аз се обръщам към тълпата.

— Джордан Карингтън. Къде е тя?

— Вътре — подвиква някой.

— Видях я да отива към шкафчето си — обажда се друг.

Ела не стои и миг повече. Завърта се на пети и отваря с трясък вратата. Истън и аз я следваме плътно, а близнаците остават при Лорън.

Още преди да стигнем шкафчетата на дванайсетокласниците, Ела вече спринтира. Рязко спира, когато забелязваме Джордан и Пастелките да се кискат и да си правят селфита пред шкафчетата.

Ела ги доближава и Джордан отмества телефона.

— Накъде си се разбързала, принцесо? Не можеш да издържиш и минута повече без члена на някой Роял да е в теб?

Ела не отговаря. Светкавично стрелва ръка, сграбчва Джордан за косата и я запраща в шкафчето. Телефонът изхвърча. Пастелките се отдръпват. Гастънбърг се появява иззад ъгъла след писъка на Джордан, но аз му се озъбвам и той изчезва. Страхливец.

Ела не е приключила. Вдига лакът към носа на Джордан. Прас! Шурва кръв.

— Мамка му, това сигурно боли — Истън примижава.

— Без съмнение.

Джордан се изтръгва от хватката на Ела, пищейки, но Ела размърдва пръсти и забелязвам, че на Джордан не й се е разминало току-така. Няколко тъмни кичура висят от ръката на Ела. Да. Това е моето момиче.

Джордан се втурва напред и забива нокти в лицето на Ела. Истън се готви за скок, за да й помогне, но аз го спирам.

— Тя ще се справи — нареждам му.

И аз искам да помогна, но това е битката на Ела. Ако тя победи Джордан, не, когато победи Джордан, никой в това училище повече няма да я докосне. Никой няма да й каже и една лоша дума. Всички ще се страхуват от нея.

Желая й го. Ще й трябва следващата година, когато ме няма.

Ела тръгва напред, Джордан отстъпва назад, спъва се и загубва равновесие. Ела скача отгоре й и я заковава на място. Хваща ръцете й и ги затисва над главата й.

— Какво ти е направила? — пита Ела. — Погледнала те е накриво? Носи неправилната марка дрехи? Какво?

— Съществува — Джордан плюе и мърда под хватката на Ела. — Слез от мен, тъпа краво!

Ела ме поглежда.

— Да имаш въже? — По лицето й се стича кръв — част може да е на Джордан, останалата е от нея.

Никога не е изглеждала по-секси.

— Не. Използвай тениската ми. — Свалям я и й я мятам.

Тя я поглежда колебливо, а после извръща очи към мен.

— Мога ли да ти помогна? — питам учтиво.

Тя кима. Увивам тениската като въже и връзвам китките на Джордан.

— Какво правиш? Престани! Това е насилие! — Джордан крещи и се мята настрани. — Махни този боклук от мен!

Една от Пастелките прави крачка напред. Поклащам глава неодобрително, а Истън пристъпва заплашително към тях. Нищожната им съпротива бързо е пометена.

Ела се надига и изпробва възлите.

— Знам как да правя възли. Отраснах на онази яхта — припомням й.

— Пусни ме, кучко! — крещи Джордан. — Баща ми ще те тикне в затвора толкова бързо, че свят ще ти се завие.

— Добре. — Ела тръгва по коридора към изхода, влачейки Джордан зад себе си. — Чакам с нетърпение да чуя показанията на триста ученици за това, което открихме отвън сутринта.

— На теб какво ти пука? Оставих те на мира, както поиска приятелчето ти за чукане. — Джордан дърпа въжето, но Ела го стиска здраво.

— Пука ми, защото си разглезено, богато момиченце от висшата класа, което си мисли, че може да се усмихва с едната страна на устата си, а от другата да сипе змии и гущери. Не си недостижима. Днес ще понесеш последствията за злодеянията си. — Ела марширува непоколебимо към входната врата с Джордан след себе си.

Ние ги следваме.

— Не мога да повярвам, че ще я оставите да ми причини това! — Джордан се обръща към нас, сякаш аз и Истън ще тръгнем да я спасяваме. — Тя е никоя. Тя е боклук.

— Не им говори — заповядва Ела. — Не съществуваш за тях.

Брат ми се хили глуповато.

— Обичам тая мацка — казва безгласно.

И аз.

Отмъстителната Ела е невероятна. Бори се със зъби и нокти за това, което иска. Ключът е именно в това — да се придържаш към онова, което искаш. Защото иначе ще изостави безполезния ти задник, ако реши, че не си заслужаваш усилията.

Неколцина учители надничат от класните стаи, но след като ни виждат, бързо дезертират обратно. Учителският състав знае кой ръководи зоопарка — не са те. Неведнъж ученик е уволнявал учител заради изфабрикувано престъпление.

— Какво сега? — вика Джордан. — Ще покажеш на всички, че си по-силна от мен? И какво?

На входа заставам от едната страна, а Истън — от другата. Трясваме двете крила и острият звук привлича интереса на тълпата.

Ела извлича Джордан навън и спира. Тиксото все още виси на стената като обругано знаме. Ела отлепя част от него и го плясва през устата на Джордан.

— Писна ми от плямпането ти — срязва я тя.

Стреснатата физиономия на Джордан е направо комична, но погледът ми попада на малтретираното момиче, все така сгушено в ръцете на Лорън, и вече не ми е забавно.

Ела издърпва Джордан на площадката на стълбите. Поемане на въздух от изненада се чува от двора.

Ученичката, която бе залепена на стената, седи под куп якета, Лорън я е прегърнала и още няколко момичета я утешават. Близнаците заедно с Уейд, Хънтър и половината футболен отбор крачат по стълбите, чудят се кого да набият и са бесни, че нямат мишена.

Напълно споделям чувствата им, но както вече казах на Ийст, това е представлението на Ела и бих налетял на всеки, който се намеси, преди да е приключила, както тя иска.

— Погледни я. — Ела пуска импровизираното въже и хваща Джордан за косата. С другата ръка маха тиксото от устата й. — Обясни й в очите с какво е заслужила това, което й причини. Обясни на всички ни.

— Не следвам твоите заповеди — отвръща Джордан, но гласът й не е толкова уверен, колкото преди.

— Дай ни причина да не те съблечем и да не те залепим за стената — ръмжи Ела. — Кажи ни.

— Мислеше, че флиртувам със Скот — пояснява момичето през сълзи. — Но не съм. Кълна се. Спънах се, той ме хвана и аз му благодарих. Това беше всичко.

— Това ли е? — Ела пита Джордан недоверчиво. — Унизи горкото момиче само защото си мислила, че е флиртувала с гаджето ти с мръсната уста? — Тя раздрусва Джордан с безумна ярост. — Това ли е?

Джордан се опитва да се откъсне от хватката на Ела, но тя не пуска. Струва ми се, че е по-вероятно да настъпи апокалипсис, отколкото Ела да я пусне.

Тя се завърта и принуждава Джордан да застане с лице към останалите ученици. Ръцете й треперят от усилието и виждам, че вече не й остават много сили. Да влачи Джордан по коридора, докато тя се бори, едва ли е било много лесно, макар с Истън да я следвахме отзад.

— Няма да се справи — подшушва ми Истън.

— Напротив. — Тръгвам напред и заставам зад нея. Може да се опре на мен, ако й се наложи. Тук съм, за да я подкрепям. Усещам присъствието на братята си. Всички сме с нея.

Ръцете на Ела треперят. Опряла е колена, за да не падне, но гласът й е силен и ясен.

— Всички имате толкова много и вместо да го цените, се държите помежду си като с утайки. Подлите ви игрички са отвратителни. Мълчанието ви е гнусно. Всичките сте жалки, безгръбначни страхливци. Може би никой не ви е научил колко нищожни ви правят делата ви. Вероятно сте толкова презадоволени с парите, които имате, че не виждате колко ужасно е това. Но то е потресаващо. Дори по-зле. Щом се налага да посещавам това училище, докато завърша, ще се погрижа злодеянията да спрат. И ако се наложи, един по един ще залепвам задниците ви за стената.

— Ти и коя армия? — някой не особено проницателен нещастник се провиква от тълпата.

С Истън изскачаме напред и аз го избутвам назад.

— Аз ще го поема.

Зяпачите се разделят и остроумният глупак с голямата уста остава сам. Тръгвам срещу него и му забивам кроше в челюстта. Той тупва като камък на земята. Мамка му, това е приятно.

После се усмихвам на тълпата и питам:

— Кой е следващият?

Всички се обръщат и потеглят в гробно мълчание. Избърсвам ръце и се връщам при моето момиче и братята си. Уейд ми подхвърля чиста тениска, която бързо нахлузвам.

— Финалните щрихи ми допаднаха — одобрява Ела.

— Благодаря. Пазех ги за специален повод. — Поемам охлузената й ръка в своята. — Семейство, което се бори заедно, остава заедно.

— Това ли е мотото на Роял? Мислех, че е нещо друго.

Адреналинът вече се е стопил и тя започва да се тресе.

Притеглям я до себе си, главата й е под брадичката ми, тялото й — обгърнато от ръцете ми.

— Може и да е било друго, преди ти да дойдеш, но според мен сега е това.

— Не е лошо. — С горчивина в погледа оглежда разотиващата се тълпа, остатъците от тиксо, разпръснати по стълбите, капките кръв по варовика.

— И така. Това ли е първата ни среща?

— Няма начин. Първата ни среща беше… — Замислям се. Кога беше първата ни среща?

— Не си ме водил на среща, глупчо. — Тя ме удря или поне се опитва. В този момент се усеща като целувка на птица, имайки предвид, че ръцете й са омекнали като медуза.

— Мамка му. Май си права.

— Не се самобичувай. Никога не съм била на среща. Изобщо хората ходят ли още по срещи?

Грейвам, защото най-сетне мога да направя нещо за нея.

— О, скъпа, имаш още много да учиш.

 

 

Не след дълго новините от сутрешните събития достигат до директора. Тъкмо да си настаня задника на стола за първия час и учителят ме уведомява, че Берингър ме вика в кабинета си. Пристигам и откривам, че Ела и Джордан също са извикани от час, дори са се обадили на родителите. Да му се не знае. Това не е на добре.

Кабинетът е претъпкан. Аз и Ела сме от едната страна, баща ми е зад нас. Джордан седи с безизразно лице до мен и усещам как се тресе от страх и яд.

Жертвата на Джордан, деветокласничка на име Роуз Алин, е в другия край на стаята. Майка й не спира да се оплаква, че пропуска важна среща.

Накрая се вмъква и Берингър и затръшва вратата. Ела подскача от трясъка и двамата с баща ми слагаме ръце върху нея, за да я успокоим — неговата е на рамото й, а моята — на коляното. Погледите ни се срещат и за пръв път долавям одобрение в неговия. Каквото и да реши да направи Берингър, няма да е от значение за татко. Това, което го вълнува, е, че съм се застъпил за семейството, че не съм егоистичният никаквец, като какъвто се държа през повечето време.

Берингър прочиства гърло и всички се обръщаме към него. С костюма си за хиляда долара би се вписал идеално в заседателната зала на баща ми. Случайно се замислям дали е взел ръчно изработения си костюм с парите, които татко му даде, задето пребих Даниел, и какво ли ще си купи с подкупите, които ще прибере след днешната среща.

— Насилието не е отговорът — започва той. — Цивилизованото общество започва и завършва с оживени разисквания, а не с ръкопашен бой.

— Мислех, че поговорката гласи така: въоръженото общество е учтиво общество — намесва се сухо баща ми.

Ела вдига ръка към устните си, за да прикрие смеха си.

Берингър ни гледа гневно.

— Започвам да разбирам защо на Роял им е трудно да се разбират със съучениците си.

— Почакайте малко. — Ела изопва гръб възмутено. — Не Роял залепиха някого за стена.

— Е, не тази година — добавям.

Татко ме перва леко по врата, а Ела ме стрелва с неодобрителен поглед.

— Какво? Да не мислиш, че тези задници правят каквото им кажа? — мърморя под нос.

— Господин Роял, може ли малко внимание — озъбва се Берингър, преди Ела да отговори.

Изпъвам крака и слагам ръка на облегалката на Ела.

— Извинете — казвам без капка съжаление. — Обяснявах на Ела, че в „Астор“ наистина не се толерират прояви като залепване на полугола деветокласничка с тиксо за стената до входа на училището. Наумила си е, че държавните училища са по-добри.

— Калъм трябва да упражняваш по-строг контрол върху сина си — нарежда Берингър.

На баща ми не му е до това.

— Нямаше да съм тук, ако училището прилагаше правилата си.

— Съгласна съм. Прекъснахте седемцифрена сделка за недвижим имот, защото не можете да се справите с тези деца — обажда се майката на Роуз. — За какво ви плащаме?

С Ела си разменяме самодоволни погледи, тъй като Берингър става яркочервен.

— Това не са младежи. А диви животни. Виж в колко боя е участвал Рийд.

— Няма да се извинявам, задето съм защитил семейството си — отвръщам отегчено. — Ще сторя каквото трябва, за да съм сигурен, че аз и това, което е мое, сме в безопасност.

Дори Марк, бащата на Джордан, става нетърпелив.

— Соченето с пръст няма да помогне. Явно учениците са имали разногласия по някаква тема и са решили спора сами.

— Разногласие? — повтаря Ела ядно. — Това не е разногласие! Това е…

— Нарича се порастване, Ела — прекъсва я Джордан. — Което ти предлагам да направиш. И моля те, не ме лъжи, че ако някоя девойка хвърли око на гаджето ти, няма да я погнеш.

— Не бих я залепила на стена — остро отвръща Ела.

— Просто ще забиеш лицето й в шкафчето? Това е много по-добре — изстрелва Джордан.

— Не се опитвай да ни сравняваш. Нямаме нищо общо.

— Много си права! Ти идваш от калта…

— Джордан! — крещи Марк. — Достатъчно! — Поглежда неспокойно баща ми, чието допреди малко безизразно лице сега е намръщено. Марк слага ръце на раменете на дъщеря си, сякаш да я задържи на стола или пък да й припомни кой командва. — Извиняваме се, че в училището се е случило нещо в разрез с правилата за поведение. Карингтън са готови да се реваншират на всички.

Берингър пелтечи куп глупости как всички трябва да бъдем наказани, но след като никой не продължи да спори, подсмръква:

— Свободни сте тогава.

— Най-сетне — възкликва майката на Роуз. Отпрашва, без дори да погледне дъщеря си.

След кратко мълчание Ела отива при Роуз и нежно я прегръща през раменете.

— Хайде. Ще те изпратя до шкафчето ти.

Роуз й се усмихва едва, но тръгва с нея.

— Повереницата ти определено те е променила — отбелязва сковано Марк Карингтън.

С татко разменяме изпълнени с гордост погледи.

— Надявам се — отвръщам, въпреки че Карингтън май говореше на баща ми. Ставам и свивам рамене към бащата на Джордан. — Тя е най-хубавото, което се е случвало на Роял от много време насам.