Ерин Уот
Стъклен принц (23)

Глава 23
Ела

След безсмисления и вбесяващ разговор с Калъм изкатервам стълбите и се хвърлям на леглото. Калъм е ядосан, защото отново имам работа и искам да върна наследството. Поучава ме двайсет минути по въпроса, но го прекъсвам, за да го попитам дали се опитва да ме контролира, тъй като не може да контролира синовете си. Минава много добре.

Не разбирам какъв е проблемът? Става дума за моето наследство, нали? И аз не го искам. Ако държа парите на Стив, хора като Дайна и Брук непрестанно ще се опитват да ми ги отнемат. Така че нека го направят. Какво ме вълнува мен?

За около час се оставям на самосъжалението, а после сядам и изпращам съобщение на Вал:

Ко пр?

Барбекю със сем. Ужас.

Джордан те тормози?

Не, тя стяга багажа си горе. Ще ходи при баба си (майката на баща й). От време на време я пращат там, защото дъртата кранта има кинти, кинти, кинти. Като чувам как говорят за нея, мисля, че е калъф от кожа, натъпкан с навити стотачки.

Смея се.

Явно ще живее вечно.

Вероятно. Май е на осемдесет.

Всички тези $ ме притесняват. Според мен, ако Роял нямаха пари, щяха да са по-щастливи.

Скъпа, никой не е щастлив, като е беден.

Размишлявам над това. Когато мама беше жива, бях щастлива. Да, имахме проблеми и на моменти изглеждаха непреодолими, но в живота ни имаше и много смях. Никога не съм се съмнявала, че тя ме обича с цялото си същество. Именно тази искрена любов ми липсва. Чистата, сладка, непоклатима любов, с която тя ме даряваше, топлеше ме през нощта и засищаше празния ми стомах през деня.

Няма гаранция, че ще си щастлив само защото си богат.

Има проучвания, според които можеш да си купиш щастие.

Добре! Предавам се. Да си купим малко щастие с моите $.

Бяхме щастливи онзи ден, като пазарувахме. Съгласна съм за мола, ако и ти си съгласна. Но не тази вечер. Тази вечер трябва да страдам. Всъщност лелчето и сега ме гледа злобно. Изчезвам.

Пускам телефона на леглото и се взирам в тавана. Явно парите правят живота по-хубав до известна степен. Може би подхождам неправилно към нещата. Може би мога да купя щастието на Роял, като подкупя Брук. Тя иска сигурност под формата на банковата сметка на Роял, нали? Ами ако успея да я накарам да си тръгне, като й предложа моето наследство? Калъм не го иска. Аз мога да живея без него. Мисля, хм… мисля, че това може да е стойностна идея. Иска ми се да имаше някой, с когото да я съгласувам.

Потупвам по шалтето с върха на пръстите си. Има някой, който познава Брук по-добре от мен и по случайност живее в тази къща.

Уф. Това оправдание, за да говоря с Рийд ли е? Може би. Избутвам тази мисъл настрани и ставам, за да го намеря.

Не е лесно. Роял са се разпръснали. Себ и Сойер сигурно са в къщата на Лорън. Вратата на Истън е заключена и музиката кънти толкова силно, че не чува почукването ми. Или пък го чува, но не ми обръща внимание. Надолу по коридора надничам в стаята на Рийд, но го няма.

Обикалям из голямата къща, докато най-сетне чувам шум. Идва от стаята за трениране. Ритмичните удари ме повеждат по стълбите към мазето. Вратата е открехната и виждам Рийд, който забива юмрук след юмрук в огромна боксова круша. Пот се стича по лицето му и горната част на тялото му лъщи.

Уф, толкова е секси.

Заповядвам на хормоните си да се укротят и бутам вратата. Тутакси обръща глава към мен.

— Хей — поздравявам го тихо.

Той хваща крушата и се отдръпва, прокарва бинтованата си ръка през лицето. Очите му са зачервени и се питам дали влагата по лицето му се дължи само на потта.

— Какво има? — пита и гласът му се пречупва. Преструва се, че има нужда от вода, и свежда глава, за да вземе шишето.

— Близнаците ги няма. А вратата на Истън е заключена.

Той кима.

— Близнаците отидоха да видят Лорън. Истън е… — прави пауза, търсейки правилните думи. — Истън е… — отново спира и поклаща глава.

— Какво не е наред? — питам. — Добре ли е?

— По-добре, отколкото преди няколко часа.

— А… ти добре ли си?

Минава миг. После бавно поклаща глава.

Въпреки предупредителните сирени в главата ми пристъпвам към него. Това е лошо. Защитата ми се разпада. Усещам, че се предавам в ръцете му. Непрекъснато ме съблазнява с увличащите си целувки, силата и уязвимостта си, която вече не крие от мен.

— Какво е станало? — питам.

Виждам как преглъща.

— Аз… — прочиства гърло. — Опитах се да му призная.

— Да признаеш какво на кого?

— На баща си. Отидох до кабинета му, готов да му разкажа какво направих.

— Какво направи? — повтарям глупаво.

— Брук — изплюва името. — Щях да му разкажа за Брук. Но се изплаших. Стоях пред кабинета и не можах да се накарам да почукам. Все си представях колко ще е отвратен и разочарован и… просто избягах. Дойдох тук и сега бия тая круша, преструвайки се, че не съм страхливец и егоистичен задник.

Въздишка засяда в гърлото ми.

— Рийд.

— Какво? — пита възмутен. — Знаеш, че е така. Нали затова ме мразиш? Защото съм егоистичен гадняр?

— Аз… не те мразя — прошепвам.

Нещо проблясва в очите му. Изненада? Надежда може би? И после угасва, заменена от печал.

— Заяви, че никога няма да ми простиш — напомня ми той.

— За кое? — Устните ми се извиват в скръбна усмивка. — Затова че си правил секс с някоя преди мен? Затова че се опита да ме предупредиш?

Разтрива устни, обзет от съмнение.

— За всичко. Че не ти казах за Брук. Че не бях до теб, когато имаше нужда от мен. Че се възползвах от теб в нощта, в която Даниел те дрогира…

— Знаех какво правя онази нощ — прекъсвам го. — Ако бях казала „не“ по което и да е време, ти нямаше и с пръст да ме пипнеш. Исках да се случи, затова, моля те, не ме карай да се чувствам гадно, превръщайки те в нещо, което не си.

Мята шишето настрани и изпълва пространството между нас.

— Хубаво. И без това не съжалявам за онази нощ. Има много за какво да се извинявам, но няма да те лъжа. Това беше една от най-прекрасните нощи в живота ми. — Вдига ръка към бузата ми. — И всеки ден, когато се събуждах след това, бе по-хубав, защото очаквах с нетърпение вечерта, за да те държа отново в прегръдките си.

Знам какво има предвид. След като и двамата свалихме гарда, всичко бе толкова… съвършено. Никога не съм имала истинско гадже и всяка секунда, прекарана с Рийд в целувки, разговори, заспиване заедно, бе ново и приказно преживяване и ми харесваше.

— Липсва ми майка ми — изрича той със сподавен глас. — Не си давах сметка колко ми липсва, докато не се появи ти. Мисля, че ти беше моето отражение. Гледах те колко си силна и разбрах, че не притежавам и грам от твоята желязна воля.

— Не е вярно. Не си отдаваш заслуженото.

— Може би ти ми даваш повече?

Не мога да не се засмея.

— Мисля, че не това е случаят от известно време.

Извива устни миловидно.

— Да, тук ме хвана — а после лицето му става сериозно. — Искам да ти разкажа за майка си. Съгласна ли си?

Кимам бавно. Не съм сигурна какво точно става в момента между нас, но каквото и да е, е… правилно. Нещо в това момче винаги ме кара да се чувствам на прав път, дори и да е погрешен, дори след като се заклех, че никога няма да се влюбя в него отново.

— Почакай да се изкъпя. — Пуска ме. — Не отивай никъде — промълвява тихо и се отдалечава. — Обещаваш ли?

— Обещавам.

Отива в банята към стаята. Ако бяхме аз или Вал щяхме да се бавим поне двайсет минути, но Рийд е готов за две. Още мокър се появява с кърпа около ханша и друга в ръката, с която е подсушавал късата си коса.

Водата се стича по интересен улей между гърдите му, надолу по оформените му плочки и спира при кърпата на ханша му. Кърпата е здраво завързана, но съм убедена, че с едно дръпване ще падне.

— Твоята стая или моята?

Бързо вдигам глава. Усмивката му стига до ушите, но не казва нищо повече. Умно момче.

— Моята — отвръщам.

— Ти водиш — посочва с ръка.