Ерин Уот
Стъклен принц (17)

Глава 17

— Какво става? — пита Вал, след като се появявам на верандата, и ми подава бутилка със студена бира.

— Не мога да намеря и едно момче, което да ме погледне в очите. — Сканирам навалицата и откривам Истън, който е в другия край на верандата. Ръката му е на хълбока на Ший Монтгомъри и двамата се гледат страстно. — Явно Рийд наистина е постановил закон.

— Трябва да отидем до „Харисвил“ — предлага Вал.

— Какво е това?

— Местен колеж, на около трийсет минути оттук. Там на никого не му пука за социалната йерархия в „Астор Парк“ — прави пауза. — Но съм изненадана, че въобще някой слуша Рийд. Мълви се, че Роял са напът да изгубят властта.

Отпивам от бирата, преди да отговоря:

— Даваш си сметка колко нелепо е това, нали?

— Но не е. Този ред е постановен още при самото раждане. Че и отпреди това. Губернаторът на нашия щат е посещавал „Астор“. Съдиите, които назначава, са момчета и момичета, с които са били заедно в училище. Какво училище си посещавала, е от значение за по-големите и качествени колежи. Каква работа ще си намериш, зависи в какви извънкласни дейности си участвала. Колкото по-тайни и подбрани, толкова по-добре. Затова живея с Карингтън девет месеца в годината. За да осигуря на децата си привилегирования старт в живота, който родителите ми не са имали.

— Сигурно. Но можеш да си щастлив и без всичко това — посочвам с бутилката партито. — Аз бях щастлива, преди да дойда тук.

— Ммм — отвръща Вал недоверчиво. — Наистина ли си била щастлива сама? С болната си майка, за която си се грижела? Вероятно си се справяла, но не можеш да ме убедиш, че си била истински щастлива — обяснява тя, след като й се намръщвам.

— Може и да не съм била истински щастлива, но определено бях по-щастлива от сега.

Вал леко свива рамене.

— Добре, но да се върнем на темата. „Астор“ е умалена версия на това, пред което ще се изправим, когато станем зрели хора. Тези гадняри ще ръководят света ни, ако не направим нещо по въпроса.

Издишвам раздразнено, най-вече защото е права. И как ще оцелея? Не мога да избягам, така че ще трябва да се изправя пред тези хора и да се справя с тях.

— Щом Роял слизат от властта, кой се качва?

— Джордан, разбира се. Тя ходи със Скот Гастънбърг — Вал посочва високо момче, подпряло се на камината.

Присвивам очи към него. Изглежда ми много познат с каубойските си одежди, само дето последния път, когато го видях, не държеше устата си затворена. Последния път, когато го видях, беше в клуба и лежеше на пода, а Рийд го смилаше от бой.

— Виждам защо са двойка — отбелязвам лукаво. — Тя само му нарежда, а той се усмихва и кима. Идеалното гадже. — Изобщо не се чувствам гузна, задето Рийд му разби носа. Скот каза ужасни неща за мен. Не толкова гадни, колкото Джордан, но все пак гадни.

Вал се усмихва ехидно и отпива от виното си в мълчаливо съгласие. После посочва с брадичка едно момче, седнало на една ръка разстояние от нас.

— Какво мислиш за него?

— Не съм го виждала. Но има хубави скули. — Момчето, за което Вал говори, е с гарвановочерна коса и е облечено като пират с меч, който виси на кръста му. Изглежда доста заплашително. Металният ефес блести на светлината, та ми се струва твърде истински, за да е част от костюма.

— Нали? Това е Хиро Каменаши. Семейството му е част от конгломерата „Икото Аутос“. Отвориха завод преди две години и имат повече пари от някои по-малки държави.

— Добър човек ли е?

— Не знам — свива рамене Вал. — Но чух, че има задоволителен член. Подръж питието ми. Ще си опитам късмета.

Взимам виното, преди да е паднало на земята, и гледам как Вал се провира през тълпата и потупва Хиро по рамото. Няколко секунди по-късно го води към съседната стая, където се натискат двойките.

Стомахът ми се свива. Ако с Рийд бяхме заедно, щяхме ние да сме там. Телата ни щяха да са залепени едно за друго. Щях да усещам как възбудата му се опира в мен. Щеше да чуе желанието в пресекливите ми вдишвания и леките ми, несдържани стонове.

Щяхме да излезем навън и да потърсим някое тъмно място, където пръстите му щяха да се плъзнат под блузата ми, а ръцете ми щяха да проследят твърдите му плочки. И там, в тъмното, далеч от суматохата, той щеше да обладае устните ми със своите и щяхме да танцуваме, докато усещането ми за загуба и самота изчезне.

Излъгах Валери. Имала съм моменти на истинско щастие. Проблемът е, че падането от върха на щастието боли адски много.

Разтърсвам глава, за да разкарам всички опасни мисли за Рийд, и се оглеждам в стаята, за да намеря моя Хиро. Този път съзирам Истън, подпрян на колона на верандата, но не Ший е между краката му. А Савана, която е с ефирна бяла бална рокля. Приказна е, но тъжна, като изоставената принцеса, каквато е.

„Истън, лайно такова.“

Но и аз съм като него, оглеждам се за момче, на което да се нахвърля и което да ме накара да се чувствам по-добре. Е, аз вече имам някого, когото го е грижа за мен и мен ме е грижа за него. И няма да го оставя да допусне още една грешка тази вечер.

— Хей, Истън — приближавам се към него.

Той обръща лениво глава. Погледът му е замъглен. Мамка му. Нямам представа на какво е, а е близо глава над мен и с петдесет кила по-тежък. Не мога просто да го повлека.

Затова импровизирам.

— Вал си намери готин тип и ми трябва партньор за танцуване.

— Не съм заинтересуван.

Плъзва длан по кожата на Савана и оставя палеца си под гърдата й. Свива устни упорито, предизвиква ме да кажа нещо по въпроса.

И аз го правя, защото на сутринта и двамата ще съжаляват.

— Хайде, Истън — подканвам го. — Гладна съм, да си потърсим нещо за ядене.

Навежда се и целува Савана по рамото. Вече не ме слуша, ако изобщо отначало го е правел.

Опитвам със Савана.

— Няма да се почувстваш по-добре от това. Може и да носят една и съща фамилия, но не са един и същи човек.

Твърдото й изражение за момент се смекчава, а Истън започва да пелтечи на висок глас:

— Какво, ти си единственото момиче, което може да си разменяме.

Кикот и вдишване от изненада докарват усмивка на лицето му. Уцели право в десетката, както и възнамеряваше. Явно не е чак толкова напушен. Знае точно какво прави, както и Савана.

— Добре, прецакайте си живота. И двамата.

Болката, изписана на лицето ми, пробива мъглявината от наркотици, в която се намира, и лицето му пребледнява от разкаяние.

— Ела…

Минавам покрай двама зяпнали ученици, хуквам и се натъквам на Джордан, която пие коктейл с водка и ми се усмихва самодоволно.

— Ревнуваш, че твоите Роял продължават напред? Всички винаги сме знаели, че си временно увлечение. — Чашата е все още в ръката й, изтупва невидима прах от рамото ми. Малко от студената течност се плисва в деколтето между гърдите ми. — Забавно е да се занимаваш с някой плужек една-две вечери, но след известно време вонята става твърде нетърпима.

— Ти знаеш най-добре, нали? — отрязвам я набързо.

— Всъщност това беше просто хипотеза, не е в мой стил да си цапам ръцете. Нито пък да се мокря.

Джордан се усмихва и изсипва останалата част от питието си в деколтето ми.

Гняв пулсира през цялото ми тяло. Сграбчвам копринената й блуза, дърпам я към себе си и отърквам мократа си тениска в нея.

— Май вече и двете сме мокри — чуруликам.

— Това е „Балмейн“ за хиляда долара! — изквичава тя и ме блъсва настрани. — Такава си кучка.

— Казваш го, все едно е нещо лошо — усмихвам й се подло.

Оттеглям се и отивам да потърся Вал, преди Джордан да е съчинила някоя нова обида. Откривам приятелката си насред дансинга с Хиро, чиито ръце шарят по дупето й.

Трябват ми няколко силни побутвания, за да привлека вниманието на Вал.

— Какво има? — пита тя.

— Искам да си вървя. Не мога да остана тук и минута повече.

Вал поглежда колебливо Хиро, а после мен.

— Добре. Почакай само да мина през тоалетната и съм готова.

Хиро пристъпва напред.

— Да те закарам аз вкъщи? С мен са Тина и гаджето й, Купър.

— Става ли? — Вал ме поглежда умолително.

— Разбира се — отвръщам, но не мисля така. Нужен ми е приятел, на когото да поплача. Искам някой да държи ръката ми, да отмества косата от лицето ми, да ми подаде кърпичка. Искам да се оплача някому каква кучка е Джордан и той да ми съчувства, и да ме уверява, че няма нищо лошо, задето не я харесвам.

Но Вал е моя приятелка и тази нощ тя също се нуждае от нещо, нещо, което аз не мога да й дам. Затова й отправям окуражителна усмивка и си тръгвам с коктейла с водка, който се стича между гърдите ми.

Тълпата не ми прави път като в сцена от филм. Налага се да се бутам между ченгета, крадци, супергерои и върколаци. Известно количество бира се разлива върху или до мен и докато стигна до входната врата, мириша така, сякаш съм била потопена в казан с бирена мая.

Вървя тромаво по асфалта към колата. Токчето ми се заклещва в цепнатина и глезенът ми поддава.

Ругая под нос и събувам обувката, остатъка от пътя извървявам боса, дори не забелязвам как камъчета се забиват като пиявици в стъпалата ми. Стигам до кабриолета, мятам обувките на задната седалка и понечвам да отворя предната врата.

Уф!

Какво е това? На ръката ми има нещо лепкаво. Едва хващам телефона с лявата ръка и светвам с екрана върху дясната. Има нещо лигаво и жълтеникаво по цялата ми длан и — това мравки ли са?

„Отвратително.“

Изскимтявам и избърсвам ръка в тениската си, сега пък по лепкавата ми длан са полепнали власинки от плата. Гневно осветявам вратата с телефона. По нея се стича мед и рояк мравки са се струпали около дръжката и в процепа до вратата.

Лошо предчувствие ме кара да огледам кабриолета отвътре. Телефонът не осветява добре, но виждам още мравки и блестящи локвички брокат и мед върху скъпата кожа. Гърбът на шофьорската седалка също е намазана с тая смес.

Това е прекалено. Всичко. Градът. Шибаните деца. Целият този глупав живот, който би трябвало да е по-добър от живота, който имах преди, защото имам дебел портфейл. Извивам глава назад и изпускам истеричния писък, който сдържам още от автобуса, който ме върна в Бейвю.

— Ела! — Тежки стъпки от тичане ехтят по паважа. — Какво има? Кой те нарани? Къде е той? Ще го убия! — Рийд внезапно спира, когато си дава сметка, че съм сама.

— Защо ме следиш? — питам. Той е последният човек, когото бих искала да видя в момент, когато мравки пълзят по краката ми, цялата съм в засъхваща бира и ръката ми е гнусна и лепкава.

— Викам името ти от пет минути, но ти си толкова потънала в размисли, че не ме чуваш. Добре ли си? — Грабва ме за раменете.

Ръцете му минават през моите и спират на хълбоците ми. Завърта ме и аз го оставям, защото жадувам някой да го е грижа за мен и дори това, което прави, ми се струва мило. И се мразя за това.

Изтръгвам се от него и се подпирам на вратата.

— Не ме пипай. Добре съм. Изпищях заради това — посочвам гневно колата.

Той наднича в кабриолета, като също осветява бъркотията с телефон.

— Кой го направи? — пита, ръмжейки.

— Може да си бил ти — заявявам едва доловимо, макар разумът да ме предупреждава колко нелепо звучи обвинението. Рийд няма причина да опропасти колата ми.

— Баща ми ти даде тази кола — отбелязва и въздиша сърдито, с което потвърждава мисълта ми. — Защо ми е да я съсипвам?

— Кой знае защо правиш нещата, които правиш — отвръщам хапливо. — Изобщо не знам какво се върти в болния ти мозък.

Май едва сдържа нервите си. От какво е нервен, нямам и най-малка представа. Аз съм тази, която трябва да се оправя с кола, гъмжаща от мравки, докато той си гука с бившата си.

— Спал ли си с Аби, когато ме нямаше? — Въпросът ми се изплъзва, преди да го спра.

Съжалих още повече, когато следа от усмивка се появи на лицето му.

— Не.

„Тогава какво си шушукахте двамата вътре?“ — крещя безмълвно. Обръщам се и се съсредоточавам върху решаването на проблема. Не ми трябва Рийд или който и да било друг. Грижа се сама за себе си от години.

Избърсвам отново ръката си и почвам да ровя в телефона за търсачката. Несръчно въвеждам „такси“.

— Няма ли да ме попиташ за какво си говорихме?

Не. Научих си урока. Избирам първата компания и набирам номера.

— Такси „Йелоу“, как да ви помогнем?

— Аз съм в — заглушавам микрофона с ръка. — Как се казва това място?

— Госпожо? Трябва ни адрес — казва диспечерът нетърпеливо.

— Един момент — продумвам в слушалката.

Рийд поклаща глава и издърпва телефона от ръката ми.

— Извинете. Грешен номер. — Затваря и пъха телефона в джоба на дънките си. — Аби ми се извиняваше за онова с Истън. Казах й да не се притеснява.

— Ти трябва да се тревожиш за това. Върни ми телефона.

Не реагира на заповедта ми.

— Имам си други неща на главата. Като например да се чудя защо моето момиче целува куотърбека ми.

— Защото е секси. — Оглеждам джоба на Рийд и кроя как да извадя оттам телефона си. Поглеждам вляво и забелязвам още една осезаема подутина, която, струва ми се, нараства с всяка секунда. Подутина, напомняща как се притискаше в мен, твърда и гореща…

Части от тялото ми се стягат и тръпнат. Притискам бедра едно в друго.

— Не го харесваш — произнася Рийд дрезгаво.

— Не знаеш какво ми харесва.

— О, напротив, знам. — Като усойница светкавично увива ръка около кръста ми.

Устните му се впиват жадно в моите.

Слагам ръце на главата му, за да го избутам, но продължавам да го държа. Не се целуваме, опитваме се да погубим другия с устните и езиците, и зъбите си. Ръцете му приклещват моите. Пръстите ми са вкопчени в скалпа му. Стоманата в джинсите му вече не е просто спомен, а реалност и цялото ми тяло ликува. О, боже мой, колко ми липсваше това. Устните му върху моите. Тежестта на топлото му тяло върху мен. Липсваше ми и се ненавиждам за това.

Отлепям уста от неговата.

— Престани да ме целуваш — нареждам му.

— Тогава ме пусни — казва, крайчетата на устните му се извиват нагоре.

И когато не го правя веднага, той отново ме целува и езикът му се прокрадва през отворените ми устни. Този път ръката му е на ластика на клина ми и рязко го събува. Неумело се опитвам да повдигна тениската му, за да докосна голата му кожа. Изстенва, вдига ме и краката ми тутакси се сключват около кръста му.

Усещам студеното желязо на гюрука под разголените си задни части. Рийд стиска бедрата ми и стягането между тях, което усещах преди, започва да пулсира. Гърча се под грубата му прегръдка, защото искам нещо, търся нещо, достигам го. Но то е неуловимо.

Устните му напускат моите само за да намерят шията ми, а след това и рамото ми.

— Точно така, бебче. Ти си моя — диша тежко върху кожата ми.

Да, негова съм. Неговото… бебче?

— Не. Не съм. — Измъквам се изпод тялото му, без дъх и засрамена, и бързо издърпвам клина си нагоре. — Имаш си бебе и това не съм аз.

Бавно се изправя, без да си прави труда да оправи тениската си или да закопчае джинсите, които явно съм разкопчала.

— За последен шибан път, Ела, не съм забременил онази жена. Защо не ми вярваш?

Гласът му звучи толкова искрено, че за момент почти му повярвах. Но почти. Умът ми мигом ме връща към всички онези пъти, в които мама ме умоляваше да дам втори шанс на поредното й невярно гадже. „Той се е променил, мила. Той е различен. Стана недоразумение. Онази жена е негова сестра.“

Така и не разбрах защо не виждаше лъжите им, но сега се чудя дали дотолкова е искала да вярва в любовта, че сама се е убеждавала в искреността на думите на подлия си приятел поради простата причина да има някого до себе си.

— Разбира се, че ще отречеш. Какво друго би могъл да кажеш? — казвам, дишайки пресекливо. — Нека забравим, че се е случило.

— Наистина ли мислиш, че мога да забравя? — гласът му е нисък и трепери. — Ти отвърна на целувката ми. Още ме желаеш.

— Не се ласкай. Бих целунала всеки. Всъщност го направих. Спомняш ли си? Ако Уейд беше тук вместо теб, щях сега да се целувам с него.

— Уейд е добро момче. Не разбивай сърцето му, за да си го върнеш на мен. Ти не си такава. — Сключва вежди.

— Не знаеш каква съм.

— Напротив. Сама го каза — виждам те такава, каквато си. Виждам болката и самотата ти. Виждам гордостта ти и как тя ти пречи да разчиташ на другите. Виждам голямото ти сърце и как искаш да помогнеш на света, дори на задник като мен. — Възвръща самообладанието си. — Писна ми да играем игрички, Ела. На този свят не съществува друго момиче за мен. Ако ме видиш да говоря с друга, знай, че говорим за теб. Ако ме видиш да вървя до някоя, знай, че ми се иска да съм до теб. — Пристъпва към мен. — Ти си единствената за мен.

— Не ти вярвам.

— Как мога да променя мнението ти?

Бутам го назад. Стои твърде близо до мен, а аз се нуждая от разстояние.

— Искаш да те умолявам ли? Защото ще го направя. — Понечва да коленичи на земята.

— Пич! Роял го бичуват. — Коментарът е последван от звук като плющене на камшик и много пиянски смях. Група момчета залитат покрай нас на път към страничния вход на имението.

Хващам Рийд, преди коленете му да докоснат земята. Колкото и да го мразя, повече мразя хлапетата от „Астор“. Но Рийд изобщо не изглежда притеснен, задето тези нещастници са го чули. Той просто се усмихва лукаво и им показва среден пръст.

Сълзи напират в очите ми и се обръщам, за да не ги види.

— Мразя това място — прошепвам. — Всъщност „Астор“ е най-тъпото училище на света.

Тишината тежко виси над нас, накрая той я нарушава с дълбока въздишка.

— Хайде. Ще те отведа вкъщи.

Тъй като колата ми е в неизправност заради лепкавата слуз, се предавам и се качвам в джипа му, но сядам възможно най-далече от него.

— Какво е станало с тениската ти? — пита отсечено. — Подгизнала е.

— Джордан.

— Ще се оправя с нея. — Стисва здраво волана.

— Как?

— Остави това на мен.

Взирам се през прозореца и се опитвам да натикам обратно всички следи от надежди, които се опитват да си проправят път в сърцето ми. Това е Рийд Роял. Той е тип, който е спал с гаджето на баща си. Няма морал и принципи. Интересува го само личната изгода.

Така че не, няма да си позволя да се надявам отново. Сърцето ми няма да го понесе. Не и втори път.