Ерин Уот
Стъклен принц (20)

Глава 20

В полунощ телефонът звънва. Не спя. Щом затворя очи, виждам само главите на Гидиън и Дайна и ръцете му на задника й. Почти по същия начин си представям Брук и Рийд и не мога да не се запитам дали така му е хрумнала отначало тази глупава идея.

Протягам ръка и грабвам телефона от нощното шкафче. Екранът показва събраните устни на Вал, които ми пращат целувка.

— Здравей, момиче, какво става? — шептя в телефона.

Посреща ме мълчание.

Сядам в леглото.

— Вал?

След насечено поемане на дъх и сподавен хлип чувам:

— Ела, аз съм. Вал.

— Знам. Името ти излезе на телефона. Нещо случило ли се е? Къде си? — Вече съм станала от леглото и обувам клина, докато чакам отговор.

— Пред някакъв склад за разтоварване в южната част на булевард „Индъстриал“. Има рейв парти.

— Какво става? Трябва ли ти кола?

— Да. Съжалявам, че ти звъня — звучи толкова отчаяно. — Дойдох тук, защото чух, че Там е в града, но не можах да го намеря и превозът ми отпраши, а тук положението е зле.

Въздишам, но не я упреквам. Не бях ли аз онази, която се целуваше с Рийд преди няколко вечери? Толкова ме беше срам от това, което сторих, че не можах да го споделя дори с най-добрата си приятелка.

— Ще бъда там възможно най-скоро — обещавам.

Понечва да каже нещо, но се спира.

— Какво? — питам и грабвам ключовете от шкафа.

— Просто… мястото е опасно. Няма да е зле да вземеш още някого.

Рийд ли има предвид? Да бе. По-скоро бих си отрязала крайник, отколкото да го моля за помощ.

— Ще проверя дали Истън е вкъщи.

— Добре. Ще те чакам тук.

Намирам обувки, отварям вратата и спирам, понеже виждам Рийд, подпрян на стената. Вратата се хлопва, преди да я хвана, и стържещият звук го събужда.

Подпухналите му очи преценяват дрехите, чантата и ключовете ми.

— Къде отиваме? — фъфли провлачено, изведнъж нащрек.

— Отивам да си взема нещо за ядене — отвръщам. Като повечето лъжи, тази звучи неправдоподобно, но ще се придържам към нея. — Истън тук ли е? — питам непринудено. — Може да е гладен.

Рийд става на крака.

— Може и да е. Но ще трябва да му се обадиш, защото, доколкото разбрал, е отишъл да пийне с Уейд и момчетата.

Мамка му.

— А ти защо не си с тях? И защо сновеш пред стаята ми така зловещо?

— Не е ли очевидно? — поглежда ме недоумяващо.

Затварям уста, тъй като наистина е ясно, но най-вече, понеже ме е страх, че ако я отворя пак, цял куп въпроси ще плъзнат оттам. Като например от колко време прави това и дали е защото го е страх да не избягам отново, или защото иска да е колкото може по-близо до мен? Още повече ме е страх от отговорите.

А трябва и да взема Вал, затова се обръщам и поемам надолу. Без да продума, Рийд ме следва.

Той е тихата ми сянка през огромния вестибюл с величествения полилей, през трапезарията, която никога не се използва, и в кухнята, в която някога седях в скута му и мечтаех той да е закуската ми, вместо храната, която Сандра бе приготвила.

— Качвай се горе, Рийд. Не ми трябваш.

— Чия кола ще вземеш?

Спирам рязко и той едва не ме настъпва по петите.

— О.

Осъзнавам, че омазаната ми с мед и брокат и гъмжаща от мравки кола не може да се кара. Паркирах я в гаража, който не съм виждала Калъм да използва, тъй като ми трябва време да намеря място да ми я почистят, а междувременно не знаех как да обясня на Калъм цялата бъркотия.

Рийд се пресяга и дръпва от ръката ми безполезните ключове за колата и ги пъхва в джоба си.

— Хайде. Ще те закарам.

Предупреждението на Вал, че е добре да взема още някого, човърка в главата ми, но не искам да моля Рийд за нищо.

— Не може ли просто да ми дадеш колата си назаем?

— Първо, не е кола, а джип. И второ — не.

Нямам време да споря. Вал се нуждае от мен. А на мен вероятно Рийд ще ми трябва. Това обаче не означава, че трябва да съм мила с него. Въздишам ядно и троснато се отправям към антрето, грабвам първото яке, което ми попада. Закопчавам го и виждам, че е на Рийд. Чудесно. Сега обонянието ми е окупирано от неговата миризма.

— Хубаво, но като стигнем там, ще седиш в колата.

Той изсумтява, което може да е съгласие, а може и да значи „Няма да споря с теб, преди да си качиш в колата“.

— И къде отиваме? — пита ме, докато закопчавам колана. Подавам му адреса и той ме поглежда косо. — Не знаех, че товарителниците на пристана са единственото място, от което може да се вземе храна в два през нощта.

— Чух, че е най-доброто място в града — отговарям духовито.

— И ти, и аз знаем, че не излизаш за храна. Искаш ли да ми обясниш какво става?

— Не особено, не.

Очаквам да подметне нещо злобно като „моята кола, моите правила“, но той мълчи. Стисва волана и пръстите му се вкопчват в покритата с кожа окръжност. Сигурно си представя, че това е вратът ми и как, ако стисне достатъчно силно, ще си излея всичко и ще му кажа: „О, боже, Рийд. Не ми пука, че си чукал гаджето на татко си и има вероятност да е бременна от теб. Ела в спалнята ми и отнеми девствеността ми“.

Ако въобще още я иска. Тоест, да, повтаря ми, че ме иска, но какво означава това? Само въпрос на гордост ли е за него? Момиче, което му отказва, съсипва егото му и той го преследва, за да си възвърне репутацията?

Вече дори не мога да разчитам на инстинкта си. Все пак допуснах Рийд до себе си, когато се държеше като гадняр с мен. Сега, когато определено се държи мило, не мога да му имам доверие.

Трябваше да го послушам, когато ме предупреди да не се забърквам, но аз бях самотна и глупава и имаше нещо в него, което ме привличаше. Мислех си… Не знам какво си мислех. Вероятно нивото на естрогена ми е било твърде високо и съм била в някакъв хормонален етап. Или може просто така да съм устроена. Цял живот гледам как мама взема едно подир друго лоши решения, свързани с мъже. Наистина ли съм изненадана, че правя същото?

Рийд се пресяга и стиска коляното ми.

— Ще те заболи мозъкът от толкова мислене.

Пулсът ми се ускорява при допира и отмествам коляно, за да се освободя от хватката му. Той разбира посланието и връща ръката си на волана, а аз зяпам таблото и се опитвам да преглътна обзелото ме чувство за вина.

— Проблемът ми не е, че мисля твърде много, а че не мисля достатъчно — мърморя.

— Ти нямаш проблеми, Ела. Не и такива, каквито си мислиш. Добре си такава, каквато си.

Комплиментът изпраща топли трепети в стомаха ми.

Сладкият мил Рийд е още по-могъщ и опасен от гадняра Рийд. Не мога сега да се занимавам с това. Изморена съм и защитата ми е слаба.

— Не бъди добър с мен. Не си такъв.

За моя изненада, Рийд се засмива. Не е сърдечен смях, обагрен е с нюанс на горчивина, но все пак е смях.

— И аз вече не знам кой съм. Май съм се изгубил. Мисля, че и братята ми са изгубени.

Сърцето ми прескача. О, не. Ранимият Рийд е още по-опасен. Мъча се да измисля нова тема на разговор.

— Това ли не е наред с Истън?

— Ако знаех какво му е на Ийст, нямаше да се развявам посред нощ с теб, за да го измъкна от това, в което се е забъркал. Така че, ако имаш предложения как да го вкарам в правия път, моля те, целият съм в слух.

— Този път няма да спасяваме Истън — признавам. — И ако искаш предложения как да му помогнеш, попитай някой друг. Аз нямам представа какво се случва с него.

Знам само, че веднъж ми каза, че има проблем с пристрастяването. Безнадеждно му липсва майка му, обича братята си и е покрусен от това, което видя в тоалетната.

На върха на езика ми е да попитам Рийд дали знае.

Колкото до всичко останало, случващо се в тази къща, ми се струва, че колкото по-малко знам, толкова по-добре.

— Според мен не му е приятно да го изолирате — предлагам неохотно. — Близнаците са заедно и вие с Гидиън сте заедно. Вероятно се чувства отритнат.

Познавам това усещане и то обяснява защо Истън толкова се разстрои, когато видя Гидиън и Дайна заедно. Защо се занимава с Аби и Савана? Защо се напива и напушва до безсъзнание? Може би се опитва да прилича на братята си, но го прави по специален, прецакан, негов си начин.

Рийд пръхти.

— Май никога не съм го виждал такъв.

Почуква с пръсти по кормилото и изведнъж сменя темата.

— Още не си уведомила баща ми за колата.

— Откъде знаеш, че не съм?

— Защото щеше да крачи из къщата и да звъни на сто човека. И пренаселената ти с мравки кола нямаше да седи в гаража, където татко да не я види.

— Звънях на няколко места за почистване.

— Ще се погрижа.

Каквото и да имах да кажа, е прекъснато от сцената, пред която спираме. Колите една по една се изнизват от паркинга и в далечината чуваме едва доловим вой на сирена. Рийд спира, аз отварям вратата и скачам от колата.

— Вал! Вал! Къде си? — крещя и хуквам.

Тънка фигура се появява иззад буен храст до тротоара и се хвърля върху мен.

— Господи, мислех, че никога няма да пристигнеш! — Вал подсмърча на ухото ми.

Отдръпвам се, за да огледам синината под лявото й око и червеното петно на челото й.

— Какво се е случило? — възкликвам.

— Ще ти обясня в колата. Моля те, да тръгваме.

— Разбира се. — Прегръщам я, но в момента, в който се отправяме към колата, Вал се препъва и едва не прекатурва и мен.

Рийд изниква до мен и взема Вал на ръце. Кимва към колата.

— Хайде.

Този път не се двоумя дали да го послушам. Сирените се приближават и около нас хората се бутат, тичат хаотично, опитват се да се измъкнат.

Рийд бърза към роувъра. Отварям му вратата и той слага Вал на задната седалка. Аз се качвам след нея, а Рийд скача на шофьорското място.

— Не ме водете вкъщи. Моля ви, не мога да понеса и Джордан тази нощ — хленчи Вал.

— Разбира се. Може да останеш при мен.

Рийд поклаща глава, за да знам, че ме е чул, и потегля. Отправя се на север към къщи.

— Кой ти причини това, Вал? — питам. — Ще му сритам задника.

Вал отпуска глава на облегалката. Изтощена е емоционално и физически.

— Не е нужно да разказваш — казвам и я галя утешително по ръката. Сладкият й тоалет — къса блузка и бродирани къси панталони — изглежда непокътнат. Не виждам други следи от нараняване освен тези по лицето й.

— Всичко е наред — усмихва ми се тъжно. — Натъкнах се на една от бившите на Там. Озовахме се в глупава свада, така че, ако ще риташ нечий задник, то ще е моят.

Тя затваря очи и сълзи се стичат по безмълвното й лице. Намествам се по-близо и здраво я прегръщам до края на пътуването.

Пристигаме вкъщи и й помагам да се качи в стаята ми, където тя се свлича на леглото. Събувам обувките й, събличам блузата и панталоните й и грабвам шише с вода от хладилника. Тя го приема с усмивка на признателност.

— Тениска с надпис „Астор футбол“ ли предпочиташ, или една стара на „Железният човек“?

Гледа във футболната тениска, но посочва другата.

— „Железният човек“, моля.

Мятам й „Железният човек“, облекчена, че не ме попита защо още пазя една от старите тениски за тренировка на Рийд. Моят отговор би бил, че е много удобна. И наистина е така, но всеки с малко акъл би се досетил, че я пазя по други причини.

Тя се пъхва под завивките, точно преди да се появи Рийд с шишенце с таблетки.

— Диазепам. — Той влиза през вратата, която съм оставила отворена.

Не питам защо има рецепта за успокоителни. Просто изтърсвам едно хапче и го давам на Вал.

— Имате ли нужда от още нещо?

— Не, благодаря — отвръщам.

Пристъпва от крак на крак, а после излиза, макар и с нежелание.

Вал заспива почти веднага, но аз съм твърде превъзбудена, за да спя. Свивам се до нея и лежа така известно време, когато звук от коридора приковава вниманието ми. Тихо, без да събуждам приятелката си, се промъквам до вратата и леко я открехвам.

Рийд наистина се настанява пред вратата на стаята ми.

— Отивай в леглото си — съскам.

— Вече съм в него. — Отваря едното си око.

— В коридора няма легло.

— Не ми и трябва.

— Хубаво. — Напът съм да затръшна вратата, но в последната секунда се сещам за Вал. Вратата се затваря с глухо щракване и аз се опирам на нея, мъчейки се да си припомня, че не обичам Рийд. Как гадно се държа с мен. Как прекарах седмици далеч в терзания заради сцените, в които си го представях с Брук, и как просто исках да се свия на топка и да умра, но вместо това всяка сутрин се събуждах и се опитвах да си намеря работа.

А сега седи пред вратата ми и се опитва да ме накара да му повярвам, че се е променил.

Отварям вратата отново и с тежки стъпки излизам.

— Защо си тук? — думите звучат по-скоро като молба, отколкото като обвинение.

Рийд се изправя. Облечен е с прилепнал черен потник и анцуг, смъкнат ниско до началото на бедрата му, а когато се пресяга към мен, бицепсът му се стяга.

— Знаеш защо.

Пламъкът в очите му хем ме възбужда, хем подклажда гнева ми.

— Не ме докосвай.

Ръката му увисва във въздуха и се ненавиждам за разочарованието, което изпитвам. „Вземи се в ръце, Ела!“

— Добре — изрича през зъби. — Ще оставя пипането на теб.

Ококорвам се, когато той започва да сваля дрехите си насред коридора.

Рийд — гол, с изваяните си гърди и твърдите си като скала бедра, тънката окосмена линия, която сочи право към ластика на бельото му? Не. Не. Не!

— Облечи я — заповядвам му и хвърлям тениската в лицето му.

— Не. — Той я грабва във въздуха и я мята встрани.

А после ме притегля към себе си.

Всеки сантиметър от него е твърд. Всеки.

Очаквам нова страстна и несдържана серия целувки като онази на паркинга на Савана, ала Рийд ме изненадва. Допирът му, галейки ме по бузата, е внимателен. Диша все по-леко, пръстите му плавно минават през косата ми и наместват главата ми в точното положение за целувка.

Това е най-сладката целувка, която сме имали. Бавна. Нежна. Лекото като перце докосване на устните му, внимателното усукване на езика му. Усещам, че трепери. Не знам дали защото е нервен, или развълнуван, или и двете.

Крещя на себе си да се отдръпна, да го избутам. Ако извикам за помощ, може би ще спре да ме целува, сякаш съм най-важният човек в неговия свят.

Но не правя нищо такова. Глупавото ми тяло се разтапя до неговото. Глупавите ми устни се разтварят за него.

„Вземи каквото ти предлага и го прати да си върви — шепти малко гласче. — Използвай го.“

Това не е ли удобно оправдание?

Ала в опиянението от нарастващата нужда се поддавам за секунда и Рийд напълно се възползва. Вдига ме и ме отнася в стаята си. Рита вратата зад себе си, за да я затвори, и ме оставя на матрака.

— Липсваше ми — шепне. Отварям очите си и откривам неговите, които блестят разнежено. — Кажи ми, че и аз съм ти липсвал.

Преглъщам думите, преди да се изплъзнат от устата ми.

Разочарованието бързо се изпарява от лицето му.

— Няма нищо, не е нужно да говориш. Може да ми покажеш.

Маха ръката си от косата ми и я намества между краката ми, но щом пръстите му се извиват, не мога да спра да люлея бедра. Той стене от удоволствие върху устните ми и започва да масажира онова пулсиращо място, което ме кара да изскимтя.

Ненавиждам, че още има власт над мен. Ненавиждам, че нямам контрол над нищо. Ненавиждам, че съм тук. Че майка ми я няма. И най-вече, че се влюбих в Рийд.

Сълзи напират в очите ми и се спускат към слетите ни устни.

— Плачеш ли? — Рийд мигом се отлепя от мен.

Не мога да престана да го прегръщам силно. Сякаш част от мен ми напомня, че съм претърпяла твърде много загуби в живота си и не е лошо да приема каквито и огризки да ми подхвърли Рийд Роял.

Но не мога и да спра да плача. Сълзите се стичат, бързо и яростно. Рийд ги изтрива, но те пак си текат.

— Моля те, скъпа, престани да плачеш. Моля те — умолява той.

Опитвам се. Сдържам дъха си, но неизплаканите сълзи изпращат по тялото ми вълна от конвулсии.

— Спирам. Няма да те докосвам повече. Обещавам. Ела, убиваш ме.

Скланя главата ми на гърдите си и милва косата ми. Отнема ми повече време, отколкото ми се иска да призная, да се овладея, а през цялото време Рийд се извинява и повтаря обещанието си, че ще стои настрана.

Сама се убеждавам, че това искам, обаче обетът му да не ме докосва ме кара да плача още повече.

Най-сетне събирам достатъчно сили да го избутам.

— Съжалявам — прошепвам.

Взира се в мен с тъжни очи.

Надигам се от матрака и се отдръпвам от леглото, за да си осигуря нужното разстояние. Главата ми се избистря, тъй като съм далеч от Рийд.

— Трябва да прекратим. Не си влияем добре един на друг.

— Какво означава това?

— Знаеш какво означава.

Става и слага ръце на хълбоците си. Извръщам очи от голото му тяло и красивото му лице. Ако можеше да погрознее за една нощ, би помогнало.

— Значи няма да имаш нищо против да излизам с друга? Да целувам друго момиче? И нейните ръце да шарят по мен?

Едва се сдържам да не повърна на кремавия килим. Мъча се да дишам през носа.

— Нямам — лъжа аз.

Усещам изпитателния му поглед върху себе си, струва ми се, че минава цяла вечност. Искам да побягна след него и да го моля да остане, но за да се самосъхраня, свеждам глава и не помръдвам.

— Напротив, имаш. Боли те и ме отблъскваш, но аз няма да се предам — заявява тихо.

Идва към мен и аз се стягам в очакване. Но той само ме целува по челото и ме оставя сама в стаята му.

Последните му думи се носят във въздуха. Стоварвам се на земята и свивам колене до гърдите си. Разстроена съм, че не ме притисна. Знам, че щях да се поддам. Разстроена съм, задето все още твърди, че ще се бори за мен.

Не, това не е така. Сърдя се на себе си, понеже усещам топлина заради обещанието му, че независимо какво му поднеса, той ще ме спечели отново.