Джули Джеймс
Сватбена лудост (9)

9

След половин час Вон и Саймън стояха на пътеката, облегнати на пикапа на баща си и чакаха жените да си кажат временно „довиждане“ на прага. Погледът на Вон обхвана прекрасната изкусителна извивка на задните части на Сидни, докато тя се смееше на нещо, казано от майка му.

— Мама очевидно я харесва — прошепна Саймън.

Вон изръмжа неразбрано, защото също го бе забелязал. На пръв поглед по-голямата сестра Синклер бе в състояние да очарова всички други, освен него.

— Мисля, че я спечели в мига, в който наряза домата.

— Аз говоря за Изабел.

Очевидно.

Вон откъсна очите си от жената, която явно бе решила да го побърка с милото си поведение. Жената, която беше тук, в къщата на родителите му, и ги бе спечелила с лекота с усмивката, скромността и самоиронията си. Слава Богу, че щеше да отиде на хотел след няколко часа, защото той се нуждаеше от почивка — да, почивка от тези крака, от тези синьо-зелени очи, и от тази сексапилна рокля, която обгръщаше тялото й, подчертаваше талията й и лесно можеше да бъде свалена само с едно движение.

Той отново обмисли нещата.

След няколко минути, четиримата най-сетне тръгнаха и колата на Сидни отново ги следваше. Вон пое по най-краткия път към града, който се виеше двадесет минути по хълмист терен с много завои.

Спряха пред „Картър Менсън“ — една сграда във Викториански стил, където се предлагаха легло и закуска, и където сестри те Синклер щяха да прекарат нощта. Веднага след като колата на Сидни спря зад пикапа на Адам, Изабел изскочи бързо и тръгна по стълбището към мотела, без да изчака останалите.

— Сигурно бърза да се регистрира — рече Саймън, правейки отчаян опит да се усмихне. Слезе от пикапа, грабна куфара на Изабел от багажника на мерцедеса и бързо последва годеницата си.

Двамата отново останаха сами.

Вон излезе от пикапа и обиколи колата на Сидни. Откри, че тя стои до отворения багажник на седана и оглежда живописния град пред себе си старинна калдъръмена улица, заобиколена от двете страни с ярко боядисани исторически сгради.

— Значи това е градът? — Тя наведе глава, сякаш беше изненадана. — Много е очарователен и идиличен. — Обърна се и вдигна вежди. — Тук ли си израснал?

Ха, ха. А ти какво очакваше?

— А ти какво си очаквала? Таверна, бензиностанция, няколко ресторантчета на име „Фло“, предлагащи специалитет кюфтета за 5.99 долара?

— Не, разбира се.

Той я погледна, а очите му казваха: „Мога да чакам цял ден. За да чуя истината“. Поглед на агент от ФБР.

Тя завъртя очи.

— Добре. Може и това да съм си представяла.

Доволен от признанието, той посегна към куфара й. И докато го измъкваше от багажника, направо изръмжа.

— Боже, камъни ли има вътре?

— Машина за еспресо. Едва ли има „Старбъкс“ на стотици километри, така че трябваше да измисля нещо.

Вон беше готов да отговори „Я стига си ме будалкала“, когато забеляза искра на смях в очите й.

— Добре де, кажи какво наистина има вътре?

Тя грабна лаптопа си и прехвърли каишката на чантата през рамото си.

— Списания за сватби. Много списания. — Затвори багажника на колата и двамата тръгнаха към хотелчето.

— О. Имаш предвид списания, пълни със статии от рода на „Как да заслепим гостите с украсата в центъра на масата“? Или „Какво да правим с ужасния, но скъп китайски порцелан, който никога няма да използваме?“

— А казваш, че аз съм била саркастична.

— Хайде де! Трябва да признаеш, че целият бизнес, свързан със сватби, си е чист рекет — отвърна той. — Индустрията, посветена на този специален ден, разчита основно на силно стресирани булки и ги убеждава, че трябва да изхарчат луди пари, за да постигнат нарочно създадената романтична идея за Големия ден.

— Предполагам, че когато ти станеш на четиридесет и пет и твоята двадесет и четири годишна годеница иска да изхарчи тези луди пари, за да създаде приятни и незабравими спомени за вас двамата, това ще бъде речта, която ще й изнесеш, за да я накараш да се въздържа да прахосва парите ти и да й дръпнеш юздите. — Сидни направи остроумната си забележка, без да се опитва да бъде тактична.

Оооо, тя отново звучи все едно ми е ядосана. Вон се обърна и се върна малко назад, за да види лицето й. Странно, но след като видя, че то бе раздразнено и вбесено, това го накара да се усмихне и му се прииска да я подразни още повече.

— На мен сценарият ми харесва. Я ми разкажи повече за тази моя бъдеща двадесет и четири годишна булка. Страстна ли е? Сигурно има страхотно тяло?

Сидни му се усмихна мило.

— Спомняш ли си онова, което ми каза в кафенето? Че можем да се срещнем на другия ден, когато ще ме изненадаш, като ми докажеш, че не си такъв задник, какъвто си мислех, че си? Според мен току-що установихме официално, че се провали в това свое усилие.

Той спря в основата на стълбите.

— Но аз не съм ти показал най-добрите си ходове.

— Скъпи, аз вече знам най-добрите ти ходове — отвърна тя, наклонявайки глава, за да срещне очите му. — И преди пет години може би щях да бъда изкушена. Но сега… сега вече търся… по-сериозни претенденти.

Той си помисли, че ако малко се пошегува, това не би я убило. Очевидно през целия си живот е била отегчавана от сериозни претенденти.

— За втори път ме наричаш „скъпи“ Не мога да реша дали ми харесва, или трябва да се чувствам…

Сидни въздъхна.

— Аз сериозно смятам, че не мога да мина по пътеката към олтара с теб!

Гласът му падна с една октава.

— Внимавай, Синклер. Това са много опияняващи думи за човек като мен.

Чувстваше го толкова близо до себе си, че чак се задъха.

Той се обърна с усмивка и я загледа как върви. Да, все още бе свадлива и заядлива. Но това не означаваше, че не може да се наслаждава на гледката.

Вон я последва до рецепцията на мотела и забеляза надписа, който гласеше, че сградата е била построена през 1849 година. Влизайки вътре, видя, че бе обърнато специално внимание да бъде запазен историческия облик на къщата. От лявата му страна имаше салон — приемна с камина, в която гореше жив огън, а мебелите бяха антични. От другата страна имаше дневна с малко бюро за рецепция.

Една жена над петдесет години, облечена в джинси и блуза на цветя, ги поздрави с топла усмивка.

— Добре дошли в „Картър менсън“.

Сидни се огледа.

— Преди няколко минути тук влезе сестра ми Изабел.

— О, да. Тя и Саймън току-що тръгнаха нагоре. Казаха, че вие ги следвате. Сидни, нали? — Жената се представи като Лорън, една от собствениците на хотела. Тя им описа удобствата, докато я регистрираше. — Ще ви настаним в стая „Джоселин“. Стаята на сестра ви е съседната. — Плъзна малък метален ключ с логото на хотела към нея.

Очите на Сидни се разшириха, когато видя ключа.

— Леле! Вие имате истински ключове, а не магнитни карти! — Тя извади телефона си и направи снимка.

— Тя е от града — обясни Вон на съдържателката.

Сидни го сряза през рамо.

— Ти също си от града.

— Но се приспособявам към всичко и навсякъде. Забрави ли за ФБР?

Тя презрително изсумтя.

— Приспособяваш се? В онова кафене имаше поне тридесет човека и въпреки това ти бе единственият, когото забелязах.

Виж ти, това беше интересно признание.

— Забелязала си ме? Нима?

Сидни се изчерви, после се обърна към Лорън. Очевидно нямаше намерение да отговори.

— Кога трябва да освободя стаята?

— По обяд. Ще ви бъде сервирана пълна закуска във времето, което вие изберете — между седем и половина и девет и половина сутринта. В стаята. — Лорън се обърна към Вон. — Аз съм в групата по градинарство към църквата заедно с майка ти. Предай й много поздрави от мен.

— Непременно.

— Тя говори много за годежа на Саймън, но не каза нищо за теб. — Тя посочи двамата. — Вие двамата отдавна ли сте заедно?

Сидни премига, сетне се обърна към Вон.

— Ние? Той и аз? — Тя се разсмя. — О, не. Нееее!

Вон се усмихна на Лорън.

— В случай че не сте разбрала, отговорът е „Не“.