Джули Джеймс
Сватбена лудост (13)

13

Във вторник сутринта Сидни седеше отново пред лъскавата гранитна маса в една от конферентните зали на „Монро Илерс“. Този път обаче само три чифта очи бяха вперени в нея и те принадлежаха на партньорите в борда на фирмата.

Тя и нейните колеги бяха направили своите разследвания. Тя беше обсъдила финалистите, беше претеглила всички „за“ и „против“ и вярваше, че е намерила една компания, която би била голяма инвестиция за нейния частен капиталов фонд.

Сега просто трябваше да запознае по-старшите партньори във фирмата с решението си.

Това щеше да бъде първият й истински изпит, откакто се бе присъединила към „Монро Илерс“. Ако инвестиционният комитет одобреше идеята й, това щеше да бъде проява и потвърждение на тяхното доверие в нея. От друга страна, ако не одобряха идеята, това щеше да означава, че имат колебания — което щеше да бъде съмнително и неуверено начало на кариерата й в частния капитал.

— Така. Кажи ни за „Бутици Витамини“ — започна Мишел, един от тримата члена на комитета.

— Разбира се — рече с уверено кимване тя. Чувстваше се удобно на горещия стол, вярваше на инстинктите си. След пътуването до Уисконсин и онази дива и страстна целувка с Вон, се бе почувствана леко объркана, но чувството премина. Тук контролираше нещата, беше отговорна и готова да свърши работата си.

— Преди няколко месеца прочетох статия в „Джърнал“ за производствата на дребно, които се развиват най-добре по време на рецесия. Индустрията и доставката на витамини беше включена в списъка — започна тя. — Това е индустрия за двадесет и пет милиарда, една от малкото области в търговията на дребно, която наистина процъфтява по време на икономически кризи. В момента „Бутици Витамини“ е основният търговец на дребно в Средния запад, но мисля, че съществува реална възможност компанията да се разрасне и да стане национална верига.

Тя включи презентацията, която бе подготвила на лаптопа си. На екрана пред тях се появи карта на Щатите, нашарена с цветни точки.

— Сините точки показват съществуващите локации на магазини на „Бутици Витамини“. Но при правилна стратегия и управление, мисля, че след пет години компанията ще изглежда така. — Тя кликна по клавиатурата на лаптопа си и образът на екрана се промени, показвайки значително увеличение в броя на магазините, пръснати в цялата страна. — Според мен за пет години можем да добавим още 400 нови магазина.

— И как ще го постигнем? — попита Рик, най-възрастният от членовете на комитета. Сидни отговори без колебание.

— Първо, ще разширим търговията към Калифорния и Флорида, откъдето компанията вече получава многобройни поръчки по пощата посредством своя каталог. След това, ще използваме модели за страничен подбор, които ще ни помогнат да открием и идентифицираме допълнителни локации за магазини. — След като обясни необходимостта да се изберат места с висока видимост — основно в моловете, в покрайнините и ъгловите магазини в населените места, тя премина към обсъждане на необходимостта да се подпомогне присъствието на компанията онлайн и да се увеличат директните продажби чрез техния уебсайт. Обясни как възнамерява да открие таланти за изпълнителния екип на „Бутици Витамини“, необходимостта фирмата да повиши лоялността на клиентите си чрез програма с награди и как би трябвало да приложат агресивна ценова политика, може би чрез намаления всеки ден от 25 до 50%.

— За пет години ще направим публично дружество чрез първоначална публична оферта и по моя преценка ще излезем с десетократно увеличение на печалбата. Ако това стане, мисля, че ще имаме група от много щастливи инвеститори.

— Ето това обичам да чувам — рече Майкъл, което предизвика смях сред останалите.

Сидни скръсти ръце на масата, очаквайки да бъде изпържена.

— Готова съм и с радост ще отговоря на всички въпроси, които имате. Хайде, давайте.

 

 

Следващата събота Сидни наблюдаваше от ъгъла на дневната си как двадесет и пет жени охкаха и ахкаха над сребърния поднос, който сестра й извади и разопакова от кутията за подаръци. Предсватбеното парти имаше огромен успех.

Беше истински подвиг, като се има предвид, че разполагаше всичко на всичко с три седмици, да ги събере всички и да работи под ръководството на Изабел, която бе едновременно възбудена бъдеща булка и луда бременна жена.

— Трябва да има цветя в центъра на масите. Ще бъде толкова красиво! Само бели рози, лилии, лавандула и нищо, което има силен аромат. Той може да ме накара да повръщам.

— Сид, видях най-възхитителните мини тортички на три етажа в булчинския магазин на Марта Стюарт. Те са идеални за десерт. Но кажи на сладкарите да не използват маслен крем — мисълта за това ме кара да повръщам!

— О, хайде да поднесем смешни питиета!

— Не! Никакъв алкохол!

— След партито майката на Саймън ще трябва да се върне в Уисконсин, така че ще трябва да започнем по-рано. Но не трябва да бъде прекалено рано, освен ако не искаш да повърна върху сандвичите със салата от яйца.

— Всъщност, махни сандвичите с яйчена салата в менюто. Никакви яйца! Жълтият цвят ме кара да повръщам.

И така нататък, и още, и още.

От своето място за наблюдение в задната част на стаята Сидни отпи от джинджифиловата бира с портокалов сок, щастлива, че най-накрая имаше малко почивка, след като на гостенките бяха сервирани обяда и десерта. Мери-Ан, една от шаферките на Изабел, надписваше подаръците, донесени от всеки гост, а други две шаферки бяха натоварени със задачата да ги подават на Изабел и после да ги прибират отново в кутиите им.

Триш влезе от двора, където фирмата за кетъринг бе разположила бара, и приближи към Сидни.

— Планирала си прекрасно парти, скъпа — рече тя, леко закачливо, като чукна високата чаша с шампанско с тази на Сидни. След това отпи и направи физиономия. — Освен едно изключение. Какво стана с мимозите, олицетворение на девствеността?

— Половината от приятелките на Изабел или са бременни, или кърмят — отговори Сидни, използвайки малката лъжа, която бе приготвила предварително като отговор за този въпрос. — Както изглежда, алкохолът няма да стигне. — Наистина голяма част от жените, наобиколили сестра й, носеха сладки летни рокли за бременни. — Но заръчах на бармана да отдели една бутилка шампанско настрани, ако те интересува.

— Райд гледа Джон, което значи, че имам на разположение целия следобед само за себе си — за пръв път от близо пет месеца. И да. Интересува ме — отговори Триш.

Те се измъкнаха навън, смеейки се заговорнически, докато барманът им наливаше шампанско. После добави във всяка чаша портокалов сок, така че никой да не познае какво пият.

— Това ще е нашата малка тайна — рече тя, намигайки на Сидни.

С питиетата в ръка двете се върнаха в дневната точно навреме, за да видят Изабел, която отвори един сервиз от кристални чаши за вода. Триш се наведе и прошепна на Сидни:

— Много е сладък.

— Кой? Сервизът ли?

— Барманът. А ти изглеждаш убийствено в тази рокля. Защо не пофлиртуваш с него?

Сидни погледна през рамо и огледа бармана. Да, наистина беше сладък, но също така и прекалено млад.

— Струва ми се, че е на дванадесет години.

Триш се усмихна дяволито.

— Щом има лиценз за сервиране на алкохол, значи е пълнолетен.

— Хайде, стига. Сигурно съм с десет години по-стара от него. — Тя премига, когато осъзна жестоката истина. — О, боже, кога станах десет години по-стара от този мъж?

Триш отново чукна чашата си в нейната.

— Добре дошла сред трийсетгодишните.

Заобиколена само от омъжени или бременни двадесет и нещо годишни момичета и застанала до най-близката си приятелка, която също бе на тридесет и три като нея, но вече имаше съпруг и дете, Сидни направо чуваше как алармата на биологичния й часовник звъни неистово, докато тя търси пипнешком копчето да я спре.

— Мислех да те питам как вървят онлайн срещите ти?

— За две седмици ходих на осем първи срещи — отговори Сидни.

Триш премига изненадано.

— Осем? Защо не си ми казала за нито една?

— Защото чаках да те зарадвам с хубавата новина, че съм на втора среща.

— И никой ли не ставаше? — попита Триш. Изглеждаше разочарована.

Сидни поклати глава.

— Нито един.

— Значи мъжете, с които се запознаваш онлайн, са толкова зле?

— Всъщност бях искрено и приятно изненадана, че някои от тях са много сладки и мили. Но не успяха да преминат теста ми. Все нещо не достигаше.

— Например?

— Чакай да видя. — Сидни започна да свива пръсти. — Лио от миналия вторник очевидно не бе прежалил бившето си гадже. Феликс от миналия четвъртък каза, че се надява да стане партньор в адвокатската кантора, в която работи от този декември, но не е сигурен. — Тя погледна Триш. — Спомняш ли си, добрият кандидат трябва да има солидна кариера. Значи не става. Сетне беше Джеси, с когото се срещнах миналия петък на вечеря и той ме покани да отида с него в апартамента му за по едно последно питие. Поканата е прекалено прибързана — означава, че ще излезе от връзката толкова бързо, колкото е влязъл. Точно обратното на Джейсън — съботната среща на вечеря, който изключих като обещаващ, защото помоли да се срещнем чак след две седмици, когато програмата му щяла да се разреди. Според правилата това е явен знак, че е женен за работата си. — Тя направи пауза, опитвайки да си спомни останалите. — Кой друг? О, да, Сантяго в понеделник. Никой от приятелите му няма обвързваща връзка — каза, че те все още били във фазата „много секс“. — Тя отправи поглед към Триш. — Колко време ще трябва да мине, преди да реши, че онова, което правят, звучи като забавление, а не като връзки? Права ли съм? — Тя премина към пръстите на другата ръка. — В сряда пих едно питие с Мейсън. Все още живее с родителите си. О, не, благодаря! Сетне беше Винс, с когото се срещнах снощи. През цялото време гледаше гърдите ми. Помислих си, че очните ми ябълки са на зърната ми.

Триш се разсмя.

— Чакай, дотук станаха седем. Ти каза осем.

— Пропуснах Карл, пожарникарят. Пихме кафе миналата сряда.

— А на него какво не му беше наред?

— Нищо. Той беше единственият, когото харесах. Но нито ми писа, нито се обади след срещата.

— О. — Триш се замисли. — Очевидно е слабоумен.

— Очевидно. — Остроумната забележка се откъсна от езика на Сидни, както се очаквате. И след това, абсолютно неочаквано се случи нещо друго.

Очите й се напълниха с горещи сълзи. Огорчена и унизена, тя се обърна и влезе в трапезарията.

Триш я последва, беше загрижена.

— Сид…

— Моля те, не искам Изабел да ме види — отвърна Сидни, използвайки стената, за да се скрие. Пое си дълбоко въздух и поклати глава. — Толкова е глупаво. — Сетне се усмихна на приятелката си, объркана и затруднена. — Да не си помислиш, че е заради пожарникаря. Не… просто много ми се насъбра. Сватбата на Изабел, всички тези бременни момиченца, фактът, че аз дори на втора среща не мога да отида… — Тя яростно избърса сълзите си. — Загубих три години от живота си, защото бях толкова наивна и тъпа да повярвам в заявлението на Броуди, че се е променил.

— Тъпа ли? — Триш я погледна в очите. — Сид, трябва да осъзнаеш, че не си направила нищо лошо, когато избра Броуди! Той беше този, който се изложи и оплеска нещата.

В този момент звънецът на вратата иззвъня и я спаси от отговора.

Като се стегна бързо, тя излезе иззад ъгъла и видя Изабел да отива към вратата.

Влязоха Саймън, а зад него и Вон.

Сидни завъртя очи. Само това й трябваше сега — точно този мъж!

Саймън се усмихна на гостенките, докато Изабел поведе него и брат му към дневната.

— Дами, надявам се, че няма да ви пречим.

— Помолих ги да помогнат за пренасянето на подаръците в моя апартамент — обясни Изабел.

— Нямам нищо против да използвам мускулите си. Особено след като за награда ще има торта — целуна я Саймън по бузата.

При споменаването на мускули, двадесет чифта женски очи се насочиха към високия и широкоплещест Вон, който естествено изглеждаше страхотно привлекателен с тесните джинси, които перфектно подчертаваха стройните му крака и стегнатите бедра, и бялата риза с разкопчана яка и навити ръкави, разкриващи силните му ръце.

Ръце, които веднъж притискаха Сидни към тревата, докато той я целуваше до безсъзнание.

Пренебрегвайки смущението си, тя пропъди спомена от ума си. Нямаше смисъл да се връща към него.

Триш се обърна към нея и посочи тайно към Вон.

— Това ли е братът на Саймън? Онзи, който се е опитал да те сваля? — Тя го огледа още веднъж. — Мили Боже, не мога да повярвам! Та той е просто… прекрасен.

— Повярвай ми, блясъкът избледнява, когато проговори — изръмжа Сидни.

Сякаш почувствал, че говорят за него, погледът на Вон срещна нейния. Огледа я от глава до пети, преценявайки роклята и обувките. Сетне стисна зъби и се обърна да поздрави майка си.

— Какво беше това? — попита с шепнещ глас Триш.

Сидни се опита да изглежда невинна.

— Кое по-точно?

— Този поглед между теб и него. Не можах да реша дали ще се боксирате няколко рунда или ще се чукате безпаметно в килера.

— За Бога, Триш, говори по-тихо! Майка му стои на една крачка от нас!

— В такъв случай ти препоръчвам да заключиш вратата на килера, в случай че избереш второто.

Много смешно.

В този миг забеляза как Аманда, другата неомъжена шаферка на Изабел, поглъща Вон с очи.

Нещо я накара да се наведе към Триш.

— Ако ти призная нещо, няма да кажеш на никой, нали? Нито на Изабел, нито на когото и да е.

— О, това въведение ми харесва — прошепна Триш.

— Не искам някой да си направи грешни изводи — продължи поверително Сидни.

— Ясно.

— Искам да кажа никой.

— Разбира се, няма.

Сидни още повече сниши гласа си.

— Онзи уикенд, когато ходихме в Уисконсин с Изабел, аз го целунах.

— Млъкни! Защо ми казваш чак сега? — прошепна обидено Триш.

— Защото не биваше да се случи.

Триш наведе глава.

— Защо не?

— Защото дори не го харесвам. Той ме… дразни. И е прекалено самодоволен. Прекалено самоуверен, прекалено във форма, прекалено хубав и твърде наясно с качествата си.

— Никой не е казал, че ще се жениш за него — контрира я Триш. — Ти нали си направи план? Супер, давай! Но защо се чувстваш виновна, че си се позабавлявала с господин „За момента“, докато се появи мистър „Завинаги“?

Сидни отвори уста да отговори, сетне спря, защото нямаше отговор.

— И какво трябва да направя с господин „За момента“?

— Всичко, което искаш — усмихна се срамежливо Триш. — Искаш ли един съвет от мен?

Сидни помисли малко.

— Не, не искам.

Но Триш продължи, без да я слуша.

— Забрави, че те дразни, Сид. Виж само колко е хубав и силен. Знам, че представата ти за живота на тридесет и три е съвсем друга, но да си свободна си има и едно страхотно предимство. — Тя кимна с глава към стаята. — Можеш да правиш умопобъркващ, необвързващ секс с мъж като този.

Сидни хвърли бърз поглед през рамо и видя как Вон подигравателно „ахка“, докато Саймън вади някаква фина порцеланова чаша за чай с флорални мотиви от една отворена кутия. Определено не беше мистър Завинаги.

С лека гримаса той скръсти ръце на гърдите си, което повдигна края на ризата му и това случайно разкри значката и кобура на десния му хълбок.

— Имаш ли някакви идеи какво ще правиш с господин „За момента“? — попита закачливо Триш.

Сидни загледа широките рамене и гръдния кош, който й изглеждаше здрав като скала в онези мигове, когато двамата се притискаха един към друг на сечището.

Това бе онзи миг, в който тя се бе поддала на естествения нагон и влечение към него…

И тогава действителността се върна. Това беше Вон, те говореха за Бон. Дори ако успееше да преодолее раздразнението от самодоволството му — при това имаше едно голямо „ако“ — той пак си оставаше братът на бъдещия й зет. Тя се обърна към Триш, за да обясни.

— Не е правилно.

Приятелката й я хвана за ръка и я прекъсна.

— Леле, да знаеш как огледа задника ти, когато се обърна! — Тя се отдръпна леко, за да го прецени по-добре. — Мммм, — обзалагам се, че говори мръсотии. А също и че знае разни велики трикове. Сид, определено трябва да му скочиш.

В този миг един женски глас ги прекъсна.

— Вие двете какво клюкарствате тук?

Сидни се завъртя рязко и се усмихна на дребната, тъмнокоса жена, която приближи към тях.

— Катлийн, здравей — поздрави с нервен смях тя майката на Вон. Трябваше й един миг, за да измисли нещо за прикритие. Клюки? Не, просто няколко нечестиви и мръсни мисли за по-големия ти син. — Триш и аз тъкмо си говорихме колко ни харесва китайския сервиз, който Изабел и Саймън са избрали.

— Така ли? По лицата ви мога да прочета, че е нещо много по-пикантно! — рече с намигване Катлийн.

Ама че конфуз! Как така позна!

— Хареса ли ти обяда? Искаш ли да ти донеса нещо? — опита се да смени темата Сидни.

— Много мило, че ме питаш, но не, благодаря, всичко беше чудесно и много вкусно.

Те побъбриха няколко минута, преди Катлийн да обясни, че е време да се връща в Уисконсин.

— Но преди да си тръгна, имам нещо за теб. — Тя бръкна в чантата си и извади някаква картичка с цвят на слонова кост и цветни бордюри в синьо и оранжево, която подаде на Сидни. Най-отгоре бе написано „От кухнята на Катлийн Робъртс“.

Сидни се усмихна, четейки по-надолу.

— Боже, та това е рецептата за твоя овчарски най! — Жестът беше съвсем обикновен, но тя откри, че е силно трогната от него.

— Изглежда наистина се радваш — рече Катлийн. — Реших, че може би ще пожелаеш някой ден да го сготвиш сама.

— О, благодаря ти. Наистина ще го направя. — Сидни импулсивно прегърна жената, преди да й каже довиждане.

Триш вдигна вежди, след като Катлин си тръгна.

Ти откога си започнала да прегръщаш хората?

Добър въпрос. Откъде да знам.

— Тя е много мила. Изабел извади голям късмет със свекърва като нея.

Нито една от двете не продума известно време. Накрая Триш се обърна към приятелката си.

— Ще изпием ли тайно по още една чаша шампанско от сладкото барманче?

Сидни кимна с усмивка.

— Съгласна съм.