Джули Джеймс
Сватбена лудост (8)

8

Вон седеше зад волана на своя „Додж Чарджър“ и гледаше как два дълги, елегантни крака излизат от шофьорското място на „Мерцедес“ седан, паркиран на няколко крачки пред него-. При това движение топлият вятър издуха и вдигна края на полата й с няколко сантиметра. Той свали стъклото на прозореца и я загледа през слънчевите си очила.

— Може би трябва да пиеш по-малко вода?

Сидни вдигна бутилката с вода, третата, откакто бяха тръгнали на път.

— Необходимо ми е, за да остана хидратирана. Аз съм градско момиче, не съм свикнала на толкова свеж въздух.

С усмивка, която казваше „цуни ме отзад, ако не харесваш онова, което казвам“, тя се упъти към бензиностанцията.

Вратата от страната на пътника се отвори и Изабел също излезе оттам.

— Докато така или иначе сме спрели, ще се разтъпча, че краката ми се схванаха. — Тя се наведе към колата и си пое дълбоко въздух няколко пъти.

Саймън, който седеше до брат си, се обърна към него.

— Добра идея, може и аз да се поразтъпча.

— Твоя работа — отвърна небрежно Вон. Гледаше как брат му приближава към Изабел и я прегръща, мърморейки нещо толкова тихо, че не можеше да го чуе.

Такаааа. Значи това бе историята, която бяха измислили за прикритие. Досега спираха вече три пъти за няколко часа път и Вон бе чул толкова много обяснения на тема „чист въздух“ и „да си разтъпча краката“, че човек би си помислил, че спътниците му участваха в някакъв курс по йога, а не пътуваха с автомобил.

Изглеждаше абсолютно очевидно, че всъщност Изабел се чувства зле в колата и затова трябваше да спират често. Поради тази причина той внимаваше да не се оплаква от скоростта на костенурка, с която се придвижваха към дома на родителите им — дори изпитваше вина, че Изабел се чувства зле и некомфортно. А всъщност животът би могъл да е толкова по-лесен за всички, ако му кажеха проклетата истина. Но след като планът очевидно не беше такъв, той щеше да продължи да играе ролята на човек, който не разбира какво става около него.

За щастие, бяха само на около тридесет километра от дома на родителите им. Лошата новина бе, че след около пет километра щяха да слязат от магистралата и остатъкът от пътя щеше да бъде с повече завои и неравности, следователно щяха да се движат още по-бавно. Родителите му живееха в малко селце край езерото и за да стигне до къщата им, човек трябваше да премине през паяжина от немаркирани пътища, които не бяха разпознаваеми за GPS и се виеха през каньони и дълбоки клисури. За посетители, които идват за пръв път, къщата на родителите му бе трудно откриваема. Това бе причина той и Саймън да настояват двете коли да не се разделят и да се движат в пакет.

След няколко минути Сидни излезе от бензиностанцията с пластмасова торбичка.

— Малко закуски за из път — обясни наперено тя.

През прозрачната торбичка Вон можеше да види съдържанието и се съмняваше, че бутилката джинджифилова бира и малката кутия бисквити, бяха предназначени за нея. Но не каза нищо. Всичко това бе част от малкия кадрил, който играеха.

Те отново тръгнаха и тя караше лъскавия си черен мерцедес непосредствено зад него.

— Какво ще си помислят мама и татко за нея? — попита Саймън, докато изминаваха последната отсечка от магистралата, преди да слязат.

Вон си представи небрежния кок, в който Сидни бе прибрала косата си, лятната рокля, обувките с токчета и слънчевите очила „Гучи“. Самият той см задаваше същия въпрос.

— Че прилича на нюйоркчанка.

Саймън поклати глава, сякаш беше объркан.

— О, не. Имах предвид Изабел. Тази, за която ще се женя. Аха, ясно.

— Мисля, че е страхотна, Саймън. — През изминалата седмица майка им се бе обаждала (несъмнено и на Саймън) почти всеки ден, за да разбере кога планират да потеглят и да узнае кога възнамеряват да си тръгнат в неделя и дали „момичетата“ със сигурност искат да отседнат в хотел. Родителите му бяха щастливи да научат, че Изабел ще доведе и сестра си. Майка им беше истинска ирландка в края на краищата — според нея, когато ставаше дума за семейството, важеше максимата „колкото повече, толкова по-весело.“

Първоначално Вон реши, че идеята за присъединяването на Сидни към компанията в последната минута беше странна. Но сега, след като наблюдаваше ситуацията, схвана плана: Сидни щеше да помага на Изабел и Саймън да поддържат прикритието, тя щеше да отклонява вниманието от факта, че Изабел не се чувства добре. И макар че не понасяше да бъде лъган, сметна действията на Сидни за мили и трогателни. Вероятно под цялата острота и зад усмивката, се криеше по-човечната страна на Сидни Синклер. Поне когато ставаше дума за други хора.

— Мама ми каза, че планира да прави овчарски пай за обяд — прекъсна мислите му Саймън.

— Специалитетът на заведението. — Както изглежда брат му и Изабел не бяха единствените, които искаха да направят добро впечатление. Паят на майка им можеше да накара дори възрастен човек да се разплаче.

Саймън прочисти гърлото си, докато минаваха край нивите на една кравеферма на около пет километра от къщата на родителите им.

— Искам да направиш нещо за мен.

От сериозния тон на брат си Вон можеше да отгатне какво щеше да последва. Не казвай на мама и татко, че Изабел е бременна. Добре, той щеше да си мълчи, но знаеше, че е само въпрос на време да открият истината.

— Искам да бъдеш мил със Сидни през този уикенд — изтърси Саймън.

Вон премига от изненада.

— Защо мислиш, че няма да бъда мил с нея?

— Изабел сподели с мен, че според нея Сидни не те харесва много.

— Ако това е истина, тогава може би ти и Изабел трябва да проведете един разговор със Сидни да бъде по-мила с мен.

— Аз съм сериозен, Вон. За Изабел Сидни е целият свят. Така че, ако си направил нещо, с което си я обидил или раздразнил, моля те, оправи го.

Вон изръмжа тихо. Ако той и Сидни не бяха толкова потайни относно първоначалното си запознанство, веднага щеше да признае на брат си, че единственото, което бе направил, бе да се опита да я свали. Това не бе федерално престъпление, а всъщност (ами да. Здрасти!) — си беше чист комплимент.

Саймън обаче не позволи да променят темата на разговор.

— Виж, знам, че Сидни се държа малко грубо, когато се срещнахте първия път. Но тя и Изабел наистина са много близки — майка им е починала, когато са били съвсем малки, и както ми е разказвала Изабел, Сидни поела ролята да се грижи за нея във всяко едно отношение.

— А баща й какво е правил?

— Останах с впечатление, че не му е оставало много време за тях, между бизнеса и личния живот.

— Да, сватбите струват много време и усилия. Особено когато са дели четири.

Саймън се разсмя.

— Значи ще се държиш мило този уикенд?

— Да, ще бъда добър и кротък — увери го Вон. Заради работата си беше станал професионалист в прикриването на мислите и чувствата си. Със сигурност можеше да се държи цивилизовано със Сидни през следващите тридесет и шест часа, дори ако тя бе свадлива и зла към него. Макар и със страхотни крака.

— Добре — рече Саймън сякаш през ума му мина друга мисъл. — Но не прекалено добър.

— Знаеш ли, понякога си истински трън в задника, с всички твои изисквания. Чувал ли си термина „грумзила“^[1]?

Саймън изпусна лек смях.

— Няма такова нещо.

Вон му отправи един поглед, който казваше, че това все още подлежи на обсъждане.

— Из, видя ли това? Има крави! Виж! Там има истинска ферма! — Сидни се взираше пред предното стъкло. — Сякаш сме влезли в песента на Джон Кугър Меленкамп^[2].

Сидни Синклер наистина бе отишла на село. Изабел обаче видимо не се радваше на тази идилия.

— Защо кравите трябва да миришат толкова кравешки? — простена тя.

Сидни се огледа.

— Ако миризмата те притеснява, затвори прозореца.

— Но аз се нуждая от въздух или ще повърна! Искаш ли да повърна? Искаш ли? Защото ще оплескам цялата ти кола.

Точно така протекоха последните три часа на Сидни — хваната в капан в обзаведения с кожа интериор на тази кола с една луда бременна жена. Надяваше се, че мъжкият отбор е имал по-приятно, отпускащо и забавно пътуване в насапунисаното им и напарфюмирано мъжко возило, защото веднага след като приближаха къщата на семейство Робъртс, тя щеше да премести тази жена, известна като нейната сестра, при пича, чиято сперма я бе превърнала в същински дявол.

— Знаеш ли какво? Хайде по пътя на обратно да си спестим повръщането. Не можем отново да използваме тези номера за прикритие, както правехме досега.

Изабел сложи ръка на очите си и отново простена.

— Не ме карай да се смея. Стомахът ми се бунтува още повече. Стигнахме ли най-сетне? — попита, сякаш Сидни имаше идея къде отиват.

Тя следваше колата на Вон покрай ферми и ниви, докато отбиха от магистралата по тесен градски път, означен като „Епъл Каньон“. Тук пейзажът стана по-горист и отбивките не бяха маркирани. Видя жълт пътен знак, означаващ, че тук често преминават сърни и градското момиче в нея моментално намали скоростта и хвана по-здраво волана с двете си ръце — пред очите й премина образът на Бамби, която скача трагично пред смъртоносния „Мерцедес“. Сетне заобиколиха един хълм и очите й направо щяха да паднат от гледката, която се разкри пред тях.

Навлязоха в една великолепна долина с полегати зелени хълмове от двете страни и преминаха по мост, който пресичаше живописен поток. Тук-там имаше разхвърляни къщи, но те продължиха да карат, изкачвайки се по още един хълм и покрай красив водопад.

— Из, изправи се! Виж водопада!

— Само ми кажи, че вече сме близо и мога да изляза от тази проклета кола!

О, бедната й сестричка, готова да повърне всеки миг от това пътуване. Още няколко минути и колата на Вон значително намали скоростта и зави по еднопосочен чакълест път. Разхвърчаха се камъчета, които злобно заудряха по мерцедеса.

Подминаха десетина къщи, разделени от поне акър или повече земя, когато Вон се насочи към една бяла къща с веранда и красива градина. Тя паркира колата и се обърна към сестра си.

— Готова ли си?

Изабел изглеждаше малко по-добре. Когато колата спря, тя си пое дълбоко дъх. Сетне кимна и дори се опита да се усмихне.

— Да го направим. Да вървим.

Тя отвори вратата, точно когато Саймън приближи и й помогна да излезе. Ръка за ръка двамата тръгнаха по покритата с камъни пътека към къщата.

Вон приближи откъм вратата на Сидни. Изглеждаше невероятно сексапилен с тъмните си слънчеви очила, сива тениска и джинси, както и с наболата брада.

— Както изглежда останахме аз и ти — промърмори тон, докато тя слизаше.

Страхотно, помисли си саркастично Сидни. Но в този миг токчето й се подхлъзна върху камъчетата на пътеката и той моментално я хвана през кръста, за да не падне. Сидни почувства как цялата пламва от смущение и възбуда.

О, боже мой. Здрасти, хормони. Този мъж? Да, ама не. Няма да се дам.

— Благодаря — отвърна тя.

Той впери поглед в нея през очилата си.

— Да не искаш да счупиш токчетата си, госпожичке? И това ще стане, ако не се прежалиш и не се хванеш за ръката ми.

Той се обърна със заядливата си усмивка и тръгна към предната врата. Не можеше да отрече, че и в гръб изглежда също толкова страхотно — широки рамене, стегнато дупе и стройни мускулести крака, обути в идеално скроени джинси.

Сидни гледаше гърба му, докато го следваше по настланата с чакъл пътека.

Както се очертаваше, тези два дни щяха да бъдат много, много дълги.

Точно пред тях, една дребна, към шейсетгодишна жена с тъмна коса, посрещна Изабел с огромна и щедра прегръдка. Виждайки и Сидни да приближава, Катлийн Робъртс пусна сестра й и се усмихна. Лешниковите й очи бяха същите като на Вон, а в гласа се долавяше лек ирландски акцент.

— А това трябва да е Сидни, нали?

Тя подаде ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Робъртс. Благодаря ви, че ни приемате в дома си.

— Разбира се! — Тя махна с ръка и ги въведе в къщата. — Влизайте, влизайте, сигурно сте огладнели от пътуването. — Спря за миг на прага и закова очите си, пълни с неодобрение, във Вон.

Той вдигна ръце.

— Ама аз току-що пристигам? Как може да съм сбъркал нещо, след като нищо не съм направил?

Тя посочи тъмната му набола брада.

— В такъв голям град като Чикаго нямате ли самобръсначки?

В този миг Сидни реши, че Катлийн Робъртс щеше много да й хареса.

След като влязоха вътре, Сидни и Изабел бяха представени на Адам Робъртс — висок, голям и едър като мечка мъж, с гъста сребриста коса. Всички се настаниха и Сидни отнесено се заслуша в разговора, който Катлийн и Адам започнаха с Изабел. Къщата бе слънчева и ярко обзаведена, с красиви дъбови лавици за книги в дневната, за които тя предположи, че са направени от самия Адам — Саймън бе споменал веднъж, че баща му бил дърводелец.

Скоро първоначалното неудобство от срещата между родителите на Саймън и Изабел бързо се изпари и разговорът стана по-непринуден. В един момент Катлийн се извини и отиде в кухнята, за да довърши обяда, докато Саймън разведе Сидни и Изабел из къщата.

— Това е моята стара стая — каза той, изглеждаше малко притеснен. — Много пъти съм казвал на мама да я превърне в зала за тренировки, но тя отказва, защото изпитвала носталгия.

Изабел надникна и покри устата си с ръка, в опит да прикрие напушващия я смях.

— О, Боже мой! На стената има плакат на Хайди Клум! А я погледни тази очарователна снимка на бюрото! — Тя приближи по-близо. — Това лазерни лъчи ли са отзад?

— Да. Това беше снимката ми за гимназиалния албум — призна Саймън.

Изабел се разсмя и го целуна по бузата.

— Очарователна е. Какъв си сладък! Моля те, покажи ми още. — Тя влезе нетърпеливо в стаята.

Саймън направи жест към Сидни да се присъедини към тях.

— Ще дойдеш ли?

— Тъй като мразя да разглеждам стари снимки, ще ви оставя да се насладите сами на този момент. — Истината е, че се чувстваше като петото колело в каруцата. — Мисля да проверя, дали майка ти се нуждае от някаква помощ за обяда.

Сидни слезе долу и прекоси дневната по посока на кухнята. Намери Катлийн да мие моркови в мивката, докато говореше с Вон, седнал на един от столовете до кухненския остров. И двамата вдигнаха очи, когато тя влезе. Катлийн се усмихна.

— Сидни? Ела при нас.

Тя погледна празния стол, който бе близо до този, заеман от Вон. Прекалено близо.

— Има ли нещо, с което мога да помогна? — попита тя майка му.

— Много мило от твоя страна. — Катлийн посочи два големи червени домата, които стояха върху дъската за рязане на кухненския остров. — Тези домати трябва да се нарежат за салатата, щом искаш да ми помогнеш.

— С радост ще го направя — отвърна Сидни и приближи плота, оглеждайки се за нож.

— На плота до хладилника — подсказа й Вон.

— Благодаря.

Той скептично наблюдаваше как тя взе дългия назъбен нож и се обърна към дъската за рязане.

— Внимавай с пръстите — предупреди я любезно. — Най-близката болница е на четиридесет и пет минути.

Докато майка му беше с гръб към тях, Сидни му отправи един убийствен поглед.

— Ще се постарая.

Тя взе първия домат и започна да прави сръчни и равномерни разрези през него. Когато свърши, плодът се раздели на съвсем еднакви кубчета.

Сидни остави ножа и погледна Вон със задоволство, като размърда победоносно пръстите си.

— Все още са пет. — Сетне сложи едно кубче в устата си.

Катлийн се завъртя, за да провери работата й.

— Виж ти, някой знае как се готви — рече впечатлена.

— Само малко — отвърна Сидни с доволна усмивка. — В Ню Йорк една приятелка ме накара да се запиша в курс за умения с ножа. Мислех, че е курс за самозащита, а се оказа готварски.

Катлийн се разсмя на шегата и се обърна, за да извади нещо от хладилника. Сидни взе втория домат и видя, че Вон я наблюдава. Тя също го загледа.

Какво?

Лешниковите очи се присвиха в краищата, сякаш видя точно онова, което търсеше.

Това само я накара да се намръщи още повече. Я чупката!

Той й намигна.

Ясно. Този човек живееше, за да я дразни.

Когато Катлийн затвори хладилника и се обърна, двамата бяха възвърнали спокойните си изражения. Майка му държеше бутилка домашно приготвен дресинг за салата, която постави в средата на голямата дървена маса от другата страна на острова.

Когато мина покрай Вон, отново огледа наболата му брада.

— Е, такава ли е модата сега?

С немирна усмивка, която казваше, че през годините е изслушал не една и две забележки и лекции от майка си, Вон стана от стола и отиде към бюфета срещу масата.

— Временно е, мамо. — Отвори едно чекмедже и извади купчина чинии.

— Сидни, да не би вие, днешните момичетата, да харесвате бради? — попита Катлийн, сочейки към по-големия си син. — Това немарливо нещо върху лицето му?

Е, тук вече я хвана неподготвена. Лично тя смяташе, че наболата тъмна брада смекчаваше леко квадратната челюст на Вон и му стоеше страхотно. Повече от страхотно. Но със сигурност би предпочела да бъде затворена в една кола с полудяла бременна жена за следващите тридесет и шест часа, отколкото да признае това пред него.

— По принцип харесвам гладко обръснати мъже. — Сви рамене в знак „Съжалявам“, когато Вон я погледна накриво, докато подреждаше чиниите на масата.

— Е, видя ли? Ако не вярваш на мен, послушай поне нея — рече Катлийн, докато белеше морков над една купа. — Ако искаш да си намериш жена от класа, не бива да изглеждаш като човек, който току-що е станал от леглото.

— Ще го запомня. Но засега това „немарливо“ нещо, ще остане. Необходимо ми е за една работа под прикритие — отвърна Вон.

Изненадана да чуе това, Сидни вдигна очи, докато слагаше нарязаните домати в голяма купа с маруля.

— Сега работиш под прикритие?

— Е, точно в момента не съм под друга самоличност — отвърна той. — Предполагам, че майка ми може да ме разпознае.

Благодаря, разбрах това.

— Имам предвид, как действа това? — попита го Сидни. — Просто се държиш нормално, уж си ти, докато всъщност не си… а си някой друг?

— Точно така работи. Поне когато говорим за случай, който включва само частична работа под прикритие.

— Но какво ще стане, ако аз случайно налетя на теб, докато играеш ролята на друг? Да речем… в някое кафене. — Малка препратка към една случка наскоро. — Ако те нарека „Вон“ без да знам, че всъщност си на работа и под друга самоличност? Това няма ли да разбие прикритието ти?

— Първо, както всички агенти, които редовно работят под прикритие, аз съм предупредил семейството и приятелите си, да не се приближават към мен, ако ме срещнат случайно някъде — точно поради тази причина. И второ: „Моето друго аз“ никога не се мотае по кафенета.

— А къде се мотае другото ти аз? — продължи да пита Сидни, не за да подхранва така или иначе здравословното му ето, а защото й беше наистина интересно.

— В тъмни алеи, където се сключват тъмни сделки — отвърна Вон, като сложи купата със салата на масата.

— Значи другото ти аз е лош човек — попита след пауза Сидни, сякаш осъзнавайки нещо. — Това, което правиш, опасно ли е?

— В моя офис се шегуваме, че агентите, които се занимават с престъпленията на белите якички, никога не правят нищо опасно.

Сидни отбеляза, че това не бе отговор на въпроса й.

Когато в стаята настъпи тишина за миг, Катлийн се оказа между тях двамата.

— Знаеш ли, Сидни, когато влязохте тук със сестра ти, аз отделих много повече време на Изабел и те пренебрегнах. Разкажи ми повече за себе си. Какво работиш?

— Директор съм вън фирма за частни инвестиции.

— О, звучи много впечатляващо. Винаги ли си работила в Чикаго? — Катлийн свърши с беленето и взе рендето от чекмеджето в основата на кухненския остров.

Сидни изми ножа си на мивката.

— Всъщност първо работех в Ню Йорк като инвестиционен банкер, след като завърших бизнес училището. Преместих се в Чикаго само преди два месеца.

— Баща ти сигурно се радва много, че си се прибрала вкъщи.

Сидни запази изражението си без промяна, тъй като не искаше да разкрива колко сложни бяха отношенията между нея и баща й. От професионална гледна точка тя изпитваше голямо уважение към него. Произхождащ от средната класа, той бе завършил бизнес училище и сега управляваше един от най-доходните и рентабилни хедж фондове в Чикаго. Беше роден лидер — безкомпромисен, решителен, умен и съсредоточен, когато поемаше рискове. Баща й знаеше как да управлява. Спомняше си, когато бе по-малка, как го обожаваше и му се възхищаваше, наблюдаваше го на партита и виждаше как винаги става център на вниманието, без значение с кого говори. Но неговата вярност и преданост към кариерата, и самомнението му, което произтичаше от успехите, създадоха дистанцията между него и дъщерите му — и без съмнение допринесоха за проблемите в последните му бракове.

Очевидно бе, че тяхното детство и възпитание бяха абсолютно различни от тези на Саймън и Вон. Тук цялата уютна къща, семейството, което сядаше заедно на обяд в събота, бяха нещо, което не бе изпитвала, откакто бе съвсем малко момиче, преди майка й да умре. Но в името на простотата, Сидни кимна и даде очаквания отговор.

— Да, така е.

В съседната стая спортното събитие, което Адам гледаше, очевидно приключи. Той изгаси телевизора и стана от дивана.

— Кога ще обядваме? — извика оттам.

— Веднага — отвърна Катлийн.

— Е, чудесно време си избрала — довърши той.

Вон бе изпратен да съобщи на Саймън и Изабел, че обядът е готов и след няколко минути всички седнаха около масивната борова маса. На нея имаше купища храна: прясно омесени содени питки, салати и основното ястие — овчарски пай. Катлийн ги помоли да кажат молитва за благодарност, а Сидни и Изабел се спогледаха, преди да наведат глави. Не бяха правили това от години. С хор от „амин“ Вон и останалите членове на семейство Робъртс се прекръстиха и едва след това всеки посегна към най-близкото до него блюдо.

— О! Почти щях да забравя — извика Катлийн и моментално стана от масата, след което се върна с бутилка вино. — Тъй като случаят е специален, защото посрещаме своята бъдеща снаха, мисля, че трябва да го отпразнуваме. — Тя подаде бутилката на Вон, заедно с тирбушона. — Никога не се научих да работя с това нещо. — Обърна се към останалите на масата и обясни: — Един от клиентите на Адам му подари тази бутилка преди години. Запазихме я за специален момент, като този.

— Богата фамилия, голяма къща в Милуоки — обясни Адам. — Искаха да им направя две стени с вградени рафтове и шкафове в дневната и ме помолиха да стане за две седмици, тъй като щяха да организират голям семеен празник. Свършихме работата за дванадесет дни — довърши гордо той и посочи с жест бутилката. — Не разбирам нищо от вино, но казаха, че това било добро.

— Мисля, че е време да разберем дали е истина. — Катлийн пое отворената бутилка от Вон и наля във всяка чаша. Сетне вдигна своята за тост.

Седналата до Сидни Изабел отправи една мълчалива молба към сестра си. Помощ.

Сидни я погледна окуражително, сякаш казваше, че ще се погрижи за това.

— Има една ирландска благословия, която според мен е подходяща за случая — рече Катлийн. — Нека любовта и смехът осветяват дните ви и топлят сърцата и дома ви.

След като всички казаха „наздраве“, Сидни отпи голяма глътка от виното си. Изчака Изабел да се престори, че пие, сетне остави своята чаша на масата съвсем близо до тази на сестра си.

Изабел я погледна и се усмихна, схванала какво се очаква от нея. Сидни просто щеше да пие по малко от виното на Изабел, докато никой не гледа.

Всички се захванаха с храната и тя бе пленена от ароматите, които се носеха от овчарския пай — от слоевете мачкани картофи, задушено агнешко, моркови, грах и лук.

— Това мирише невероятно, Катлийн.

— Любимото ястие на момчетата — отвърна тя. — Изабел, ще ти дам рецептата.

— О, благодаря!

Сидни погледна сестра си, очаквайки да види огромна усмивка на лицето й. В края на краищата нали Изабел се надяваше да се случи точно това да стане близка с Катлийн през този уикенд.

Вместо това сестра й гледаше, бледа като платно, парчето пай в чинията си, при което въздъхна и промърмори едва чуто „О, Боже“.

Ръката на Сидни замръзна във въздуха. Тя имаше богат опит с това „О, Боже“. Не, със сигурност никога повече нямаше да придружава никоя бременна жена някъде.

Вон трябваше да отдаде дължимото и да признае „Тримата амигос“ за големи актьори, макар и работещи под голямо напрежение.

Саймън, който седеше до него, открадна последното парче пай от чинията на Изабел.

— Чакай, какво правиш…? — престори се, че протестира тя.

— Извинявай — отвърна с дяволита усмивка той, посочвайки празната тава. — Паят свърши, няма повече, а аз съм чакал месеци за него.

— Тогава как мога да ти се сърдя? — Те се усмихнаха един на друг.

На Вон му трябваха всички умения, които бе придобил като агент, за да не се издаде.

Това представление се разиграваше вече двадесет минути, през които Саймън успя да изяде всяко парченце от пая на Изабел. Помежду им имаше много престорени свенливи погледи, но Вон се преструваше, че не ги вижда, както се преструваше, че не вижда как Сидни от другата страна на масата отпива от чашата на сестра си.

В името на истината, Сидни бе по-изкусна и умела в измамата, като много елегантно бъркаше чашата на Изабел със своята и пиеше от нея. Така тя отпиваше от всяка чаша по малко, докато смяташе, че никой от родителите му не гледа. Но тези тримата явно си мислеха, че могат да заблудят него, и Вон не знаеше дали да се забавлява или да се обиди. Може би и двете.

След обяда Сидни и Изабел предложиха да помогнат със съдовете и чиниите, докато тримата мъже отидоха в задния двор. Вон и Саймън възнамеряваха да подредят керемидите върху покрива на бараката под вещото ръководене на баща им, на когото майка им изрично бе забранила всякаква работа след сърдечния удар преди шест месеца.

— Обадих се за всички инструменти и материали в местната железария — обясни баща им. — Може да вземете моя камион и да докарате всичко.

Саймън кимна.

— Сидни и Изабел ще тръгнат след нас, за да се настанят в хотела.

— Смяташ, че майка ти ще позволи да отмъкнеш тези момичета от къщата? — попита Адам. — Трябваше да я видиш през изминалите две седмици. Мисля, че целият Епъл Каньон вече е научил за сина й и за гостуването на неговата годеница. — Той погледна гордо Саймън. — Радваме се за теб, сине. Изабел изглежда чудесно момиче.

Саймън отвърна без никакво колебание.

— Да, сър. Такава е.

За миг Вон се зачуди какво значи да бъдеш толкова сигурен — да знаеш, без каквото и да е колебание, че си открил единствения човек на света, с когото искаш да прекараш живота си. Разпънат между сватбата и неочакваното бебе, Вон очакваше, че брат му ще бъде в състояние на пълна паника. Вместо това, той изглеждаше абсолютно спокоен.

Вон наблюдаваше как баща му придърпа в прегръдката си Саймън и го потупа по гърба вместо поздравление. Той се усмихна и ги остави да се насладят на този момент, като се върна в къщата, за да вземе ключовете за пикапа на баща си.

Достатъчно сантименталности. Той поне, щеше да се заеме с нещо по-практично — покрива.