Джули Джеймс
Сватбена лудост (12)

12

Две седмици по-късно Вон направи своя дебют като „Марк Съливан“ — търговец на оръжие, който нямаше търпение да се запознае с полицай Притчет и неговата банда от корумпирани ченгета.

Според инструкциите му Батиста бе уредил среща в петък следобед на вечеря в Уест Таун. Като Марк Съливан — човек, направил големи пари от сенчести сделки, Вон приличаше на богаташ, който прекарва свободното си време в скъпи заведения и луксозни стриптийз клубове. Затова си бе пуснал къса, едва набола брада, носеше моден дизайнерски костюм, италиански обувки и скъп „Ролекс“ на китката.

Притчет се появи точно навреме с двама яки като бичета мъжаги около двайсетте зад себе си. Тъй като не знаеше нищо за тримата полицаи, Вон също бе довел гости на това парти — цял куп при това.

Продажните полицаи се смятаха за особено опасни. Освен че бяха въоръжени, ако ги заловяха, те щяха да загубят всичко. За някои престъпници, да отидат в затвора беше просто част от живота на улицата, всъщност нещо като преход. Но за правителствените и полицейските служители да бъдат разследвани от ФБР означаваше край на кариерата и на света им, а когато някой реши, че светът му свършва, глупостите или неразумните действия, които бе готов да извърши, бяха неограничени.

Затова Вон и Хъксли не разчитаха само на късмета при тази среща. Хъксли и още трима от техния отряд чакаха в колите си, паркирани близо до бара, и всички агенти щяха да чуят всяка дума от разговора на Вон чрез микрофона с размер на карфица, прикачен към едно от копчетата на ризата му. Към тях бе прикрепена и групата за специални операции — един отряд агенти, въоръжени с по-сериозни оръжия, бяха проследили Притчет и двамата му пазачи, вече идентифицирани като полицаи Джеймс Махони и Али Ортиз, и бяха потвърдили, че и тримата са въоръжени само със стандартни пистолети и нямат подкрепления, които да ги чакат навън.

Притчет забеляза Вон на масата и тръгна към него, последван от полицаи Ортиз и Махони зад него. След няколко минути перчене и взаимно изучаване Вон и Притчет се заеха с работа.

Той каза на Притчет, че има известни проблеми с транспортирането на оръжията в Чикаго и е бил заинтригуван, когато Батиста му споменал за контрабандата, която полицаят върти тук на място.

— Измислил съм го гениално — похвали се Притчет. — Имам страхотна група. Каквото искаш, това ще ти вкарам. Взимаме под наем ванове или камиони в зависимост от размера на стоката. Ако някой се опита да ни спре, просто им показваме полицейските си значки и казваме, че не сме на смяна, но охраняваме стока, която някой е купил на търг. След това никой не задава въпроси.

— Някога спирали ли са ви? — попита скептично Вон.

— Нито веднъж! Имаме и резервен план, ако се наложи — побърза да го увери Притчет. — Това не е аматьорска работа. Ние сме полицаи. Това му е хубавото. Знаем как мислят полицаите.

— И как мислят? — попита Вон.

— Ами така. Разделяме се, защото един голям конвой от бусове, който се движи посред нощ по Лонг Шор Драйв изглежда подозрително. Познаваме предградията и улиците, които полицаите контролират най-много. Знаем всички видове номера, които те прилагат. — Притчет отпи от кафето. — Но не е само полицията, за която трябва да се притеснявам. Може някой да е чул, че пренасяме оръжие и да реши да се намеси. Може би си мисли, че ще бъде лесно да хване контрабандист и да открадне стоката за себе си. — Той кимна към полицаите, подобни на бикове от двете му страни. — Готови сме и за такова нещо. Ние сме като проклетите бойскаути. Нали Ортиз?

— Винаги готов — отвърна якият полицай от дясната страна на Притчет със срамежлива усмивка.

Вон не реагира по никакъв начин, но си мислеше, че съдебните заседатели и пресата щяха да се влюбят в това скромно признание. Корумпирани полицаи, които се сравняваха с бойскаути — съдът направо щеше да бъде взривен, когато случаят станеше публичен.

— Ние имаме парализиращи устройства, оръжия и бронежилетки — похвали се Притчет. — Можем да пренесем всичко, което искате да вкарате контрабанда в града. Никой няма да се намеси.

Вон се наведе назад в стола си и загледа Притчет, сякаш обмисляше чутото.

— Имам стока в Индианаполис — каза накрая той. — Може би ще се разберем.

Очите на Притчет станаха алчни.

— Какво е каргото?

— Огнестрелно оръжие — автомати и пистолети.

— Няма проблеми.

— Оръжията са тежки. Колко човека имате?

— Четирима плюс мен.

— Всички ли са снабдени с тези значки, за които говорехте?

Притчет му се усмихна.

— Всеки от тях.

И така, това приличаше на контрабандна клетка от петима активни работещи полицаи.

— Защо сте убеден, че можете да им вярвате? Те са полицаи. Ами ако неочаквано изпитат угризения на съвестта? — подчерта думите си Вон. — Само се опитай да ме преметнеш, Притчет, и ще бъдеш последният, който някога го е правил.

Притчет побърза да го успокои.

— Не се тревожете. Обучил съм всички тези момчета лично. Трябваше ми почти цяла година, за да ги направя отбор. Те са непоклатими и могат да подушат възможностите за добър бизнес, когато го видят.

Вон извади парче хартия от джоба на панталона си и го бутна по масата към Притчет. Стига приказки, време беше да финализират сделката.

— Първият адрес е склад в Индианаполис, откъдето ще вземете оръжията. Бъдете там след седмица, в понеделник, в полунощ. Паркирайте от южната страна на паркинга. Ще ви чака човек на име Массо. Ще ми донесете оръжията на другия адрес.

— Каква е нашата част — попита Притчет.

— Петнадесет хиляди — отвърна Вон, а тонът му подсказваше, че сумата не подлежи на преговори.

Притчет обмени поглед с другите полицаи, сетне се обърна към него и кимна.

— Добре. Имаме сделка.

По-късно същата вечер, след като свали скъпите модни дрехи и „Ролекса“, двамата е Хъксли докладваха на Кейд как върви разследването на Притчет в една кръчма, близо до офиса на главния щатски прокурор.

— А кой е Массо? — попита Кейд.

След като извършеха арестите, агентите щяха да предадат случая на главния прокурор, за да повдигне обвинение, но дотогава Вон, който беше водещият агент по случая, режисираше представлението и водеше шоуто.

— Массо е специален агент Брент Лайънс от полицията в Индианаполис — отговори Вон. — В понеделник вечер той ще чака отряда на Притчет с няколко сака, пълни с оръжия, които не са изправни, но те не знаят това. — Той замълча, докато сервитьорката донесе бургерите, и веднага се захвана със своя. Работата под прикритие винаги го караше да огладнява — може би поради допълнителния прилив на адреналин. След като преглътна, продължи:

— Ако всичко върви по план, след около месец Хъкс и аз ще имаме достатъчно доказателства за теб. — Той млъкна и погледна Кейд и Хъксли, които обмениха погледи. — Какво?

— Няма ли да кажеш нещо за ситуацията на три часа от теб? — попита Хъксли. — Гледат към нас, откакто сме седнали.

Вон погледна с ъгълчето на окото си и забеляза масата с три жени на около двадесет и пет години, облечени за луда вечер в града — с джинси и прилепнали към тялото предизвикателни блузи. Брюнетката го фиксира с поглед доста дълго, преди да се върне към разговора с приятелките си.

Той сви рамене.

— Е, и какво? И трите имат изкуствен тен.

Кейд го загледа и заговори бавно.

— Петък вечер е. Там седят три привлекателни млади жени, ще те изядат с поглед, а отговорът ти е, че тенът по кожата им не е истински? — Изглеждаше изумен. — Какво става с теб? Болен ли си? Да не би да имаш мозъчен кръвоизлив?

Хъксли потърка челюстта си и поклати глава.

— Същото се случи и онзи ден — рече той на Кейд. — Новата барманка в „Старбъкс“, истинско бонбонче, флиртуваше открито с него, а той дори не я забеляза.

— Каква нова барманка? Какво бонбонче? — попита възмутено Вон.

Хъксли го посочи с пръст.

— Ето, виждаш ли? Сякаш радарът му е счупен или изключен.

— Виж ти. — Кейд погледна подозрително Вон и скръсти ръце на гърдите си. — Откога е така?

Вон ги загледа навъсено, вземайки си няколко пържени картофа.

— Откакто вие двамата не спирате да говорите за мен, все едно ме няма. Казвам ви го най-сериозно.

— От две седмици — заяви Хъксли, игнорирайки присъствието му. — Откакто се върна след онзи уикенд, когато ходи в дома на родителите си.

Чувайки това, Кейд вдигна вежди.

— Колко странно. Поправи ме ако греша, агент Робъртс, но това не беше ли последния път, когато видя кумата за сватбата, която по твоите думи е истинска свадлива драка?

— Стига с тези шегички за драката. Все още ли ще ме заяждаш?

— А ти помниш ли колко ме заяждаше, когато за пръв път излязох на среща с Брук? — отвърна му Кейд.

Вон се усмихна доволно. Без съмнение той се бе месил в любовния живот на приятеля си седмици наред. Глупости.

— А мен, когато излязох за пръв път с Адисън? — добави и Хъксли, имайки предвид годеницата си, която също бе агент в отряда за борба с престъпността сред държавните служители.

— Това бе щастлива случайност, която все още си остава по-голяма загадка от това кой застреля Кенеди — вметна Вон.

И двамата му приятели го загледаха непоколебимо и без да мигнат. Корави момчета.

— Както и да е. Моята история е съвсем различна — продължи невъзмутимо Вон. — Аз дори не харесвам Сидни, тя е всичко, което не търся в една жена: заядлива, склонна към спорове, неотстъпчива и абсолютно държаща на дългосрочните връзки. Не съм я виждал две седмици и, повярвайте ми, това бяха двете най-спокойни седмици в живота ми. — Всъщност той с огромно облекчение се хвърли в работата, откакто се върнаха от дома на родителите му, за да забрави червенокосата, чиято целувка беше много по-страстна и гореща, отколкото би предположил за толкова опак и труден за общуване човек.

— Ето че го направи отново — отбеляза Хъксли. — Сякаш искаш да кажеш нещо.

— Не, не искам да казвам нищо!

— Нали знаеш, че няма да те пуснем да си тръгнеш, докато не ни разкажеш всичко? — попита Кейд.

За нещастие Вон знаеше. Приятелите му щяха да се концентрират върху ситуацията със Сидни и щяха да му досаждат, докато не получат отговорите, които търсеха.

— Добре, добре — предаде се накрая той, решавайки да отлепи лепенката с един замах и с това да реши въпроса. — Целунах я.

— Целунал си кумата? — попита изумено Хъксли.

— Не, целунах жената, за която брат ми смята да се ожени — отвърна сухо Вон. — Ами да, кумата! Кого друг да целуна? Саймън ли? — Той вдигна ръка, за да спре Хъксли, който искаше да се намеси. — Каквото и да искаш да кажеш, не го казвай. Беше импулсивно и сърдито.

— О, значи сърдита целувка? — попита Кейд. Какво означава това?

Устните на Вон се извиха в усмивка. Тя ме ухапа. И в главата му изплува спомена, как той и Сидни се целуват страстно и жадно на тревата — един образ, който бързо бе изместен от широко отворените й, уплашени очи.

О, не. Ти исп… Искам да кажа… не, не можем… знаеш какво.

— Да го кажем така. И двамата се съгласихме, че беше грешка — завърши той.

С това отклони разговора за „флирта“, който нямаше да се повтори със Сидни, и се върна към своята работа под прикритие и внедряването му в група полицаи, които транспортираха нелегално оръжие в града.

Това беше голямата афера, а не целувката му със Сидни.