Джули Джеймс
Сватбена лудост (26)

26

Когато стигнаха до сервирането на пастата във „Vivere“ — съвременен италиански ресторант в центъра на града, Сидни вече бе убедена, че е намерила новия главен изпълнителен директор на „Бутици Витамини“.

— Трябва да призная, че бях силно развълнувана, когато Гейб ми се обади — призна Карън. — Вече бях чула, че вашата фирма е купила „Бутици Витамини“, но очаквах с нетърпение да видя кого ще поканите в борда.

Сидни се облегна назад, беше любопитна да научи нещо.

— Имам един въпрос. След като офертата на „Пет Смарт“ вече е била в джоба ви, какво ви накара да се заинтересувате от интервюто с нас?

Петдесет и две годишната жена кимна. Изглеждаше уверена и изтънчена в елегантния си сив костюм.

— Не ме разбирайте погрешно. Позицията в „Пет Смарт“ е страхотна. Но при „Бутици Витамини“ виждам потенциал за разрастване, което е просто… вълнуващо — отговори оживено тя. — Компанията има известна марка и лоялна клиентска база тук в Средния запад. За да се постигне този ръст, който вие финансирате, ще са необходими от пет до седем години. Трябва ви някой, който ще води политика на разширение и капитализиране на тази основа. Убедена съм и залагам напълно на визията ви за тази компания, Сидни. Мисля, че „Бутици Витамини“ може да стане национален търговец на дребно и ще бъда въодушевена и щастлива, ако съм част от екипа, който ще постигне това.

Сидни се усмихна, харесваше й ентусиазмът на Карън. Оставаше да уточнят детайлите и сроковете за компенсационния пакет, който тя и консултантите бяха изготвили. До десерта всички важни и по-маловажни детайли бяха уточнени и двете постигнаха пълно съгласие.

— Добре дошла на борда — поздрави я Сидни и стисна ръката на новия Главен изпълнителен директор.

Напуснаха ресторанта и тръгнаха пеш към офиса, който бе само на няколко преки. Беше прекрасен есенен следобед, от онези дни, когато всички жители на Чикаго излизаха на улиците и се наслаждаваха на живота в този жизнен и харизматичен град. След като цялата сутрин прекараха в делови разговор, сега тя и Карън се разговориха приятелски на по-лични теми.

— Всъщност моментът да се преместя, е идеален — призна Карън. — Най-малкият ми син току-що бе приет в колеж, така че аз и съпругът ми отново сме младоженци. Гнездото се опразни и опустя.

Те спряха на ъгъла и зачакаха светофарът да смени светлините.

— Ти имаш ли деца?

— Не — отвърна Сидни, без да обръща внимание на напомнянето за изтичащото време. — Къде отива да учи синът ти?

Докато Карън й отговаряше, Сидни забеляза, че мъжът, който чакаше до тях — висок и привлекателен, със сламено руса коса, вероятно в началото на тридесетте години — я гледа настойчиво. Стори й се познат, но не можа да се сети откъде.

Той се засмя.

— Сидни, нали? — Заобиколи няколкото човека, които ги разделяха и протегна ръка. — Тайлър Роланд. Срещнахме се за кратко преди няколко месеца в „Мортънс“. Вие обядвахте с Майкъл Ханиган. А аз спрях на вашата маса, за да го поздравя.

Сега се сети.

— Правилно, това беше денят, в който долетях тук за интервюто си. Добра памет — рече, впечатлена, че си спомняше името й.

Той направи жест с ръка.

— Значи вече сте в Чикаго? Приемам това като потвърждение, че интервюто ви с фирмата на Майкъл е минало успешно? А… ако не е, се чувствам неловко и се извинявам, че ви зададох подобен въпрос.

Тя се засмя.

— Спокойно. Вече съм директор в същата фирма. Като говорим за това. — Тя се обърна и ги представи. — Това е Карън Ветцел, Тайлър Роланд.

Те стиснаха ръцете си. Светофарът светна зелено и тримата пресякоха улицата.

— Ако си спомням правилно, вие с Майкъл бяхте семейни приятели? — попита Сидни. Той кимна.

— Родителите ни се познават от години. Освен това двамата с него играем скуош заедно — въпреки че той е ужасен играч.

— Наистина ли?

Мъжът се усмихна.

— Не. Но му кажете, че съм го казал. Той е толкова състезателен тип, че това ще го нахъса още повече.

Те забавиха крачка, когато стигнаха до другия ъгъл.

— Аз съм в тази посока. Отивам в съда — обясни Тайлър, сочейки на юг. — А вие?

Сидни посочи на север.

— Насам.

— Добре. Наистина ми беше приятно да ви видя отново. Сидни? — Той наклони глава с ням въпрос.

— Синклер.

— Сидни Синклер. Харесва ми. — Задържа погледа й за миг, сетне се сбогува с нея и с Карън.

— Изглежда много мил — рече Карън, докато вървяха в противоположната посока.

Сидни кимна.

— Да, така е.

Във вторник сутринта Сидни чу почукване на вратата на офиса си. Вдигна очи и видя Майкъл да стои на прага с вестник в ръката.

— Днес ние сме основните герои на „Джърнал“ — рече той, пристъпвайки вътре и сядайки до бюрото й. Във вестника имаше статия, обсъждаща назначението на Карън Ветцел като нов Генерален изпълнителен директор на „Бутици Витамини“, в която се казваше, че придобиването на фирмата от компанията било „сделка, която трябва да се наблюдава“.

— Мисля, че Карън е добро попадение — рече Сидни.

Те говориха известно време за работа и тя сподели с него следващите стъпки, които смята да предприеме с „Бутици Витамини“, както и една нова компания, която наблюдава като потенциална придобивка.

— Говоря от името на целия инвестиционен комитет, когато казвам колко сме впечатлени от твоето ръководство и управление на този фонд. Разбира се, аз обрах всички плюсове като човека, който те откри — пошегува се той.

— Обзалагам се, че си го направил.

Майкъл почука с ръце по стола.

— Има и друга причина да мина да те видя тази сутрин. Онзи ден си се сблъскала на улицата с моя приятел Тайлър?

Заета с наемането на Карън, Сидни напълно бе забравила за срещата им.

— О, да, да. Той искаше да ти кажа, че си ужасен играч на скуош.

— Виж го ти. Вчера направо изметох пода с него. — Майкъл извади нещо от джоба на сакото си. — Когато се разделихме след играта, ме помоли да ти предам това.

И й подаде една визитна картичка.

— Предполагам, че си му направила силно впечатление. Каза, че искал да ти я даде още онзи ден, но предположил, че си на бизнес обяд и решил, че не е подходящо. — Преди да успее да каже каквото и да е, Майкъл вдигна ръка. — Виж, не знам дали си обвързана или не, и често казано, не е необходимо да знам. Обади му се, или му напиши имейл, или недей, както ти решиш. Аз съм само пощальонът, който носи съобщението. Останалото си е твоя работа.

Той стана и тръгна към вратата, но спря на прага.

— Също така заръча да ти кажа, че е добър човек. — Пак вдигна ръка. — Това е. Кълна се, нямам нищо общо.

Сидни харесваше работата си с Майкъл и уважаваше мнението му.

— А ти какво ще кажеш? Добър човек ли е наистина?

Майкъл й се усмихна леко, сякаш казваше, че това е очевидно.

— Нямаше да ти предам картичката му, ако не беше.

Сидни загледа визитката, след като той излезе. Обърна я и видя, че Тайлър бе написал кратко послание.

Може би следващия път ще се видим за повече от две минути?

Да, добре… това бе наистина неочаквано. Една бърза справка в гугъл й показа, че той бе партньор в „Кендъл & Джеймисън“ — преуспяваща адвокатска кантора за защита на работната сила. Което означаваше, че веднага можеше да отметне един от въпросите в списъка си — беше се установил и имаше успешна кариера. Но освен това този Тайлър идваше с препоръка. Беше й препоръчан не от кого да е, а от човек, на когото вярваше.

Може би току-що бе предприела първата крачка към търсенето на мистър „Завинаги“.