Джули Джеймс
Сватбена лудост (2)

2

Отговорът на безименната червенокоса явно беше „НЕ“.

Вон прекоси улицата, избягвайки едно такси на пресечката, докато се опитваше да забрави самодоволната й реч, загнездила се в главата му като досаден червей.

И защо точно сега ще искате да се обвържете с някоя персона от женски пол? За толкова привлекателен мъж, като вас, светът е само един голям магазин за сладкиши, пълен с толкова много вкусни угощения и удоволствия, че не сте способен да изберете само едно.

— Костелив орех, значи… Добре.

Не можеше да отрече. Обичаше да се забавлява, беше свободен да излиза с различни жени и да си прекарва добре и не разбираше защо трябва да се чувства виновен за това. Нямаше никаква специална причина, поради която избягваше обвързването. Просто се радваше на живота, такъв, какъвто си бе. Беше ерген с хубава работа, който живееше в изпълнен с енергия и живот град, работеше с интересни хора и имаше много неща, които да направи и види, нови ресторанти и барове, където да похапне и да се забавлява. Нямаше да пречи на никого да се задоми, но лично той не чувстваше желание или подтик да направи същото на този етап от живота си. Евентуално когато станеше на четиридесет? Можеше да чуе критичния и същевременно самодоволен коментар на госпожица Безименна в главата си: Ето на, знаех си!

Всъщност тя го описа много точно, направо перфектно — нещо, което без съмнение би го впечатлило, ако истината не бе толкова горчив хап за преглъщане. Почувства се виновен заради саркастичния коментар, който бе направил, но вината му бе доста облекчена от факта, че всъщност тя първа го захапа и сграбчи за топките. Начинът, по който обикновено се развиваха нещата, когато сваляше някоя жена, не бе такъв — без да се хвали, но жените го харесваха и се впечатляваха от работата му във ФБР, обаче… както и да е. Едва ли щеше да я види отново.

Вон зърна надписа „Пансион“ — това беше ресторантът, където имаше среща със Саймън и Изабел, и прогони мислите за свадливата мис Безименна от ума си. Въпреки че бе идвал няколко пъти на бара в това заведение, известно с огромния си ексцентричен полюлей от девет хиляди чаши за вино, никога не бе вечерял в ресторанта на третия етаж. Залата бе декорирана с открити състарени греди на тавана, дървени подове, големи прозорци и хиляди бутилки от вино, подредени изкусно между и върху гредите по тавана.

Той зърна Саймън в сепарето до един от прозорците, седнал до красива жена в края на двайсетте с блестяща руса коса с лек червеникав оттенък.

Значи това бе тайнствената Изабел.

Тръгна към масата. Саймън стана и го прегърна за поздрав, след което веднага го представи на приятелката си.

— Изабел, това е брат ми Вон. Вон… това е Изабел.

— За мен е удоволствие, Изабел — топло рече Вон, докато стискаше ръката й. Това очевидно беше важна среща за Саймън, така че се опита да бъде изключително любезен. Дори щеше да изчака със смущаващите случки и анекдоти за брат си поне до основното ястие.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна момичето. — Саймън ми е говорил много за вас.

— Наложи се да редактирам някои от историите, но тя схвана същината — подразни го Саймън.

Подсмивайки се, Вон седна. Забеляза, че и на мястото до него има комплект прибори.

— Сестрата на Изабел също ще дойде тази вечер — обясни Саймън.

— Значи среща между двете семейства — вдигна вежди Вон. — Става сериозно.

— Всъщност брат ти вече се е виждал със Сидни — обясни Изабел. — Но ние решихме, че може би ще бъде добре, ако вечеряме и с двама ви.

Вон си помисли, че това изглежда малко… тайнствено. Може би имаха нещо наум?

— Повече хора… по-весело. — Той отпи глътка вода, преценявайки широката глуповата усмивка на брат си над чашата.

Нещо ставаше.

— А, точно навреме. Ето я и Сидни. — Изабел махна с ръка на някого в началото на залата.

Вон беше с гръб към вратата, така че се обърна и погледна.

Мамка му!

По дяволите. Не можеше да бъде. Това бе свадливата мис Безименна.

В същия миг тя също го зърна и спря като закована насред крачка. Беше сто процента сигурен, че в този миг промърмори през зъби „По дяволите“. Той направи същото наум.

Сидни възвърна бързо самообладанието си и тръгна към тях. Изабел стана от масата и я прегърна.

— Толкова се радвам, че си тук. — Тя се обърна към него. — Това е братът на Саймън — Вон. Вон, това е сестра ми Сидни.

Той се изправи и се здрависа официално с нея. При дадените обстоятелства, нямаше никакво намерение да разкрива, че вече се бяха срещнали.

— Радвам се да се запознаем, Сидни.

Тя закова очи в неговите и очевидно реши да направи същото.

— Аз също.

— Сид — поздрави я брат му, сякаш бяха стари приятели. Заобиколи масата и я притегли в голяма прегръдка.

Сетне всички седнаха, Вон бе до Сидни. Той скръсти ръце на масата. Е, ако и това не бе страхотна изненада.

Изабел погледна Саймън, който сви рамене все още глуповато усмихнат, после се обърна към Сидни и Вон и заговори бързо:

— Така, знам, че трябва да изчакаме, за да се опознаете по-добре, но не мога да се сдържам повече. Саймън и аз имаме новини.

— В такъв случай Вон и аз ще трябва да побързаме да се опознаем — отвърна с чаровна усмивка Сидни.

— Абсолютно — съгласи се той. Опитвайки да следва темпото й.

— О, вие сте толкова мили. Тогава смятам, че няма никакъв смисъл да протакам… — Изабел хвърли поглед към Саймън и разпери ръце. — Ние ще се оженим!

— О, мили Боже — прошепна Сидни.

Вон от цялото си сърце искаше да се присъедини към нея. Брат му бе предложил брак на това момиче само след три месеца познанство? Мислеше, че щяха да им съобщят, че са гаджета, което само по себе си щеше да бъде голяма стъпка. Но брак?

Това вече си беше прекалено голяма крачка. Наистина важно съобщение.

— Каква прекрасна новина — рече Сидни. Сетне стана, за да прегърне топло сестра си. Вон погледна през масата и видя, че брат му го наблюдава с явно колебание.

— Ами, добре.

Според него да предложиш на жена, която познаваш само от три месеца, си беше чиста лудост. Как можеше за толкова кратко време човек да реши и да бъде сигурен, че ще може да прекара остатъка от живота си точно с този човек? Направо се ужасяваше от подобна перспектива. Никакви свалки повече. Никакви забавления или секс за една нощ. Никакви изкушаващи мръсни мисли за тройката, която бе правил с онази мацка, как й беше името… и сексапилната й приятелка, а сетне се чудеше дали може да го повторят някой път още веднъж? Боже. Пуф! И с едно мигване на окото всичко това щеше да изчезне, ей така, само в един миг.

Но това си бе решение на Саймън, а не негово. И докато Вон не бе напълно сигурен, че разбира какво мотивира брат му да предложи толкова бързо брак на Изабел, беше твърдо решен да не се държи като задник и да не развали този велик момент.

Затова стана от стола си, усмихна се и потупа Саймън по гърба.

— Малкото ми братче ще се жени. Мили Боже, значи вече е пораснало!

Саймън се разсмя и го придърпа за прегръдка.

Последваха още поздравления — Сидни прегърна Саймън, а Вон — Изабел, но двамата запазиха дистанция помежду си, докато седнаха обратно на местата си.

— Една от причините, да кажем първо на вас, е защото искаме вие да бъдете кум и кума на сватбата — продължи брат му.

— Така че няма смисъл да бързате да се опознавате — размаха шеговито пръст Изабел. — Като двамата най-важни човека в нашия живот — при тези думи тя посочи себе си и Саймън — вие така или иначе ще трябва да прекарвате много време заедно.

— Ще бъде много забавно, нали? — попита ентусиазирано Саймън.

Вон и Сидни се спогледаха скептично.

Да бе, точно. Супер забавно.

Вечерята премина доста спокойно, като се имат предвид всички събития.

Вон трябваше да признае, че Сидни имаше непроницаемото лице на опитен покерджия. Не си позволи дълги разговори с него, но и не го игнорира напълно. Тонът й и нещата, които каза, бяха перфектни — учтиви и на място.

За това със сигурност помогна и фактът, че през първия час от вечерята, въобще не бе необходимо двамата да си говорят. Почти веднага след като Изабел и Саймън обявиха годежа си, всички присъстващи бяха въвлечени във вихъра на разговорите относно предсватбеното парти, сватбения прием и медения месец. В отговор Вон направи онова, което всеки специален агент би направил в ситуация напълно извън зоната си на комфорт — остана мълчалив и държа устата си затворена, давайки колкото е възможно по-малко информация за себе си. Но когато пристигнаха десертите, Изабел и Саймън се опитаха да запалят искрата на опознавателен разговор между бъдещите си кумове.

— Настани ли се вече в новия си офис? — обърна се Саймън към Сидни. Сетне обясни на брат си: — Тя се премести наскоро от Ню Йорк, където живя през последните няколко години.

— Да, настаних се — отвърна тя. — Миналата седмица закрихме нашия фонд, така че е време да се захващам за работа.

— И какво по-точно вършиш? — попита Вон. Освен да нанасяш удари по топките и да режеш главите на мъжете, които най-невинно се опитват да те свалят…

— Инвестиционен банкер съм. Но преминах към страната на купувачите — сега съм директор на една фирма за частни капиталови инвестиции.

— Оу! Звучи впечатляващо. — Всъщност като член на отряда за борба с престъпността по високите етажи на властта към ФБР, Вон бе достатъчно запознат с работата на Сидни, за да знае две неща — първо: за да заеме позицията на директор, тя трябва да е страшно добра в онова, което прави, и второ: сигурно получава много пари за онова, което върши. Но не бе необходимо тази заядлива мацка да знае, че той е впечатлен от професионалните й качества. Лесно можеше да си я представи в шикозния й кабинет — как купува компании и измисля начини да ги превърне в печеливши и да ги продаде с огромна печалба.

При други обстоятелства, вероятно щеше да реши, че този имидж е много секси.

— Вон е специален агент на ФБР — обясни Изабел на сестра си.

— По-точно в отряда, който се занимава с „белите якички“. Разследваме престъпления, свързани с корупция в държавната власт.

— Вон върши много работа под прикритие — намеси се гордо и Саймън. — Той е един от малкото агенти, които са преминали през школата на ФБР в Куонтико.

— Не знаех, че имате такава школа — призна неохотно Сидни.

— Аз също — Изабел гледаше заинтригувано. — Имате ли класни стаи и всичко останало, като в училище?

— Да, но през повечето време сме извън кампуса, като използваме някой близък град, за да бъдат ситуациите по-автентични — отговори Вон. — Обикновено са необходими три седмици, за да влезеш в ролята и да се научиш как да реагираш, ако нещата тръгнат на зле.

— Колко впечатляващо — възкликна Изабел. — Не е ли интересно, Сид?

— Направо очарователно. — Тонът й беше малко сух и тя отпи глътка от виното си. И така танцът продължи.

През остатъка от вечерта Вон и Сидни опипваха пътя, търсеха допирни точки през бъбрене и неангажиращи разговори, учтиво и внимателно. Фасадата за малко да се пропука, когато излязоха пред ресторанта след края на вечерята. Изабел се забави, за да отиде до тоалетната, след като си казаха довиждане, а Саймън отиде да даде талона от колата на пиколото.

Сидни и Вон останаха сами.

Тя приближи към чакащото такси, Вон я последва и отвори вратата пред нея като истински джентълмен.

— Бих предложил да споделим таксито, но се страхувам, че аз и моето „очевидно здравословно его“ ще ти дойдат прекалено много като компания — каза и прибави една усмивка, в случай че Саймън гледа към тях.

— Цяла вечер ли чака да кажеш това? — попита тя.

— Повярвай ми, това е най-учтивото от всички неща, които нямах търпение да ти кажа цяла вечер. — Той направи жест с ръка, който казваше: „Внимавай вратата на таксито да не те удари, когато излизаш“, сетне я огледа, докато се качваше в колата.

Цепката на тясната й като молив пола се отвори, докато сядаше. Тя вдигна поглед и забеляза, че я наблюдава. Е, и какво от това? Вон затвори вратата с рязък замах. Неприятна или не, жената имаше дяволски хубави крака.

Сидни клатеше глава, докато таксито я отдалечаваше от ресторанта. Все още не можеше да повярва, че привлекателният и нахакан мъж от кафенето, беше братът на Саймън, бъдещ близък роднина на сестра й Изабел.

Очевидно това бе едно от онези небивали случайни съвпадения и без съмнение сега съдбата се спукваше от смях заради ситуацията, която бе забъркала.

Сидни извади телефона си, за да пише на Триш, но видя, че вече е десет часа. Сметна, че е прекалено късно да дрънка клюки с някой, който има четиримесечно бебе, и реши да запази новините за сутринта. Таксито спря пред дома й — красива сграда от червен пясъчник от началото на века, която бе изцяло реновирана от предишните собственици. Сидни плати на шофьора, пресече улицата и влезе през входната врата. Остави чантата си на земята и свали обувките с високи токчета, като не спираше да мисли за последните думи на Вон.

Повярвай, това е най-учтивото от всички неща, които исках да ти кажа чрез цялата вечер.

Той бе толкова… самодоволен. А също и… толкова непоносим. Още по-неприятен бе фактът, че беше готин, красив, привлекателен и с тази интересна работа под прикритие. Ооо, вижте ме. Аз съм секси федерален агент. Учил съм се да бъда лошо момче. Дрън-дрън, празни приказки. А ето че сестра й щеше да се омъжи за брат му, което означаваше, че отсега нататък трябваше да се вижда и среща с този мъж цял живот. Супер. Прекрасно. Просто върхът!

Силно почукване на входната врата я накара да подскочи от изненада и прекъсна мислите й. В десет и половина в петък вечер не очакваше никого. Провери екрана на камерата над входната врата и видя сестра си, която потропваше припряно с крак и чакаше да й отвори.

— Здравей, не очаквах да те видя отново тази вечер — посрещна я Сидни в антрето на дома си.

— Помолих Саймън да ме остави тук, за да говорим. Нали разбираш, само ние двете насаме.

Сидни се усмихна, вече бе по-малко изненадана. Въпреки разликата им от пет години, сестра й бе най-близкият й човек. Тъй като бяха отгледани от един почти постоянно отсъстващ баща и безкрайна върволица от сменящи се бавачки и доведени майки, двете бяха много близки помежду си и единствената постоянна величина в ежедневието си. С Изабел си говореха непрекъснато по скайп, докато Сидни живееше в Ню Йорк, но на нея й липсваше точно това — да си говорят лично.

Въведе сестра си в дневната и седна на дивана. С нетърпение очакваше да чуе всички подробности, за които не искаше да пита пред Саймън и неговия толкова специален брат — агент Вон.

— Е? Много ли беше изненадана, когато Саймън те помоли да се омъжиш за него? Имам предвид, че сте заедно само от три месеца.

Изабел седна на дивана до нея и подви крака под себе си.

— И да, и не. Това стана, след като проведохме един разговор за още нещо.

— Какво е това „още нещо“?

— Просто му казах, че съм бременна.

— Каквооо? — премигна Сидни. О, мили Боже.

В ъгълчетата на устните на Изабел се прокрадна усмивка.

— Такава бе и моята реакция. А също и на Саймън.

Леле. Сестра й, малката й сестричка, беше бременна. Сидни не знаеше какво да каже, откъде да започне, имаше толкова много въпроси.

— Но това очевидно не е било планирано.

— Ами да, не беше. Преди три седмици реших да отделя на Саймън едно чекмедже, лично за него, в спалнята. Нали разбираш, за да може да държи там своите неща, когато остава да спи при мен. Отворихме бутилка шампанско, за да го отпразнуваме, защото това беше голяма стъпка във връзката ни… и… малко се разгорещихме. Подробностите ми се губят, но май забравихме да вземем кондом навреме.

Сидни посегна към ръката на сестра си.

— Как се чувстваш?

Изабел си пое дълбоко дъх и въздъхна.

— След като открих, че съм бременна, настъпи леко объркване, сетне помислих, че ще трябва да прибягна до разни фокуси с клиентите ми, когато се роди бебето — обясни тя, имайки предвид практиката си като социален работник. — Но мисля, че и двамата със Саймън започваме да настройваме мисленето си на тази вълна.

— Затова ли искаш да се ожените толкова бързо? Защото… — Тя не искаше да звучи като по-голямата сестра. — Защото смятам, че не е необходимо да се омъжиш, само защото ще имаш бебе.

— Знам. — Изабел я погледна сериозно. — Работата е, че аз наистина исках да се омъжа за Саймън още на втората ни среща. Той е мъжът за мен. А да се оженим преди бебето да се роди, е важно за него, не за мен. Така че нещата може би се развиват малко по-бързо, отколкото си представях, но ще се справим.

Сидни огледа лицето на сестра си за някакъв знак на несигурност.

— Сигурна ли си, че искаш точно това?

Изабел кимна без каквото и да е колебание.

— Напълно.

— Добре тогава. Предполагам, че ще е най-добре да обсъдим плановете за тази сватба. — Тя плесна развълнувано с ръце. — Е, какво имаме? Осем месеца до раждането, а може би дори седем, за да сме по-сигурни?

Изабел нацупи устни.

— Да, обаче има още нещо, което трябва да знаеш. Оказа се, че майката на Саймън е дълбоко вярваща католичка. Притесняваме се, че ще бъде разстроена, ако научи, че съм бременна, преди да съм се омъжила, така че смятаме да направим първо сватбата, а после да им кажем за бебето.

— О, значи ще избягате и ще му пристанеш?

— Предложих тази възможност, но Саймън смята, че родителите му ще бъдат съкрушени и разбити. Така че по-добре да мислим за сватба, преди сериозно да ми е проличало.

— Това е страхотно, Лиз, но мисля, че, че майката на Саймън така или иначе ще разбере, когато пет месеца след сватбата се появи бебе. Опа, бабо, дядо, здравейте! Аз съм вашият внук! Освен ако не си намислила да й кажеш, че в наши дни щъркелите предлагат експресни доставки?

Изабел й отправи един поглед.

— Ха, ха. Очевидно ще трябва да им кажем преди това. Просто не искам жената да бъде разстроена преди сватбата. — Тя замълча. — Всъщност досега не съм я виждала, нито тя мен, и не искам първото й впечатление да бъде, че съм момиче, което е хванало сина й и го е принудило да се омъжи за нея, само защото е забременяло след тримесечна връзка. Не бива да се запозная с бъдещата си свекърва по този начин. Моите бъдещи роднини трябва да бъдат щастливи, че се омъжвам за сина им и свекърва ми трябва да бъде… знам ли… трябва да ми предаде семейните рецепти и да ми покаже как да меся и точа идеалните кори за пай и… и изобщо всички онези неща, които майките правят за дъщерите си. Поне така си го представям.

Сидни почувства как гърлото й се сви леко, знаейки точно какво има предвид Изабел. Тези моменти липсваха и на двете, откакто майка им си отиде от този свят от рак, когато Сидни бе на девет, а Изабел само на четири. И откакто баща им… е, да, трябваше да признае, че баща им не бе типичният татко, нито главата на едно обединено и сплотено семейство.

— Просто искам родителите на Саймън да ме харесат — усмихна се сестра й. — След като разберат колко съм възхитителна и каква идеална двойка сме двамата със Саймън, ще им съобщим новината. И трябва да кажа, че ще трябва да крием не само от родителите му. Тази бременност е нещо специално, нещо лично между Саймън и мен. Не искам купища хора да говорят за зова как съм забременяла преди да се омъжа. Може да си говорят каквото искат, но след сватбата — засега Саймън и аз искаме да го запазим само за нас. Е, и ти също.

Сидни стисна ръката на сестра си.

— Знаеш какво мисля, нали? Мисля, че твоята бременност, не влиза в работата на никой друг, освен на вас двамата. Ще кажеш на хората, когато си готова. Когото Триш беше бременна, тя изчака, докато влезе във второто тримесечие, за да съобщи новината. Ти просто ще удължиш малко този срок.

— Правилно — отговори въодушевено Изабел.

— Което значи три месеца. Ще бъде напрегнато, срокът е кратък. — Сидни премигна. — За твой късмет си имаш агресивна и настойчива кума, която да ти помага.

Изабел прехапа устни и за пръв път тази вечер сякаш се поколеба.

— Да. Така е. Тук има и още нещо, за което трябва да бъдеш абсолютно честна с мен. Търсих навсякъде в града къде може да направим сватбата в следващите три месеца, но всичко бе резервирано, което не е изненадващо. Открих само едно място, което се оказа свободно в съботата преди Деня на труда. Много е красиво.

— Чудесно. Какъв е проблемът?

— Проблемът е, че е „Лейкшор клъб“.

— О!

— Знаех, че идеята е ужасна — побърза Изабел. — Забрави, че съм го казала, Сид.

„Ужасно“ може би бе малко пресилено определение. Но все пак не бе очаквала сестра й да каже, че иска да направи своята сватба в „Лейкшор клъб“ — мястото, където само преди четири месеца самата Сидни бе планирала да се състои нейната сватба.

Като се има предвид как се обърнаха нещата и как тя отмени събитието само две седмици преди насрочената дата, идеята на Изабел да направи своята сватба на същото място бе малко… налудничава. Смахната. Но нима щеше да остави нещо толкова дребно да обърка плановете на сестра й? „Лейкшор клъб“ беше прекрасно място.

Както много пъти през изминалите шест месеца, Сидни загърби сантименталностите и съжаленията, изхвърли чувствата от уравнението и се обърна към прагматизма.

А като прагматичен човек трябваше да каже, че бременната й сестра не би трябвало да бъде спряна да направи своята сватба на мечтите само защото бившият годеник на Сидни бе чукал своята двадесет и четири годишна лична треньорка.

Като взе това решение, тя отговори с решителна усмивка.

— Идеята въобще не е лоша. Както и самият „Лейкшор клъб“.