Джули Джеймс
Сватбена лудост (15)

15

Сидни крачеше нервно напред-назад в чакалнята на хирургическия блок и постоянно гледаше часовника си.

— Казаха, че операцията ще продължи не повече от час, нали?

— Не мисля, че в това влизат времето за подготовка и времето след операцията — отговори с влудяващо спокойствие той.

Какъв беше сега, хирург ли? Разбира се, можеше да остане спокоен. Той нямаше яйчници, още по-малко усукани, нейната собствена матка се сви само като си представи какво ли е преживяла сестра й. И не носеше в корема си бебе на единадесет седмици.

Мъже. Невежи дървеняци. Всички до един.

— Виждам как устните ти се движат, докато негодуваш и си мърмориш разни „мили неща“ по мой адрес — обади се той.

Представяте ли си? От всички дървеняци на света, тя бе затворена в тази чакалня с този, който на всичкото отгоре имаше умения и бе обучен да наблюдава.

Погледна го и видя, че я гледа развеселено. Дългите му крака бяха скръстени удобно пред него. О… на него не ми пука. Добре, както и да е. Много важно. Може би бе нервна и леко ексцентрична, но това беше нейната сестра! Нейната сестра докараха на носилка, нейната по-малка сестричка, нейната единствена роднина, за която тя се грижеше откакто бяха деца. Сестра й, която помнеше като сладко петгодишно момиченце, което я чакаше на верандата им в деня, в който Сидни трябваше да се върне от летния лагер, когато умря майка им. И сега виждаше щастливата усмивка върху лицето на Изабел, когато колата спря на алеята. Тя изтича по стълбите и я прегърна силно, като заяви, че никога, ама никога повече няма да й позволи да я напусне за толкова дълго време. Като мама, каза тогава малката Изабел.

При този спомен очите й се напълниха със сълзи и тя подсмръкна.

Вон скочи на крака.

— Добре, Синклер. Да вървим!

— Къде?

— Извън тази чакалня — обяви той. — Трябва ти въздух. Във фоайето има кафене, където те чака огромно фрапучино с твоето име на чашата.

Тя му се озъби.

— Не мога да тръгна. Какво ще стане, ако операцията приключи и Саймън ни потърси?

— За твое щастие с теб е агент на ФБР. А аз притежавам едно устройство, което позволява всеки човек да бъде проследен, независимо къде се намира в града. — Вон извади нещо от джоба си и й го подаде — мобилен телефон.

Тя го погледна разярено и размаха пръст в лицето му.

— Шъъът! Не казвай нищо. Говорим за суперсекретна и тайна технология на ФБР.

Още един изпепеляващ поглед.

— Днес в комедийна роля ли ще се превъплътиш?

Той само протегна ръка, без да каже нищо повече. Стоеше и чакаше със своя спокоен, лишен от гняв или нетърпение поглед.

С въздишка, само защото не си струваше да спори, Сидни го остави да я изведе от чакалнята. Двамата отидоха до асансьора и зачакаха. Можеше да види доволния блясък в очите му и тъкмо щеше да се заяде с него, когато една по-възрастна жена излезе от чакалнята и се присъедини към тях.

Тя им се усмихна, вратите се отвориха и тримата влязоха вътре. Когато се затвориха, Сидни забеляза, че жената я наблюдава.

— Всичко е наред, аз също съм развълнувана — рече й тя с любезно изражение. — Съпругът ми е с трета сърдечна операция за две години. Когато човек седи в тези чакални, се чувства малко потиснат. Налягат го страшни мисли. — Тя посочи Вон и се усмихна нежно. — Наблюдавах ви. Напомняте ми за мен и съпруга ми преди тридесет години. О, и за кавгите, които водехме. Можехме да се караме по цял ден. — Тя намигна. — Той наричаше това любовна игра.

Много хубаво. Тъй де, няма нищо по-полезно от малко повече информация, получена от напълно непознат човек. Но Сидни бе объркана от другото, което каза жената. То бе насочено към нея и Вон. Да, може би за част от секундата бе размишлявала върху идеята да прави обезумял секс с този мъж, но сериозна връзка? Тая няма да я бъде, сестро.

— Ние не сме двойка.

— Определено не сме — потвърди натъртено Вон.

— Той не се обвързва с жени — обясни Сидни.

— Тя има списък, по който оценява мъжете — не остана по назад и Вон. — С тридесет и четири точки в него.

По-възрастната жена ги изгледа внимателно, сякаш щеше да ги купува.

— А-ха.

— Разбирате ли, нейната сестра ще се жени за моя брат — продължи да обяснява Вон. Също като Сидни и той чувстваше необходимост от още обяснения.

— Той ще е кумът. Аз ще съм кумата — допълни Сидни. — И двамата сме заедно само заради тази голяма сватба и тайното бебе, за което роднините ни не знаят.

— Предполагам, че то повече не е тайно, след като каза на цял свят за него — продума тихо Вон.

— Тя не ни познава и освен това бебето обяснява историята — промърмори на свой ред Сидни. Сетне се усмихна на жената. — Разбирате ли? Ясно е, че не сме двойка.

Жената се усмихна, когато асансьорът спря на третия етаж.

— Аха, добре. Очевидно съм сбъркала. Продължавайте така. — С приятелско кимване за довиждане тя излезе от кабината.

След като останаха сами, Сидни и Вон обмениха скептични погледи.

— Защо това продължава да ни се случва? — попита тя.

— Тя просто мислеше за съпруга си — опита се да обясни той. — Вижда щастливи двойки навсякъде.

Вратата на асансьора се отвори на първия етаж и Вон я задържа с ръка. Сидни излезе навън и усети неочаквано подръпване. Погледна надолу и осъзна, че, откакто я изведе от чакалнята, двамата се бяха държали за ръце.

Той също осъзнаваше това едва сега и когато погледите им се срещнаха, пуснаха ръцете си като опарени.

— Ти спомена нещо за кафе — опита се да разсее смущението Сидни.

— Да, да, мисля, че „Старбъкс“ е насам — промърмори той. Тонът му бе пресилено безгрижен.

Двамата забързаха, поддържайки почтено разстояние помежду си.

Около половин час по-късно Вон и Сидни се върнаха и откриха Саймън, който ги очакваше, за да им съобщи, че операцията е приключила благополучно и Изабел и бебето са добре. Той ги заведе до отделението, където бяха настанили Изабел и внимателно отвори вратата на стаята й.

Вон едва се пребори с усмивката си, когато Сидни веднага изтича и се зае да оправя завивката и възглавницата на сестра си, за да се увери, че се чувства добре. Тези кратки проблясъци на нежната и по-мека страна от характера на наежената и сопната по-голяма сестра Синклер, бяха доста… хм, да речем доста сладки.

— Казаха ли ти колко трябва да останеш в болницата? — потна Сидни.

— Само двадесет и четири часа, тъй като операцията бе лапароскопска обясни Изабел, очевидно все още замаяна от упойката. — Сетне ще трябва да внимавам около седмица.

— Седмица или две, зависи от това как се възстановяваш — поправи я Саймън.

Изабел се намуси.

— Ще трябва да се обадя на всички клиенти и да отменя срещите си за тази седмица. Освен това идната неделя имаме дегустация на храна в „Лейкшор Клъб“. Ако трябва да променим датата, ще съм сигурна кога ще имаме нова възможност. Много закъсваме с графика.

Седнал на ръба на леглото срещу Сидни, Саймън погали челото на Изабел.

— Не се тревожи за сватбата. Казах ти, всичко ще се подреди. Засега трябва да се съсредоточим само върху теб и бебето.

— Искаш ли да се обадя на татко? — попита Сидни.

Изабел и Саймън обмениха погледи, сякаш вече бяха обсъждали това.

— Все още ще крием, че съм бременна, колкото е възможно. Така че, ако вие нямате нищо против, предпочитам да запазим мълчание. — Изабел погледна колебливо Вон, който седеше на един стол близо до прозореца.

Той бе изненадан, че въобще се обърна към него. Да, може би не бе от онези, с които хората споделят своите сърдечни трепети, но смяташе, че никой няма основание да се съмнява в способността му да пази тайна. Тази работа си беше на Саймън и Изабел и те щяха да споделят новините, когато решат и са готови.

— За мен няма проблем — увери той Изабел. — Всъщност съм готов да бъда доброволец, ако отново ти се наложи някой да изяде твоята порция овчарски пай. Последния път бедният ми брат доста се изпоти, докато преглътне всичко.

Изабел и Сидни се разсмяха, докато Саймън поклати глава.

— Няма да лъжа, онези последни хапки не бяха лесни. — Той кимна към Сидни. — Обаче следващия път искам аз да изпия виното.

— Следващия път някой ще трябва да вземе кондома по-бързо — допълни Изабел със закачлива усмивка.

— Грешката не беше само моя, скъпа. — Саймън се обърна към Сидни и Вон. — Вижте, онова, което се случи…

Двамата моментално вдигнаха уплашено ръце.

— Няма нужда да знаем — прекъсна го Вон.

— Да, нека да запазим в тайна това велико тайнство на живота — съгласи се и Сидни.

Смехът на Изабел премина в прозявка, очите й уморено се затвориха.

— Мисля, че трябва да си ходим — рече тихо Сидни на Вон.

Осъзнавайки, че трябва да я върне у тях, той кимна и се изправи.

— Има ли нещо, от което се нуждаеш? — обърна се към Саймън, предполагайки, че брат му ще остане тук цяла нощ.

— Добре съм. Сестрите казаха, че мога да си купя паста и четка за зъби от магазина долу. Колата ми все още е паркирана пред твоята къща — обърна се той към Сидни. — Ще може ли да я оставя там засега? Ще взема такси и ще си я прибера на сутринта.

Полузаспалата Изабел промърмори нещо несвързано от леглото. Вон, Сидни и Саймън се спогледаха недоумяващо.

— Не съм сигурен, но това прозвуча като „благодарности“ — предположи Вон. Саймън изглеждаше едновременно развеселен и раздразнен.

— Тя говори преди операцията за това. Помоли ме да й донеса благодарствените картичките за подаръците от моминското парти, така че да ги напише, докато лежи тук в болницата. Казах й, че може да почака, но тя си има график и настоява да го спазва. Ние наистина сме малко заети напоследък с планирането на сватбата и с бебето.

Вон и Сидни обмениха погледи. Но дяволите, само мисълта за планиране на едно от тези неща накара стомаха на Вон да се свие от ужас, да не говорим и за двете едновременно.

— Има ли нещо, с което можем да помогнем? — попита Сидни.

— Да. — Саймън посочи и двамата. — Вървете си вкъщи. Днес бяхте невероятни, благодаря ви за всичко.

Сидни тръгна, а Вон я последва.

На прага се обърна и видя Саймън, който нежно галеше лицето на Изабел. Тя отвори за миг очи и се усмихна, а двамата обмениха нежен поглед, изпълнен с толкова любов, че Вон се почувства като неканен гост, нахлуя в личното им пространство.

Нямаше никаква представа какво е усещането да имаш толкова дълбока връзка с някой друг човек. Но да види брат си така щастлив и спокоен, въпреки целия стрес, който преживя този ден, го изпълни с почуда.

— Всичко наред ли е?

Вон се обърна и видя Сидни да го чака в коридора. Прогонвайки умилението и завистливото бодване, които се промъкнаха в него, кимна.

— Да.

Саймън не ти ли стори малко стресиран? — попита тя, докато той шофираше към дома й.

— Бих казал не малко, а много — отвърна Вон.

— Изабел също. Тя нае организатор за сватбата, но има още много неща, които трябва да направи сама. Тревожа се, че ще се натовари прекалено след тази операция. — Днес закрилническият инстинкт на по-голямата сестра се проявяваше по-силно от друг път, защото се уплаши ужасно за Изабел. — Ще говоря с нея да остави някои неща, които аз бих могла да свърша.

— Аз също бих могъл да ти помогна.

Сидни първо се разсмя, после видя физиономията му.

— Чакай, чакай, ти сериозно ли говориш?

Той сви рамене.

— Да, разбира се. Защо не?

— Не се обиждай, но не си точно от хората „които планират сватби“.

— И благодаря на бога за това. Все пак мисля, че бих могъл да се справя с определени задачи. Колко сложно може да бъде да се избере фотограф? Или оркестър? Ще ги питам могат ли да свирят Сватбения марш или досадните песни на „Кууя енд дъ Ганг“. Ако кажат не, веднага ги наемам.

— Планирането на една сватба включва доста повече от това — отвърна сухо Сидни. Сетне прехапа устни. Не искаше да започва разговор на тази тема.

Вон я погледна замислено, но също замълча. Двамата пътуваха известно време в пълно мълчание, но Сидни не успя да се пребори с импулса си да погледне няколко пъти тайно към него.

Той наистина беше… много привлекателен. С навитите до лакти ръкави и тази волево очертана брадичка, която бе толкова секси с наболата брада, с това мускулесто тяло и тези топли лешникови очи, специален агент Вон Робъртс бе точно онзи тип мъж, когото една жена би забелязала — дори в претъпканото кафене, където има среща с друг.

Знам, че си представяш живота си на тридесет и три години по друг начин, но има едно прекрасно нещо в това да си необвързан. Можеш да правиш умопобъркващ, страхотен секс с мъж като този.

— Не ме гледай така — рече с нисък глас Вон.

— Извинявай, просто… си мислех за нещо, което ми каза приятелката ми Триш.

Той я изгледа.

— Ти кога яде за последен път?

Тя хвърли поглед към часовника на таблото и видя, че минава десет.

— Вероятно по същото време, когато и ти.

— Можем да спрем някъде и да хапнем.

Сидни помисли за миг върху предложението.

— Всъщност бих искала да се прибера и да се преоблека. Знаеш ли, хладилникът ми е пълен със сандвичи, малки тортички и кексчета, ако те интересува.

Той задържа погледа й, очите му промениха цвета си и за миг станаха златистозелени.

— Случайно обичам миникексчета.