Джули Джеймс
Сватбена лудост (29)

29

— Липсва ли ти Ню Йорк?

Сидни остави вилицата си на чинията, обмисляйки въпроса му. Както се оказа, той наистина бе любител на гурме кухнята и повече от половин час говориха за любимите си ресторанти, което доведе до този въпрос.

— Понякога. Но така, както на човек му липсва някое страхотно място, където е почивал, или някой град, в който е прекарал едно лято, докато е учил на колежа. Колкото и да ми беше приятно да живея в Манхатън, не мисля, че някога бих се установила там за постоянно нито да го приема като мой дом. — Тя върна въпроса. — А ти? Мислил ли си някога да живееш другаде, освен в Чикаго?

Тайлър бе потънал в листа с менюто. Освен разговора им за добрите и любимите ресторанти, по време на предястието и аперитива те покриха доста от темите за първа среща и опознаване. Тя научи, че има по-малка сестра, с която е много близък — нещо, което бе общо и за двамата, че е завършил право в Харвард и обича голф и скуош. Типично обаче, когато въпросите станаха по-съществени, двамата започнаха да се колебаят.

— Не, не съвсем — отвърна той. — Искам да кажа, че обичам да пътувам и да посещавам различни места, живях седем години в Бостън, докато учех, но семейството и работата ми са тук, в Чикаго. Тук се чувствам много добре.

Това даде възможност на Сидни да смени темата и да мине към кариерата.

— От колко време работиш в тази фирма?

— От две години, след като станах външен партньор. Ние сме относително нова фирма открихме я само преди три години.

При този отговор радарът на Сидни започна да звъни предупредително. Като бизнес дама тя знаеше колко нестабилно може да бъде началото на едно предприятие, а ако нещата в кариерата му не бяха стабилни, то на проучването й щеше да бъде сложен край.

— И как върви бизнесът? — продължи, опитвайки се да звучи небрежно.

— Страхотно — отвърна без колебание той. — Двамата партньори, които основаха фирмата, всъщност те са мои приятели, докараха един голям клиент със себе си, след като напуснаха старата си фирма. Привлякохме и доста нови клиенти, така че сега имаме още пет нови сътрудници и двама външни партньори.

Добре. Значи е работохолик.

— Вие, момчета, май сте много заети.

— Да, заети сме. Адвокатите винаги искат да са заети. Но една от уговорките, които моите приятели направиха, когато основаха фирмата, бе да разпределяме случаите така, че никой да не работи ненормално количество часове, както става в големите адвокатски кантори. — Той се усмихна. — А ако познаваше начина на живот, който водеха Джей Ди и Пейтън в старата фирма — то всъщност не беше живот, щеше да разбереш защо е толкова важно за тях. Това е и една от основните причини да се присъединя към тях… разбира се, след като изчаках една година, за да видя дали ще се закрепят и дали ще намерят нишата си на пазара — засмя се той. — Здравословният баланс между работата и животът е много важен за мен.

Бре, откъде извади тези отговори?

Присъщият й прагматизъм я сръга с лакът в ребрата.

Искаш да кажеш браво — ти нали точно тези отговори очакваше.

— За мен този баланс също е важен. — Тя се усмихна в знак на съгласие. — Поне сега. Признавам, че когато бях в Ню Йорк, везните клоняха повече към работата. Но вече имам много повече свободни часове и се чувствам по-спокойна. Тази част от моя живот е хубава… искам да кажа, че кариерата ми е стабилна… така че вече съм в положение да помисля и за неща извън нея.

Тя очакваше да види какво ще отговори Тайлър. Беше сложила картите на масата, беше заявила съвсем ясно, че мисли за голямата картина в перспектива, а не търси просто някой, с когото да се забавлява. Всеки друг претендент за мистър „Завинаги“, ако вече не беше се провалил на въпросите от конспекта й, точно на тази част щеше да се провали с гръм и трясък. Те обикновено започваха да го усукват, да говорят двусмислено за онова, което търсят в една връзка, или използваха разни банални и изтъркани фрази, които в най-добрия случай можеха да бъдат разчетени двусмислено.

Тайлър я погледна право в очите.

— И аз се чувствам точно така.

Като чу това, Сидни си пое дълбоко въздух.

Е, това беше… фантастично. Страхотно. Тя му се усмихна, но без да е сигурна защо, отново усети онова досадно, тревожно чувство на колебание в стомаха си — реши да не му обръща внимание. Съдбата най-накрая й бе предоставила шанс. Тайлър беше хубав, умен, интелигентен, успешен, имаше общителен и ведър характер, който балансираше добре с нейната склонност към… е, добре де, с нейната критичност и неотстъпчивост.

И когато по време на десерта той заговори, че е стигнал до този момент в живота си, когато смята, че трябва да се задоми, и как е осъзнал това, когато видял колко щастливи са приятелите му Джей Ди, а сетне и Пейтън, след раждането на първите им деца, Сидни направо можеше да види яркия неонов ореол, който светеше около главата му. Той беше! Единственият! Да!

Така че в края на срещата, когато двамата си казаха довиждане пред таксито, а той се наведе и попита дали неговите две минути са свършили или може да я види отново, прагматизмът в нея имаше само един категоричен готов отговор.

И той беше „да“.

 

 

В другия край на града в своя апартамент Вон си направи пържола по мексикански и се настани на дивана, за да гледа телевизия. Остави телефона до себе си, готов да отговори, защото знаеше какво следва.

Днес беше сряда. Тази вечер Сидни имаше среща. Което означаваше, че всеки момент щяха да започнат да пристигат съобщения с всякакви въпроси — реални или измислени, за този нов мъж, за този богаташ Тайлър, който сигурно имаше толкова малко „копие“, че трябваше да компенсира, като води жените в най-луксозните петзвездни ресторанти още на първа среща. Тъжно. Наистина тъжно.

Но всъщност нямаше значение колко хубав беше ресторантът, и дали менторът на Сидни бе казал, че този Тайлър е „добър човек“. Както бе казал на Хъксли и Кейд, нейният списък бе истинска крепост — никой мъж не можеше да го премине.

Мислейки за това…

Вон погледна с учудване онемелия телефон. Странно, никой не се обаждаше. Провери дали е включен и се върна пак към пържолата си.

Трябваше да признае, че наистина бе любопитен как е минала срещата.

Не защото беше ревнив или нещо подобно — пфу глупости. Вон Робъртс не ревнуваше. Просто виждаше нещата от практична гледна точка. На него му харесваше да прави секс със Сидни. Ако тя започнеше да излиза сериозно с някой мъж, то на това очевидно щеше да се сложи край. И сега, като се замисли… всъщност на всичко щеше да настъпи край. На милите кратки съобщения. На разговорите им. Повече нямаше да бъде човекът, на когото тя щеше да напише „Помощ“, ако се нуждае от някой, за да отвинти капачката на детектора за дим. Нямаше да бъде мъжът, на чието рамо да подпре главата си, когато се свие на дивана в петък вечер. Някой безимен, безлик непознат щеше да се навре и да заеме мястото му във всички тези мигове.

Вон отново погледна телефона.

Прогони мрачните мисли — те не бяха нещо, за което да се тревожи тази вечер. Всеки миг щеше да чуе сигнал за ново съобщение, сигналът, който щеше да му каже, че богатият, лъскав адвокат Тайлър Роланд, който трябваше да напише „Може би следващия път ще се видим за повече от две минути, точно колкото издържам, когато правя секс“, е бил отхвърлен.

Отново вдигна телефона, за да провери дали има сигнал.

Да, всеки миг, щеше да прочете това.

 

 

След седмица и половина Вон се срещна с шефа си — специален агент Ник Маккол, за да му докладва как върви разследването на Притчет.

— Снощи полицаите доставиха ново оръжие — съобщи му той. — Подготвили сме още една среща, насрочена за след две седмици, броено от вчера, а след нея мисля, че ще сме събрали достатъчно доказателства, за да ги арестуваме.

— Уведоми ме, когато акцията започне — отвърна Ник. — Искам да бъда сигурен, че вие, момчета, ще имате резервен отряд за подкрепление. Това са полицаи. Когато осъзнаят, че ще отидат в затвора, кой знае какво могат да решат да сторят.

Вон кимна в знак на съгласие.

— Ако всичко мине по план, ще извършим арестите следващия понеделник. Освен втория отряд и отрядът SOG^[1], бих искал и един отряд на SWAT^[2].

Това означаваше, че ще има още осем мъже в пълно бойно снаряжение в два големи джипа. За всеки случай.

Той си помисли за коментара, който направи последния път пред Сидни, когато се видяха. ФБР обича да се налага с голяма човешка и огнева мощ.

В главата му изплува един образ — как тя се е свила в него на дивана. Тъй като не искаше да мисли за това, той пропъди спомена и се съсредоточи върху работата в момента.

— Това е едно от нещата, които най-много ми липсват от работата на терен и под прикритие в случаите за корупция — призна Ник. — Това „О, мамка му!“ което изобразяват лицата им, когато застанете на прага им и извадите полицейските си значки.

Вон бе напълно съгласен.

— Като говорим за работа под прикритие, има нещо, което искам да обсъдим започна Вон. — С тези случаи на корупция в държавните органи, които са от първостепенна важност, работата в отряда се увеличи много. За да успеем да се справим, мисля, че ни трябва още един агент, който да мине курсовете за работа под прикритие.

Ник обмисли въпроса.

— Имаш ли някой предвид?

— Препоръчвам Хъксли. — Видя как шефът му го погледна изненадано и прие това с кимване. — Знам. Ако преди две години ми беше казал, че ще водим този разговор, нямаше да ти повярвам. Но през последните няколко години Хъксли постигна наистина голям напредък. Той е усърден, старателен, решителен, невероятно организиран и всеки път се справя отлично с работата. Миналата седмица трябваше да отиде под прикритие без предизвестие и аз бях наистина впечатлен от начина, по който се справи.

Ник се завъртя в стола си.

— Добре. Ще имам предвид препоръката ти. Ако реша да го направя, първо ще говоря с Хъксли, за да разбера дали той иска.

— Само едно нещо: когато говориш с него, не му казвай, че съм бил впечатлен. Никога няма да спре да го повтаря.

Шефът му се разсмя.

— Разбирам. — После огледа Вон с проницателните си зелени очи и оцени тъмносиния костюм на тънки райета, новата копринена вратовръзка и светло синя риза — която, за пръв път, бе закопчана до врата. — Изглеждаш много издокаран. Големи планове за тази вечер, а?

— Родителите ми са в града и ще вечеряме заедно. — Вон потърка брадата си. — Майка ми не обича набола брада. Затова реших да я впечатля с костюма.

Очевидно това беше единствената причина, поради която се бе издокарал така за тази вечеря.

Или поне се опитваше да убеди себе си.

 

 

Вон пристигна пръв в Стекхауз „Розовата пъпка“ — един от ресторантите, в които баща му настояваше да вечерят винаги, когато идваше в Чикаго. Родителите му бяха в града, за да свършат някои задачи — майка му искаше да излязат с Изабел и да изберат обувки, които да подхождат на роклята, която щеше да облече на сватбата — затова пристигнаха днес, за да могат да си тръгнат утре по-рано. Естествено искаха да вечерят с него, Саймън и Изабел.

Освен това поканиха и Сидни да се присъедини към тях.

Така че тази вечер Вон щеше да я види за пръв път след срещата й с Тайлър — в нощта, в която остана до по-късно, отколкото мислеше, очаквайки съобщение от нея. Съобщение, което така и не получи.

Но това беше супер. Да, беше малко разочарован, че ще загуби страхотния секс. И да, може би щяха да му липсват… разговорите с нея, но те и двамата знаеха какъв ще бъде резултатът. Той със сигурност знаеше. Така че, когато Сидни влезете в ресторанта тази вечер, щеше да се усмихне и да бъде приятелски настроен и самоуверен, защото така трябваше. И този страх или там каквото чувстваше през последната седмица, можеше да се пръждосва и да върви да потърси някой друг… друг човек, когото да трови. Защото това започваше сериозно да пречи на стила му и начина на живот.

С това решение Вон си поръча едно питие на бара и седна. Родителите му се обадиха да предупредят, че са попаднали в задръстване на магистралата, така че ще закъснеят малко. Сидни пристигна първа. Беше изключително привлекателна с елегантния си черен костюм и сплетената на плитка коса.

Изглеждаше… Добре де, изглеждаше страхотно, призна пред себе си той. Добър опит, глупако.

Тя го забеляза на бара и тя тръгна към него.

— Хей. Здравей!

— Мис Синклер — отговори галантно той, напълно влязъл в ролята си. Но тогава забеляза нещо. — Какво има? — Зърна в очите й, че нещо я тревожеше и притесняваше.

Сидни си пое дълбоко въздух и махна с ръка, докато сядаше до него на бара.

— Нищо, нищо. Току-що взех медальона, който поръчах да направят със снимката на мама за сватбата на Изабел. Хубав е, но не е онова, което исках — нещо, принадлежало наистина на майка ми. Все още не мога да повярвам, че всичките й вещи и сватбени принадлежности са били изхвърлени. Това е просто… чудовищно кощунство! — Тя въздъхна, сетне тръсна глава. — Както и да е… А ти как си?

Той също се усмихна.

— Ей, ти си послушал съвета ми за по-тясна вратовръзка. — Тя посегна с ръка и я дръпна игриво. — Изглежда добре, много добре.

Вон погледна в закачливите й очи, мислейки си… мислейки си само и единствено колко е хубаво да я види.

— Благодаря — отвърна тихо. Сетне прочисти гърлото си и добави с по-уверен глас. — Сигурно можеш да проникнеш в съзнанието ми, щом я взех.

— Но за теб не съществува кърпичка в джобчето?

— Никога. Дори да стоя чисто гол насред „Ригли Фийлд“ пред препълнен с хора стадион и някой ми я хвърли, за да скрия срамотиите си!

Тя се засмя на глас.

— Това означава „не“, така ли?

Той също се усмихна.

— Да, това е „не“.

Барманът приближи галантно до нея и тя си поръча чаша каберне.

— Исках да те питам нещо — започна Сидни, обръщайки се към него. — Как е „другото ти аз“, което беше през последните дни? Виждам, че все още си с брада?

— Да кажем, че се събудих и открих, че ми е поникнала брада и на други места. „Другото ми аз“ имаше много напрегната седмица. Снощи бях на много важна среща — отвърна той.

— Добре ли мина?

— Да.

— Имал ли си някога случай, когато да не е минало добре?

— Всъщност да. Преди две години работех под прикритие като търговец на оръжие и карах лъскав Кадилак Ескалейд. Паркирах го в един гараж, а някакъв задник го открадна, докато бях на среща със заподозрените. Представяш ли си какъв късмет?

— Не! Не може да бъде! — Тя започна да се смее. — И ти какво направи?

— Наложи се да се обадя на такси, за да стигна до централата на ФБР. — Той вдигна ръце, когато тя се разсмя. — Не можех да повикам прикриващият екип да дойде да ме прибере, защото някой можеше да наблюдава гаража. — Поклати глава, усмихвайки се унило на сломена. — Повярвай ми, никак не ми беше приятно, получих много критики тогава. Дълго време ми триха сол на главата.

— Обзалагам се. — Очите й блестяха, тя отпи от виното си.

Вон усещаше, че всеки момент ще се появи някой от компанията, а имаше нещо важно, което трябваше да научи.

— Е? Не съм те виждал, откакто имаше среща с мъжа „с двете минути“ — попита с престорено безразличие. — Как му беше името?

— Тайлър.

— Точно така. Та как се развиха нещата между вас?

Тя го погледна и отначало Вон си помисли, че няма да получи отговор.

— Срещата мина наистина добре. Не беше оратор. Изглежда добър. Всъщност утре ще се видя отново с него. Трябваше да вечеряме тази седмица, но се наложи той да напусне града, за да вземе някакви показания вместо друг адвокат от фирмата. Ако утре всичко мине добре, мисля, че бих могла да го поканя да ми кавалерства на сватбата. — Тя въздъхна престорено. — Пфу! Остават само две седмици и аз започвам да се притеснявам.

Вон стоеше като вкаменен, чувствайки силна болка като от нещо остро, забито в гърдите му. Но сетне натика чувствата дълбоко, още по-дълбоко, заключи ги и се престори, че не съществуват.

Да, това беше направо… страхотно. Трябваше да се радва за нея, Сидни искаше да срещне мистър „Завинаги“ и вероятно го бе срещнала. През последните няколко дни двамата бяха станали добри приятели и като такъв, той знаеше, че за нея това бе добро развитие на нещата. Разбира се, той искаше тя да бъде щастлива.

Всъщност докато гледаше тези синьо-зелени очи и усмивката й, осъзна, че иска много повече.

Така че вдигна чашата си. И макар думите да нагарчаха, докато ги произнасяше, игнорира и това.

— Добре, в такъв случай поздравления — рече спокойно. — Ти откри едно от най-митичните същества в градската джунгла самотен, нормален, готов за връзка мъж над тридесет години. Конспектът беше превзет.

Вдигна чашата. Тя направи пауза, сетне чукна своята с неговата.

— За списъка с въпроси.

— О… за какво вдигате тост? — Дочуха познат женски глас те. Вон се обърна и видя Изабел да приближава със Саймън зад нея.

— За нищо — отвърна бързо Сидни. Тя скочи от стола и прегърна сестра си.

Родителите му пристигнаха малко след това. Майка му прегърна силно и топло Сидни и Изабел. Хостесата ги придружи, като им показа маса с шест места и настроението бързо преля в дружелюбната еуфория, която цареше на вечерята в дома на семейство Робъртс. Всички се смееха, повечето водеха разговори двама по двама. Вон седеше срещу Сидни и от време на време чувстваше стягане в гърдите, наблюдавайки я как се смее с родителите му или как се шегува със Саймън, но не успя да се върне към очарователната си роля на момче за забавно прекарване на времето, ролята, която бе играл през последните няколко години, ролята, която бе неговата комфортна зона.

Когато вечерята свърши и всички си казаха „Довиждане“, той се направи, че не забеляза как Изабел дръпна Сидни встрани.

— Обади ми се в неделя сутрин и ми кажи как мина срещата ти — заръча тихо на сестра си тя. — Ако е минала добре, искам да видя този човек. — Тя намигна на Сидни, сетне се обърна и се присъедини към останалите от групата.

През това време Вон с огромно усилие се преструваше, че не гледа как Сидни си тръгва.