Джули Джеймс
Сватбена лудост (11)

11

Не си и помисляй да тръгнеш след нея.

Вон си повтаряше тази мисъл като мантра, докато удряше здраво с чука. Когато редът от дъски, върху който работеше, свърши, той реши да приключи за тази вечер. Двамата със Саймън щяха да имат повече работа утре, но бяха доста напреднали — половината покрив беше почти готов.

Вон избърса лицето си с ръка, слезе по стълбата и отвори бутилката е вода, която Сидни му бе оставила.

Тази вечер тя бе различна. С пусната коса, джинси, които разкриваха всяка извивка на тялото й и някаква лятна блуза, която обгръщаше плътно гърдите й и падаше нежно около талията. Направо можеше да си представи как пръстите му минават по кожата, тръгват нагоре и стигат до изкушаващата извивка на гърдите й.

Боже. Като отпи голяма глътка вода, той преглътна и огледа пътеката, която водеше към сечището. Беше тръгнала само преди няколко минути и знаеше, че не е стигнала далеч. Въпреки че… винаги имаше вероятност да се спъне и да падне в някой отровен бръшлян, нали? Или да попадне на сърдит язовец. Или да се подхлъзне на модните си дизайнерски сандали и да се търкулне с главата надолу по хълма право в дупката на цяло семейство язовци.

Значи какво? Трябваше да провери. За да бъде сигурен, че тя е в безопасност. След като взе това решение, той тръгна по пътеката към сечището.

Сидни погледна през рамото си и го видя, че приближава внимателно.

Вон спря до нея.

— Дааа. И колко неща има в този твой списък?

Сидни го загледа, докато сядаше на тревата до нея.

— Тридесет и четири.

— Тридесет и четири? Стига де! Не говориш сериозно. — Вон се съмняваше, че на света има мъж, който може да премине успешно подобен тест.

А може би точно такава бе целта.

Тя седна по-изправено, сякаш готова да се защитава.

— Няколко от тях може би са излишни, но общо взето на мен ми изглежда като абсолютно добър списък за подбор.

Е, сега вече беше любопитен.

— Хайде, кажи ми! Нека чуя този списък от така наречени признаци, които показват дали един мъж е готов за връзка.

Тя поклати глава, преструвайки се на смутена.

— Я ми напомни, защо трябва да ме интересува какво мислиш ти?

Той вдигна предизвикателно вежди.

— Страхуваш се да не кажа, че списъкът е ПЛ^[1]?

Тя задържа погледа му и сетне започна да свива пръсти един по един.

— Да може да спре да мисли за предишната си връзка. Да бъде свободен и на разположение през уикендите. Да има стабилна кариера. Отношенията и връзката с родителите му да бъдат добри и на здрава основа. Да има приятели, които са сериозно обвързани. — Тя направи пауза, опитвайки да си спомни другите точки от списъка.

Вон се намръщи.

— Надявам се, че има още от тези условия, защото дотук все едно описа мен.

Очите й се разшириха, а в изражението й се четеше ужас. След минутна пауза, Сидни се усмихна.

— О, но ти се провали на първата точка, която е най-важната от всички: тя гласи, че мъжът трябва да търси сериозна връзка.

Вон въздъхна с облекчение. Слава богу, че имаше правило номер едно. Тестът може да беше глупав, но той не искаше да бъде окачествен като готов за обвързване. Това може да бе добре за другите мъже, но не и за него. Той искаше да се наслаждава на живота си такъв какъвто бе и това му стигаше.

Сидни също въздъхна с облекчение.

— Олеле. Това малко ме стресна. — Тя го посочи с пръст. — Не мога да приема тип като теб да се промъкне незабелязано.

Тази забележка леко го засегна.

— За протокола — такива като мен, от „моя тип“, не се опитват да се „промъкват“. Аз винаги съм абсолютно честен, когато твърдя, че не търся дългосрочни обвързващи отношения.

Усмивката й беше мила, но тонът сух.

— О, и това те превръща в много добро момче, така ли? Защото си честен и признаваш, че си женкар?

И… това още повече го засегна и дори ядоса.

— Значи предпочиташ да лъжа? — Той се изви, за да я погледне в лицето. — Да се срещам с една жена няколко месеца, да я мамя, че имам намерения и сетне да й заявя, че не искам нищо сериозно? — Наведе се още по-близо към нея. — Виж, точно това е причината да не се срещам с жени над тридесет години. Те вече са изтощени. И свадливи. И имат списък с тридесет и четири проклети изисквания, по които оценявате мъжете!

Сидни се обърна на свой ред към него, бузите й бяха порозовели от негодувание, и тя също повиши глас.

— Не ми го натяквай! Има причина жените като мен да имат списък с тридесет и четири критерии! За да се предпазят от всички мъже като теб!

— Какво толкова ужасно има в мъжете като мен? Аз го виждам по следния начин: ако си търсиш мъж за брак и вечно щастие след това, сигурен съм, че ще се намерят много мъже. Но ако искаш някой, с когото да си прекараш добре, то аз съм твоят човек, скъпа.

— Аз бих казала следното — ти си прекалено самонадеян.

По дяволите! Да, така беше, но за това си имаше причина. Той отново закова очите си в нейните.

— Аз ще променя твоя свят, Синклер, и ти го знаеш.

Точно в този миг осъзна, че двамата седяха само на няколко сантиметра един от друг. Но тя не се помръдна, нито пък той.

— О, да. Твоите предполагаеми „ходове“. — Сидни подчерта думата с поклащане на главата. — Това сигурно е причината думата „специален“ да бъде в съчетанието „специален агент Вон Робъртс“.

Тази уста. Саркастичните й думи направо го разяриха, но той не можеше да откъсне очи от нейните сочни, изкушаващи устни. Наведе глава, а гласът му стана доста по-нисък.

— Искаш ли да знаеш какво мисля?

Тя замълча за миг, сякаш бе развълнувана от близостта му. Той можеше да чуе как дишането й се забърза.

— Не особено — отговори накрая.

Думите бяха абсолютно присъщи за Сидни Синклер, но задъханият тон на гласа й бе нещо съвършено ново. Нещо, което го привлече още повече.

— Мисля, че се тревожиш, защото, ако те целуна точно сега, може да ти хареса.

Очите й блеснаха от гняв, но също и от желанието и страстта, които я изгаряха отвътре. И преди въобще да се замисли какво прави, той я целуна.

Притисна отворените си устни към нейните и цялото му раздразнение, неудовлетвореност, объркване и недоволство се стопиха в тази целувка. Езикът му се заигра с нейния — без да мисли или да се безпокои за нещо, и той почувства как ръцете й притиснаха гърдите му. Приготви се да бъде отблъснат, но вместо това тя сграбчи тениската му и го придърпа към себе си. О, мили боже! — тя отговори на целувката му. Отговори страстно и всеотдайно.

Всички спирачки, цялото му въздържание и защитни сили просто… просто се изпариха.

Вон я притисна и дръпна в скута си, а краката й обвиха бедрата му. Зарови ръка в косата й, докато устните им се разтапяха и изгаряха взаимно. Тя захапа неговата долна устна, сетне я засмука и после я облиза така, че накара малкия Вон да скочи прав срещу ципа на джинсите му.

Той простена тихо и я повали на земята.

Тя също простена, докато се намести между бедрата й, и този звук още повече го възбуди. Целуваше я властно, жадно, ненаситно, като с едната си ръка я държеше за тила и я притискаше към себе си, сякаш тя се бореше с него. Тъй като искаше да вкуси още от нея, Вон наклони глава и премина с език по гладката кожа на шията й, и все по-надолу. Тя заби ноктите си в гърба му, през тениската, докато той я хапеше точно в основата на шията. Тя въздъхна, ахна и изви гърба си в дъга, а Вон се подпря на едно коляно, намести се още по-удобно между краката й и започна ритмично да движи ханша й срещу пулсиращия си, готов за подвизи член.

Боже, боже. Мамка му.

Дишането му бе накъсано и дрезгаво, устата му отново захапа нейната. Тя притисна гърдите си към него с желание и нетърпение и единственото, за което той си мислеше, бе да захапе и засмучи едната от тях, докато смъква джинсите й, откопчава ципа си и я полага на земята, като я накара да вика името му, докато той…

— Вон!

Гласът на Саймън дойде откъм задния двор и накара и двамата да подскочат. Те се загледаха, задъхани и с широко отворени очи.

— О, не… — промълви Сидни. — Ти и аз не можем… имам предвид ние също… също така не… не можем… знаеш какво. — Тя посочи него и себе си. Устните й бяха подпухнали от целувките му, бузите й горяха, а великолепната кестенява коса се стелеше разрошена по раменете.

Вон докосна устата й. Все още се опитваше да проумее онова, което току-що се бе случило. Саймън още веднъж извика името му, този път по-отблизо, и Вон моментално премина в режим на прикритие.

— Дръж се естествено — нареди той на Сидни. Посегна и свали няколко цветни листенца от косата й, докато говореше спокойно. — Ние просто се наслаждаваме на прекрасната гледка. Това е всичко. И сме потънали в разговор за сватбата, защото обсъждаме възможностите за координиране на датите на ергенското и моминското парти. Решили сме, че Изабел и Саймън биха могли да ги направят в една и съща вечер, като се има предвид оскъдното време, с което разполагат.

— Да, правилно, ергенското парти. Разбрах. — Сидни въздъхна, възвръщайки самообладанието си.

Погледът на Вон се плъзна по шията й.

— Имаш смучка.

Посегна и покри мястото с косата й.

— Може би утре ще трябва да ходиш с пусната коса, както и през остатъка от уикенда. — Забеляза погледа й, докато се връщаха на местата си. — Не ме гледай така, Синклер. Ти ме ухапа първа.

Тя се изчерви в мига, в който Саймън излезе на поляната. Вон се засмя.

— Здрасти, брато. Тъкмо говорехме за теб.

 

 

През остатъка от уикенда, Сидни направи всичко възможно да не остава насаме с Вон. Всъщност това не бе толкова тежка задача, както се страхуваше.

Отначало в присъствието на Изабел, Саймън, господин и госпожа Робъртс с малко хитрост и преструвки тя без проблеми успяваше да не остава насаме с него. Двете с Изабел се прибраха обратно в хотела малко след като Саймън ги намери на поляната и се върнаха във фермата чак на другата сутрин, когато пристъпите на сутрешно гадене на Изабел бяха преминали. Мъжете усилено довършваха покрива на бараката.

По време на обяда Сидни и Вон обмениха само две думи — въпреки че тя го хвана, че я погледна предупредително, когато отметна косата си назад. За щастие червеният белег на врата й почти бе изчезнал — а заедно с него и всички следи от тяхната странна, романтична и страстна среща в гората.

Една странна и романтична среща, която никога повече нямаше да се повтори, закле се пред себе си Сидни.

След обяда дойде време да си кажат довиждане и да отпътуват обратно към Чикаго.

— Толкова се радваме, че ни гостувахте този уикенд — каза Катлийн, привличайки Сидни в прегръдката си, преди да тръгнат. Сетне застана до съпруга си на предната порта и двамата им махаха, докато колите на Вон и Сидни не се изгубиха от полезрението им.

— Е, това е, всичко свърши — рече Изабел, докато малката бяла къща ставаше все по-малка в огледалото за обратно виждане. Въздъхна с облекчение. — Мисля, че се справихме. Няма да взема „Оскар“ за женска роля, но мисля, че се справихме. — Тя погледна с благодарност към сестра си. — Надявам се, че уикендът не беше ужасно досаден за теб.

За част от секундата Сидни бе изкушена да й каже всичко. Ами знаеш ли. Всъщност не ми беше никак досадно. Случи се нещо забавно. Целунах Вон. Но тогава Изабел щеше да поиска да знае дали целувката е означавала нещо. А след като тя абсолютно и със сигурност не означаваше нищо, Сидни реши, че ще е най-добре въобще да не я споменава.

— Не беше. Дори ми бе забавно — увери сестра си тя.

Изабел се отпусна на седалката и затвори очи, мърморейки, че ще си подремне. Сидни пусна тихо радиото и продължи да следва колата на Вон през вече познатите й гори, хълмове и долини, които водеха към магистралата.

След петнадесет минути, Изабел рязко седна.

— Мисля, че ми става лошо.

Сидни я погледна.

— Трябва ли да спрем?

— Да… Бързо.

Сидни зави към едно отклонение встрани от пътя, а Изабел изскочи от колата и изтича сред дърветата, сякаш я гонеха зли духове. Колата на Вон пред тях намали, направи обратен завой и спря успоредно до колата на Сидни, от другата страна на пътя.

Саймън излезе с глуповата усмивка.

— Понякога й става лошо — обясни на Вон той.

— Ъ-хъ — поклати глава брат му през отворения прозорец.

Саймън отиде сред дърветата, за да помогне на Изабел, която се бе навела и облекчаваше стомаха си от обяда.

Седейки в колите си от двете страни на пътя Сидни и Вон се гледаха, но никой не направи дори опит да излезе.

Сетне и двамата потеглиха, а сивият бетон на магистралата между тях им осигуряваше удобно и безопасно разстояние.