Джули Джеймс
Сватбена лудост (4)

4

Наслаждавайки се на топлото време в ранния юли, Сидни и Триш решиха да повървят пеш до своите офиси, вместо да вземат такси. Докато преминаваха по един от мостовете, които пресичаха река Чикаго, Сидни си спомни нещо.

— О, мили боже! Покрай разговора за сватбата на Изабел, забравих напълно за Вон.

— Кой е Вон? — попита Триш.

— Братът на Саймън. И ти направо няма да повярваш.

Тя разказа на приятелката си всичко с подробности — за не толкова приятната си среща с Вон в кафенето и пълното неудобство, когато налетяха един на друг и трябваше да седят заедно на масата с Изабел и Саймън.

— Агент на ФБР? Я виж ти! — Изражението на Триш стана потайно и закачливо. — А апетитен ли е?

— Значи след цялата тази история за безумното и странно съвпадение, за моята знаменита реч по повод всички оскърбления и обиди, и факта, че ще се наложи постоянно да се сблъсквам с този мъж, ти питаш само дали е апетитен? — Тя поклати глава. — Тришко… от името на цялото женско съсловие, очаквах по-задълбочен въпрос.

Триш мълчеше и чакаше.

— Добре де, страшно апетитен е — призна накрая Сидни. По дяволите, Триш така или иначе щеше да го види на сватбата, така че нямаше смисъл да отрича очевидното. — Когато седна на моята маса, първото, което си помислих беше: „Не мога да повярвам“. За нещастие, след това проговори.

Триш прехвърли ръка през рамото на приятелката си.

— Някъде там стои и чака един безукорен мъж точно за теб. Един апетитен мъж, за когото можеш само да възкликнеш „О, боже!“, който чака своята мис Единствена, за да се ожени за нея.

Сидни се усмихна на това, защото не искаше да разваля хубавото настроение. Но прагматизмът в нея я караше да укротява фантазиите и мечтите си…

Ах. Този неин прагматизъм! Напоследък бе станала дразнещо скептична кучка. Но не и глупачка.

Никога повече глупачка.

 

 

В другия край на града в сградата на Федералното бюро за разследване в Чикаго, Вон се возеше с асансьора нагоре към дванадесетия етаж с партньора си — специален агент Сет Хъксли. Двамата се връщаха от обяд и отиваха на среща с шефа си — специалният отговорен агент или СОА, както го наричаха съкратено, за новото разследване.

— Кого ли ще разследваме сега? Кметът? — попита леко иронично Хъксли.

— Надявам се да не е той. Харесвам го — отвърна Вон, въпреки че заради работата си се бе научил никога да не вярва на политици или на публични личности.

През последната година той и Хъксли се бяха специализирали в операции по прикритие, включващи корумпирани и мръсни държавни чиновници — част от борбата на американската прокуратура срещу корупцията в Чикаго. През последните дванадесет месеца бяха свалили от постовете им един щатски сенатор, един държавен чиновник и трима областни управители, всички за подкупи. Като черешката на всичко скоро арестуваха и един надзирател в щатския затвор в Илинойс, който бе продавал автомати на бивши престъпници.

През осемте години, в които работеше за ФБР, Вон бе участвал в различни отряди, преди да бъде преместен в този на „белите якички“. Началникът му Ник Маккол беше най-старшият агент под прикритие в отряда, преди да бъде повишен преди две години, и офисът трябваше да попълни освободилото се място с друг агент, който имаше подобен опит под прикритие.

Всички специални агенти на ФБР бяха опитни и квалифицирани да се справят с кратки роли на статисти — работа под прикритие, при която агентът има само няколко срещи със заподозрения. Но като единственият агент, преминал курса за работа под прикритие в Куонтико, Вон беше човекът, от когото разследването имаше нужда.

Това бе повече от добре дошло за него. Той откри, че работата е интересна и предизвикателна, освен това харесваше подготовката зад сцена, която вървеше с всяко разследване. Винаги, когато трябваше да си създаде нова самоличност, обмисляше задълбочено какъв образ ще играе, как трябва да изглежда, на какъв трябва да прилича, какво трябва да облече, каква кола да кара и ако е необходимо, какво оръжие трябва да носи, като се започне от отличителните белези — черти и външен вид. Трябваше да бъде този лош човек, когото играеше, защото без внимателно изпипване на детайлите, щеше да провали цялото разследване. Или да бъде убит.

Докато стоеше в асансьора, Вон се помъчи да върне усмивката си, наблюдавайки как Хъксли внимателно оправя кърпичката в джобчето на своя ушит по поръчка костюм. За разлика от своя изтънчен и взискателен партньор, Вон нямаше нито кърпичка в джобчето, нито специално ушит костюм. Всъщност от много време нямаше дори вратовръзка, която сваляше от врата си още в десет сутринта.

Той беше скептичен, когато Хъксли за пръв път бе определен за негов партньор преди две години. Всичко, което знаеше тогава, бе, че по-младият агент бе завършил право в Харвард, беше се присъединил към отряда за разследване на държавни чиновници веднага след завършването на Куонтико и носеше джапанки „Ралф Лорън“ в съблекалнята на фитнеса.

Но той можеше да разбере защо ги бяха събрали заедно. Задачите под прикритие на Вон включваха много променливи и неизвестни и най-добрият начин да се справи с променливите и неизвестните беше да планира всяка възможна непредвидена случайност. Точно тук се намесваше Хъксли — без съмнение той бе най-организираният, най-ефективният и ориентиран в детайлите агент, когото Вон въобще бе срещал. Поради това, колкото и да бе изненадващо, тяхното партньорство бе доста успешно. Вон беше фронтменът, знаменосецът на бойното поле, поемайки различни роли под прикритие, докато Хъксли сръчно и умело наблюдаваше и контролираше като под микроскоп всички детайли извън сцената.

— Започваме тренировките днес — съобщи Вон.

Асансьорът стигна до дванадесетия етаж и двамата излязоха от него.

— Морган ще ни чака ли в съблекалнята? — попита Хъксли.

Вон кимна.

— В шест часа. — Седмица по-рано той бе декларирал, че заедно с най-близкия си приятел — заместник-прокурор Кейд Морган, ще участват в триатлона на Чикаго. Решението му бе продиктувано от две причини: първо — обичаше физическите натоварвания, а Кейд, който бе бивша футболна звезда в колежа, мислеше по същия начин, и второ: чувстваше, че Кейд се нуждаеше от някакъв вид активност, за да се разсее, откакто отчуждения му баща си бе отишъл след тежка битка с рак на мозъка. Кейд бързо бе приел идеята за триатлона и Хъксли също се присъедини към него, а днес тримата щяха да започнат единадесетседмична тренировъчна програма за подготовка за големия ден.

— Предполагам, че вече си поръчал водоустойчив костюм „Ралф Лорън“ с монограма ти? — попита го саркастично Вон.

— Проверих. Не правят такива — отвърна Хъксли.

— Знаеш ли, Хъкс, страшното е, че нямам никакво понятие кога се майтапиш и кога си сериозен. — Двамата завиха по коридора и спряха пред офиса на Главния.

— Може да влизате. Чака ви — подкани ги секретарката на Ник. Когато приближиха вратата, Вон видя, че шефът им беше зает.

Той крачеше пред Джак Палас — старши агент от отряда за „тежки престъпления“.

— Цялата работа е възмутителна и скандална! Значи са те притиснали в ъгъла и са те омагьосали със сладки приказки, след което са ти взели всяка стотинка? Аз бих привикал всеки от тях поотделно тук, задето надуват цените.

— Тази седмица двамата с Джордан ходиха да пазаруват детска количка — обясни Джак, докато Хъксли и Вон влязоха и седнаха пред бюрото на Ник.

— Тези неща струват повече от първата ми кола — оплака се Ник.

— Бебетата не са евтини. — Джак вдигна глава. — Я ми напомни — ти колко ще имаш?

Тъй като ценеше високо работата му, макар че не бе толкова добър приятел с Ник, колкото с Джак, Вон глътна усмивката си и запази лицето си непроницаемо. Само преди няколко седмици Ник и жена му бяха разбрали, че тя е бременна с близнаци. В продължение на няколко дни след шокиращата новина агентите на ФБР в Чикаго наблюдаваха с чувство за забавление и през смях как техният безстрашен ръководител върви из офиса си като замаян и си мърмори: „Ама те са две“ на всеки, който го поздравяваше.

Сега, след като вече се бе възстановил от шока, Ник само се разсмя.

— Две. Надявам се, че следващият видеозон няма да ни изненада с още две. — Той отиде зад бюрото си и седна.

Сетне сложи ръце пред себе си.

— В, момчета, да се хващаме за работа. Както споменах по-рано, имам нова задача за вас двамата. Тя ще включва известна работа под прикритие — обърна се към Вон и Хъксли. — В петък вечерта Джак е приел телефонно обаждане от един от неговите доверени информатори и е получил сведения, които със сигурност заслужават нашето внимание.

Той се обърна към Джак.

— Защо ти не ни разкажеш?

— Името на агента е Хектор Батиста — започна Джак. — Работи в автомобилен сервиз на Саут Сайд. Срещнах го преди няколко години, докато работех под прикритие по случая Мартино. Тогава беше дребен контрабандист, който крадеше главно от автомати за цигари и монети, но тази му кариера приключи, след като Щатския прокурор закри организацията на Мартино. Батиста все още надава ухо и слуша, а в миналото ни е давал полезна и солидна информация.

— Платен информатор ли е? — попита Вон.

— Да. Освен това ми дължи услуга — отвърна Джак, с което искаше да каже, че заслужава доверие. — Той ми се обади в петък сутринта и малко след това се срещнахме за кратко. Каза, че в Чикаго има полицай, който кара глобите за превишена скорост и неправилно паркиране да изчезват срещу съответно заплащане. Името му е Крейг Притчет. Вече проверих — работи в петнадесети участък. Според Батиста, след като обсъдили глобите, Притчет намекнал, че е чул за „връзките“, които Батиста има. Тогава моят човек усетил, че оттук може да изскочи голям заек и го окуражил да говори. И той продължил. Разказал му за някои контрабандни практики, които прилагал с други полицейски служители — продължи Джак. — Попитал го дали не познава хора, които ще се заинтересуват от тези услуги. Притчет се похвалил, че тъй като той и момчетата са полицаи, можели да пренесат през града всичко, без да бъдат спрени или арестувани. Споменал цигари, крадени стоки… и оръжия.

При последните думи Вон вдигна вежди. Чикаго имаше най-строгите закони за контрол на оръжията в Съединените щати и действащ закон, който се опитваше да спре потока от нелегални оръжия, внасяни от други щати с по-леки закони в областта. Като полицейски служители Притчет и приятелите му трябваше да помагат във войната с престъпността, а не да вкарват допълнително оръжия, които щяха да отидат право в ръцете на престъпниците.

— Мисля, че контрабандният кръг на Притчет трябва да бъде изваден от бизнеса — рече той.

— Ще пратим Батиста обратно при Притчет и той ще каже на ченгето, че познава някой, който може да се интересува от услугите му. — Ник се обърна към Вон. — Как ще се чувстваш в ролята на търговец на оръжие през следващите няколко месеца?

Вон знаеше, че ще се чувства много добре, след като благодарение на тази задача щяха да хванат няколко корумпирани ченгета.

— Още днес следобед започвам да разработвам легендата — обърна се той към Ник, имайки предвид различните подробности, като лична карта, телефонни номера, адрес и други детайли, шито щяха да поддържат новата му самоличност под прикритие.

Ник кимна.

— Добре. Като бивш полицейски офицер, приемам подобно предателство много сериозно. Хайде да покажем на тези задници какво се случва с мръсните ченгета, които продават контрабандно оръжие в този град!

— Готови за рокендрол — отговори Вон от името на Хъксли и от свое име. — Смятай го за изпълнено, шефе.

След като срещата приключи, Джак последва Хъксли и Вон до седмия етаж, където бе разположен отрядът за разследване на престъпления в държавния сектор, и им даде още допълнителна информация за Батиста.

— Ще ти уредя среща с него по-късно през тази седмица — обеща Джак на Вон, преди да си тръгне.

— Чудесно. — Вон седна в своята кабинка и се приготви да започне работа по легендата си, когато мобилният му телефон зазвъня. Погледна и видя. Че е брат му.

— Знам, че е неочаквано, но искам да те питам дали си свободен в събота вечер?

Всъщност имаше насрочена среща с една разследваща репортерка от „Трибюн“, с която се бе запознал няколко месена по-рано. Тя бе на двадесет и шест, силно отдадена на кариерата си и не проявяваше никакъв интерес към сериозни връзки на този етап от живота си. Двамата се виждаха от време на време за питие, вечеря и… тези три неща.

— Имам планове, но нищо важно — отвърна Вон. — За какво става дума?

— Бащата на Изабел и доведената й майка организират своето ежегодно лятно парти в събота и са решили да обявят официално нашия годеж.

— Звучи много лъскаво.

— О. Да, и определено е лъскаво. Бащата на Изабел ръководи хедж фонд и има огромна къща на Норт Шор. Така че извади раирания си костюм, защото са ти изпратили покана.

Раирания костюм? Да, Вон имаше три такива в гардероба си, за турнирите по крикет и градинските партита, на които го канеха. Ха, ха.

— Сега, като си помисля, не мога да отменя съботните си планове. Защото те ще доведат до почивка и удоволствие, докато това парти звучи… доста досадно и натоварващо.

Саймън се разсмя.

— Значи ще се видим там в седем вечерта?

Вон вече бе взел химикал, за да запише адреса.

— Хей, вече познаваш Сидни рече Саймън окуражително. — Ето ти например един човек, с когото можеш да говориш.

Да бе, сигурно.